Ad Config - Website header

 

Article_top

Христо Иванов снощи бе гост на срещата "Има ли необходимост от цялостна и радикална съдебна реформа?", организирана от Polity NGO и Студентски клуб на политолога в Огледалната зала на СУ. Предлагаме ви изказването му почти без редакторска намеса. Заглавието и подзаглавието са на редакцията на Клуб Z.

Въпросът – "трябва ли радикална съдебна реформа?" аз мисля, че мога да кажа „да“ и да си седна...
(смях в залата)

Аз бях поканен тук още в ролята ми на бивш министър на правосъдието... Но понеже основната публика тук е – резюмирам – студенти по политология, ще си позволя да опитам да съм полезен и да ви разкажа колко различни съдържания могат да се вложат в понятието „съдебна реформа“. И да маркирам тези разлики, защото за вас като политолози -  тези, които не са политолози, моля да ме извинят - е важно да разбирате различните политически съдържания, които се влагат в този термин.

И различните игри, които се използват, когато се борави с него.

Българската съдебна власт в настоящия си вид е уредена в Конституцията в 1991 г. Тогава беше взето решение в нея да бъдат включени съдът, прокуратурата и следствието. 

Що се отнася до съда, това е безспорно и навсякъде, където има либерално-демократични режими, съдът е независимата трета власт. Нещо, което не беше вярно в социалистическия период.

За прокуратурата има различни модели. Има модели, в които прокуратурата е част от съдебната власт, има модели, в които тя заема някакво междинно положение, например – се избира от Народното събрание.

Парадоксално е, че всъщност в тодорживковата конституция прокуратурата имаше именно този междинен статут – главният прокурор беше назначаван и се отчиташе пред Народното събрание. И ако погледнете днес Закона за прокуратурата, който действаше до приемането на нашата съвременна Конституция, ще видите всъщност един доста по-логичен и смислен модел, който тогава съществуваше.

Истината е, че когато ВНС през 1991-ва стигна до текстовете за съдебната власт – дали защото това беше накрая, когато вече бяха излезли депутатите – 39-те бяха напуснали, имаше демонстрации, Градът на истината... Много от вас вероятно не си спомнят тези напрегнати моменти...дали целенасочено, но всъщност тези текстове не бяха подложени – за съдебната власт, не бяха подложени на сериозен дебат и сериозно обмисляне. 

Все още има затруднения – включително участници в процеса да обяснят как точно се е стигнало до тези конкретни редакции на текстовете. Как точно се е стигнало например до решението следствието да бъде отделено от МВР включително и Държавна сигурност, която също имаше следствен апарат преди 1989 г., и да бъдат придадени към съдебната власт... Това вече е почти без аналог решение – към българската съдебна власт да принадлежат следователи.

Оттам нататък започна един процес на изграждане на предвидените в конституцията органи, например ВСС. Той първо беше уреден с един самостоятелен Закон за ВСС, след това новият Закон за съдебнта власт – от 1992 г., ако не бъркавм, го уреди като част от една цялостна структура. Постепенно беше изградено триинстанционното производство.

И този първи етап на структурирането на заложената от Конституцията програма за изграждането на органите на съдебната власт, завърши през 1997 г. със създаването на Върховния административен съд. ВАС след това беше допълнен с окръжни административни съдилища и с това картината - такава, каквато днес я познаваме, приключи. 

Всъщност самият израз „съдебна реформа“ се появява за първи път в един документ на правителството на Жан Виденов с министър на правосъдието Младен Червеняков. Който всъщност разработва първата стратегия за съдебна реформа и всъщност единственият документ на БСП и на българското ляво, който третира темата за съдебната реформа.

Оттогава социалистите – или левите – абсолютно отсъстват от тази тема. Общо взето това, което може да прочетете, са фразите, че докато не се решат класовите проблеми и въпросът с бедността, приказките за върховенство на правото са абсолютно излишен лукс, който само буржоазията може да си позволи.

(смехове в залата)

Засилвам малко, но това е логиката, която се употребява...

Всъщност сериозно започна да се говори за необходимостта от съдебна реформа през 1997 г. в контекста на българските усилия да се присъединят към ЕС. Защото всъщност оттогава се оформи тази реалност – че големият натиск за съдебна реформа – концентриран, и този, на който всъщност българските политически институции отговарят, идва отвън, а не отвътре.

Въпреки че темата за отсъстващата законност, за отсъстващия правов ред, за отсъстващата сгурност, и за отсъстващото правосъдие и справедливост – винаги са били изключително високо в българското общественото мнение, не българското обществено мнение беше основният двигател на тази тема в тези 25 години.

