„Воевода“, новият филм на Зорница София, е първата родна кинопремиера за годината. Филмът представя „бурната, истинска история“ на Румена – една от легендарните жени-войводи – по разказа на Николай Хайтов и „по спомени на очевидци“ (според изписаното в трейлъра). Хайтов е най-обичаният от нашето киното автор в тази тематика, по негов разказ е и най-добрият „хайдушки“ филм, „Козият рог“ (1972). Защо да не видим и още един? Пък и сега жените екшън-герои са на мода. (Тук за малко да напиша „национализмът също“, но се сетих, че работата по „Воевода“ е започнала доста отдавна, и това просто няма да е вярно.)

Въпреки че са минали 138 години от Освобождението, турците и „робството“ (което е било владичество, често с много насилие) присъстват в общественото съзнание все едно е било вчера. Паметта за робството съществува като някакво неизлечимо поетично-романтично-самосъжалително настроение – вместо като красив спомен за горди и смели мъже и жени, отказали да търпят подтисничеството. Масово политици и общественици призовават да затворим страницата с безобразията на комунистическото минало – но никой не предлага да забравим за петте века турски гнет. И правилно, историята – и по-далечната, и по-близката – не бива да се забравя. За събитията от миналото трябва да се говори, поне докато не се разберем как да ги оценим – така, както германците са оценили еднозначно фашизма.

Румена е родена в село Гюешево, Кюстендилско, през 1829 г. Отгледана е от баща си почти като момче, играе си с пищови, обича да се бори с момчета-козарчета от съседните села и да ги надвива. След поредица от турски безчинства, през 1856 г. излиза в гората като хайдутин и организира чета. Стоян Ковача е първият, който се присъединява и става неин байрактар…

 

Валери Йорданов и Зорница София като Стоян Ковача и Румена войвода

Валери Йорданов и Зорница София като Стоян Ковача и Румена войвода

Веднага се вижда, че Зорница София и екипът са подходили към филма и рекламната му кампания с много страст и професионализъм. С повече страст към филма и с повече професионализъм към рекламата. (Нещо, което създателите на „Слава“ не направиха и затова техният филм вървя само по малките киносалончета, а „Воевода“ превзе мултиплексите.) Наситената реклама, заедно с патриотичната тематика и добрият спомен от „Мила от Марс“, най-вероятно ще доведат и много зрители. Това обаче няма много общо с качествата на филма. Доброто сериозно кино много рядко събира голяма публика – и обратното. Особено у нас. Все пак, може да се каже, че „Воевода“ е най-добрата историческа драма през последните години. Филмът е несравнимо по-добър от другия представител на жанра, „Дякон Левски“ (който трудно може да бъде наречен филм – но и той събра приличен брой зрители).

Малката Румена

Малката Румена на сватбата си

След прожекцията на „Воевода“ плахият оптимизъм, предизвикан от появата през 2016-а на няколко по-добри български филма (най-вече „Каръци“ и „Слава“), не стана по-смел. И причината изглежда е отчасти в пренахъсването на режисьорката, която води дълга битка за проекта си. На три поредни сесии не успяваше да получи финансиране за „Воевода“ – филма, с който мечтае да накара публиката „да настръхне от думата „българин“ – така, както вика „Да живей България“ на „Хъшове“ на Сашо Морфов в Народния театър“, по нейни думи от интервю преди 4 години.

Иначе е трудно да си обясним например как може режисьорката да е сметнала за убедително представянето на Румена като мъж. Преоблечена в мъжки дрехи, скрила косата си под калпак и със зацапани бузи, Зорница София прилича на мъж точно толкова, колкото Любо Нейков в минижуп, на токчета и с червило прилича на жена.

Камерата следи героите прекалено отблизо за голям екран, а там те прекалено често правят мрачни паузи и изразяват силни чувства с толкова обичаното в българското кино многозначително мълчание в едър план. Развитието им е сведено до минимум – самата Румяна изглежда склонна да стреля по турци от дете.

Най-дразнещи обаче са клишетата – ето няколко такива:

Бебе плаче жално, изоставено голо-голеничко на снега в гората. Вълци (или кучета?) вият и се зъбят злобно.

Българин агонизира тихо, набит на кол някъде в планината… 

Зъл бей отвлича малката Руменка. Баща й е принуден да омъжи детето, за да го отърве от бейските мераци. 

Сватба в гората, гайди в мъглата. Обаче турчин гайда не обича – идват и развалят празника… 

Бейските хамбари с джизието на султана пламват в нощта, а беят намира на местопрестъплението руменината обеца. Селяните са принудени да заплюват обесената с главата надолу посред мегдана Румена.

Похотлив турчин влиза насила и се опитва да изнасили жената в собствения й дом, под съпровод на детски плач… 

Отец Киприян, на вид като един същи поп Алигорко, е глашатаят-изразител (на перфектен съвременен български език, за разлика от останалите) на Божията премъдрост: „Божията тайна е, че Той никога не започва, а само довършва там, където сме паднали безсилни и е останала само вярата ни“. 

Въобще – клише подир клише, мила моя майнольо.

Трябва да посочим и нещо хубаво. На първо място това е музиката – на композира Дарко Маркович и българската група Kayno Yesno Slonce, както и някои красиво заснети екшън сцени…

Можем да обобщим, като перифразираме винаги актуалния Стефан Цанев („Да говориш скучно за комунизма, значи да говориш против комунизма“): да се говори с клишета за хайдутите, значи да се говори скучно за хайдутите. Но пък публиката ще те разбере от половин дума. И възторгът ще е голям, и хвалби ще дебнат отвсякъде.

"Площад Славейков"