Всъщност, ако имаме голяма промяна, тази промяна се случи в последните 2-3- години. Защото от състояние, в което беше презюмирано, че темата за съдебната реформа е един експертен дебат, при който кратковременни министри на правосъдието се боричкат с европейски експерти и това е всичко... И обществото не се интересува от него, щото е много сложен, много елитарен... Това се превърна в – така -  видимо на обществения терен.

"Правосъдие за всеки" бяха изключително важен елемент от това демократизиране на тази тема.

Велислав (Величков от “Правосъдие за всеки", б.р) цитира едни данни за това колко български граждани очакват от Европа да им реши правосъдния проблем – става дума за 56 (процента). Всъщност това е намаление. Всъщност винаги досега тези изследвания са показвали над 70, често пъти до 80% такива очаквания.

За мен тази бавна промяна на фокуса на общественото менение – което очаква от нашата политическа система поне толкова, колкото от Брюксел – да ни реши този проблем, също е индикатор за това, че българското гражданство излиза на терена.

Но в този период – затворен между началото на преговорите за присъединяване през 1997 г. и края им, това беше изключително тема, свързана с външен натиск и външни изисквания. Без много да влизам в детайли - ако ви е интересна тази историческа справка, ще се върнем към нея: основната причина за настояването за съдебна реформа от нашите партньори от ЕС, това е фактът – тяхното съзнание за високите нива на корупция в България.

Фактически по милост България беше приета, че отговаря на т. нар. Копенхагенски критерии, единият от които е система, основана на върховенството на правото. Но през цялото време – особено техните служби за сигурност, алармираха, че в България има изключително високи нива на организирана корупция.

Т. е. - това не е един спонтанен процес, в който отделни хора взимат отделни подкупи. Тука става дума, че големи части – ако не и преобладаващи части от политическия процес са подчинени на корупционна логика. Това е, което малко по-късно Световната банка започна да нарича „завладяна държава“.

В България понятието „завладяна държава“ не е метафора. То е съвършено конкретна реалност.

По тази причина ЕС по време на преговорите си с България имаше една неформална работна група, съставена от представители на службите на страните членки, които през цялото време даваха – така да се каже – обратната картина. Дипломатите разговаряха с хора в София - някои от които и днес са на политическата сцена, - отчитаха, че ние правим едни страхотни неща: мерки се изпълняват, доклади се пишат и какво ли още не, докато представителите на тайните служби казваха:

„Абе, продължава да мирише въпреки всичко!“
В крайна сметка тази ситуация доведе до предвиждането на т. нар. Механизъм  за наблюдение (за сътрудничество и проверка, б.р.). Този механизъм трябваше да съществува в сила 3 години – колкото беше максималният срок, в който е възможно да се наложат резерви за някои от политиките... в България и Румъния.

Но той продължава вече 10-а година. Ние сме в навечерието на един доклад, който  трябва да оцени какво да правят с нас.

Така че едната тема, която се влага в понятието "съдебна реформа" – това е изграждането на базовите институции, свързани с независимата съдебна власт. Ние продължаваме да не отговаряме на всички световни стандарти в това отношение.

Има един орган на Съвета на Европа, който се нарича Венецианска комисия – за тези от вас, които не знаят, пълното име е Комисия за демокрация чрез право...

Тази комисия се състои от изтъкнати конституционалисти, които дават становища по ключови законодателни предложения на страните членки на Съвета на Европа. Та, тази комисия продължава да открива големи дефицити в нашия правов ред. Нейният председател гостува миналата пролет в София (Проф. Джани Букуикио бе тук през април на срещата на правосъдните министри, б.р.) и каза, че нашата прокуратураа – изградена по съветски модел, не просто не се бори с корупцита, тя е източник на корупция.

Това от председателя на Венецианската комисия е шамар, при който нито един главен прокурор, който се чувства служител на обществения интерес, не може да остане на поста си.

На трето място има една поредица от теми, които остават доста встрани от наблюдение и от горещия политически дебат, но това не ги прави по-малко важни. Аз ще уточня само две от тях:

Едното е въпросът за ефективността. България харчи над средните нива в Европа за правосъдие като процент от брутния си вътрешен продукт (БВП). Ако получавахме същото – над средните нива качество, бихме могли да сме доволни от това нещо. Но това не е вярно. Нивата на доверие в българското правосъдие са катастрофални. Т. е. - имаме една огромна разлика между ресурс, който обществото дава и качеството, което получава.

Тази разлика трябва да бъде затворена. И това също е един от простите начини да се дефинира – какво е то съдебната реформа.

Има други показатели, които бихме могли да покажем от тази гледна точка. Например, наскоро само Украйна имаше повече прокурори на глава от населението, отколкото България. Мисля, че вече и Украйна не ни води. Т. е. България има най-много прокурори на глава от населението не просто в ЕС, говорим в Съвета на Европа.

Ние имаме също така доста голямо количество съдии. Това също е белег за неефективност.

Ние имаме също така структури като следствието, които дефакто не са натоварени – натовареността на един следовател е комична. Това са в много случаи хора, които са на държавна издръжка - и то на нелоши заплати, без да им се възлага работа.

 На второ място бих искал да посоча – и последно – достъпа до правосъдие. България има  едно от най-скъпите правосъдия от гледна точка на гражданите. Има статистики и те са доста интересни – за съотношението на бюджетите между това, което се плаща за прокуратура, и това, което се плаща за правна помощ. Правната помощ е това, което малоимотни граждани, които не могат да си платят, да получат адвокати – това е системата, при която те получават безплатна адвокатска помощ.

В страни като Швеция например бюджетът на правната помощ е два пъти по-голям от бюджета на прокуратурата.  Т. е. - държавата подпомага своите граждани, за да могат да имат достъп до правосъдие. А малоимотните в Швеция едва ли са толкова много...

В България бюджетът на прокуратурата е над 100 млн., бюджетът на Бюрото за правна помощ е около 6 млн. Винаги в течение на годината се доплащат, но пропорчцията е чудовищна!

Това е една от най-тежките присъди за това – ако човек е беден и не може да си позволи сам да организира правната си помощ, дали може да се надява все пак да има достъп до правосъдие. 

Нещо повече – нашата система за правна помощ по никакъв начин не гарантира качество. Моделът е такъв, че на практика няма контрол върху това дали адвокатът си върши работата или не. Поради което дори някак да се окажеш сред тези, които имат достъп до правна помощ, гаранциитге за това – дали някой всъщност ще те обслужи компетентно, са минимални. Често има ситуации, в които бедни хора страдат от българското правосъдие в диспропорционална система.

Това е една от причините, поради които може да се говори, че в България има две правосъдни системи: едната правосъдна система е за редовия гражданин – онзи, който няма връзки, онзи, който често пъти няма и големи ресурси...  Много от тези граждани изобщо не прекрачват вратите - не могат да инициират съдебни дела. 

Другата е за една прослойка от „едри риби“, ако можем така да ги наречем. И те са най-често онзи малък процент от дела в прокурорската статистика, които всъщност завършват с пълен провал.

Но това са големите дела, по които всъщност обществото се ориентира дали има правосъдие. 

Защо трябва в България да има съдебна реформа? Отговорът би трябвало да е достатъчно ясен. От една страна обществото ни наистина страда от множество слоеве на справедливост... В което се включва и социална несправедливост, разбира се, и много исторически насложили се форми на несправедливост.

На второ място, освобождаването на нашите държавни институции от корупцията.

Това звучи като мантра, но ние наистина трябва да разбираме, че корупцията е достигнала до такива нива, че тя наистина обездвижва и умъртвява институционалната тъкан на нашия държавен ред.

Особено в контекста, в който се намираме международно – с геополитическите кризи, които тропат на вратите ни, и то повече от една – ние просто не можем да си позволим нашите институции да са  неимунизирани от корупция.

Имунната система на едно общество срещу корупцията е правосъдието.

Не е вярно, че единствено правосъдието и единствено прокуратурата имат задачата да се справят с корупцията. Всъщност, за да се поддържат разумни нива на корупция – защото няма общество, което напълно да се е освободило от корупция, - се изисква добре ешелонирана система от държавни органи. Някои от които се занимават с превенция, други с позитивни мерки, включително как се подбират хора в администрацията, които да са заслужили местата си с това, че работят и знаят със своята компетентност... А не с връзки.

В крайна сметка гарант от последен  порядък е наказателно-правната система.

Човек - от гледна точка на една може би икономизирана теория на човешкото поведение, - правейки определени избори, винаги балансира рисковете и възможните ползи.

В момента в България, ако си на определно ниво в държавното управление и играеш правилно и разбираш корупционната игра – твоят риск от санкция за корупционно поведение е нула. Твоите ползи са потенциално безкрайни.

Т. е. - това само по себе си би трябвало достатъчно ясно да обяснява защо в България корупцията е толкова разпространено явление. 

Зад реформата на прокуратурата има една проста цел – тя трябва да изравни поне малко това уравнение, да покачи поне малко риска от това да бъдеш хванат. Като контрамотивация от ангажирането с корупционно поведение.

 

Христо Иванов снощи бе гост на срещата "Има ли необходимост от цялостна и радикална съдебна реформа?", организирана от Polity NGO и Студентски клуб на политолога в Огледалната зала на СУ. Предлагаме ви изказването му почти без редакторска намеса. Заглавието и подзаглавието са на редакцията на Клуб Z.

Въпросът – "трябва ли радикална съдебна реформа?" аз мисля, че мога да кажа „да“ и да си седна...
(смях в залата)

Аз бях поканен тук още в ролята ми на бивш министър на правосъдието... Но понеже основната публика тук е – резюмирам – студенти по политология, ще си позволя да опитам да съм полезен и да ви разкажа колко различни съдържания могат да се вложат в понятието „съдебна реформа“. И да маркирам тези разлики, защото за вас като политолози -  тези, които не са политолози, моля да ме извинят - е важно да разбирате различните политически съдържания, които се влагат в този термин.

И различните игри, които се използват, когато се борави с него.

Българската съдебна власт в настоящия си вид е уредена в Конституцията в 1991 г. Тогава беше взето решение в нея да бъдат включени съдът, прокуратурата и следствието. 

Що се отнася до съда, това е безспорно и навсякъде, където има либерално-демократични режими, съдът е независимата трета власт. Нещо, което не беше вярно в социалистическия период.

За прокуратурата има различни модели. Има модели, в които прокуратурата е част от съдебната власт, има модели, в които тя заема някакво междинно положение, например – се избира от Народното събрание.

Парадоксално е, че всъщност в тодорживковата конституция прокуратурата имаше именно този междинен статут – главният прокурор беше назначаван и се отчиташе пред Народното събрание. И ако погледнете днес Закона за прокуратурата, който действаше до приемането на нашата съвременна Конституция, ще видите всъщност един доста по-логичен и смислен модел, който тогава съществуваше.

Истината е, че когато ВНС през 1991-ва стигна до текстовете за съдебната власт – дали защото това беше накрая, когато вече бяха излезли депутатите – 39-те бяха напуснали, имаше демонстрации, Градът на истината... Много от вас вероятно не си спомнят тези напрегнати моменти...дали целенасочено, но всъщност тези текстове не бяха подложени – за съдебната власт, не бяха подложени на сериозен дебат и сериозно обмисляне. 

Все още има затруднения – включително участници в процеса да обяснят как точно се е стигнало до тези конкретни редакции на текстовете. Как точно се е стигнало например до решението следствието да бъде отделено от МВР включително и Държавна сигурност, която също имаше следствен апарат преди 1989 г., и да бъдат придадени към съдебната власт... Това вече е почти без аналог решение – към българската съдебна власт да принадлежат следователи.

Оттам нататък започна един процес на изграждане на предвидените в конституцията органи, например ВСС. Той първо беше уреден с един самостоятелен Закон за ВСС, след това новият Закон за съдебнта власт – от 1992 г., ако не бъркавм, го уреди като част от една цялостна структура. Постепенно беше изградено триинстанционното производство.

И този първи етап на структурирането на заложената от Конституцията програма за изграждането на органите на съдебната власт, завърши през 1997 г. със създаването на Върховния административен съд. ВАС след това беше допълнен с окръжни административни съдилища и с това картината - такава, каквато днес я познаваме, приключи. 

Всъщност самият израз „съдебна реформа“ се появява за първи път в един документ на правителството на Жан Виденов с министър на правосъдието Младен Червеняков. Който всъщност разработва първата стратегия за съдебна реформа и всъщност единственият документ на БСП и на българското ляво, който третира темата за съдебната реформа.

Оттогава социалистите – или левите – абсолютно отсъстват от тази тема. Общо взето това, което може да прочетете, са фразите, че докато не се решат класовите проблеми и въпросът с бедността, приказките за върховенство на правото са абсолютно излишен лукс, който само буржоазията може да си позволи.

(смехове в залата)

Засилвам малко, но това е логиката, която се употребява...

Всъщност сериозно започна да се говори за необходимостта от съдебна реформа през 1997 г. в контекста на българските усилия да се присъединят към ЕС. Защото всъщност оттогава се оформи тази реалност – че големият натиск за съдебна реформа – концентриран, и този, на който всъщност българските политически институции отговарят, идва отвън, а не отвътре.

Въпреки че темата за отсъстващата законност, за отсъстващия правов ред, за отсъстващата сгурност, и за отсъстващото правосъдие и справедливост – винаги са били изключително високо в българското общественото мнение, не българското обществено мнение беше основният двигател на тази тема в тези 25 години.

Всъщност, ако имаме голяма промяна, тази промяна се случи в последните 2-3- години. Защото от състояние, в което беше презюмирано, че темата за съдебната реформа е един експертен дебат, при който кратковременни министри на правосъдието се боричкат с европейски експерти и това е всичко... И обществото не се интересува от него, щото е много сложен, много елитарен... Това се превърна в – така -  видимо на обществения терен.

"Правосъдие за всеки" бяха изключително важен елемент от това демократизиране на тази тема.

Велислав (Величков от “Правосъдие за всеки", б.р) цитира едни данни за това колко български граждани очакват от Европа да им реши правосъдния проблем – става дума за 56 (процента). Всъщност това е намаление. Всъщност винаги досега тези изследвания са показвали над 70, често пъти до 80% такива очаквания.

За мен тази бавна промяна на фокуса на общественото менение – което очаква от нашата политическа система поне толкова, колкото от Брюксел – да ни реши този проблем, също е индикатор за това, че българското гражданство излиза на терена.

Но в този период – затворен между началото на преговорите за присъединяване през 1997 г. и края им, това беше изключително тема, свързана с външен натиск и външни изисквания. Без много да влизам в детайли - ако ви е интересна тази историческа справка, ще се върнем към нея: основната причина за настояването за съдебна реформа от нашите партньори от ЕС, това е фактът – тяхното съзнание за високите нива на корупция в България.

Фактически по милост България беше приета, че отговаря на т. нар. Копенхагенски критерии, единият от които е система, основана на върховенството на правото. Но през цялото време – особено техните служби за сигурност, алармираха, че в България има изключително високи нива на организирана корупция.

Т. е. - това не е един спонтанен процес, в който отделни хора взимат отделни подкупи. Тука става дума, че големи части – ако не и преобладаващи части от политическия процес са подчинени на корупционна логика. Това е, което малко по-късно Световната банка започна да нарича „завладяна държава“.

В България понятието „завладяна държава“ не е метафора. То е съвършено конкретна реалност.

По тази причина ЕС по време на преговорите си с България имаше една неформална работна група, съставена от представители на службите на страните членки, които през цялото време даваха – така да се каже – обратната картина. Дипломатите разговаряха с хора в София - някои от които и днес са на политическата сцена, - отчитаха, че ние правим едни страхотни неща: мерки се изпълняват, доклади се пишат и какво ли още не, докато представителите на тайните служби казваха:

„Абе, продължава да мирише въпреки всичко!“
В крайна сметка тази ситуация доведе до предвиждането на т. нар. Механизъм  за наблюдение (за сътрудничество и проверка, б.р.). Този механизъм трябваше да съществува в сила 3 години – колкото беше максималният срок, в който е възможно да се наложат резерви за някои от политиките... в България и Румъния.

Но той продължава вече 10-а година. Ние сме в навечерието на един доклад, който  трябва да оцени какво да правят с нас.

Така че едната тема, която се влага в понятието "съдебна реформа" – това е изграждането на базовите институции, свързани с независимата съдебна власт. Ние продължаваме да не отговаряме на всички световни стандарти в това отношение.

Има един орган на Съвета на Европа, който се нарича Венецианска комисия – за тези от вас, които не знаят, пълното име е Комисия за демокрация чрез право...

Тази комисия се състои от изтъкнати конституционалисти, които дават становища по ключови законодателни предложения на страните членки на Съвета на Европа. Та, тази комисия продължава да открива големи дефицити в нашия правов ред. Нейният председател гостува миналата пролет в София (Проф. Джани Букуикио бе тук през април на срещата на правосъдните министри, б.р.) и каза, че нашата прокуратураа – изградена по съветски модел, не просто не се бори с корупцита, тя е източник на корупция.

Това от председателя на Венецианската комисия е шамар, при който нито един главен прокурор, който се чувства служител на обществения интерес, не може да остане на поста си.

На трето място има една поредица от теми, които остават доста встрани от наблюдение и от горещия политически дебат, но това не ги прави по-малко важни. Аз ще уточня само две от тях:

Едното е въпросът за ефективността. България харчи над средните нива в Европа за правосъдие като процент от брутния си вътрешен продукт (БВП). Ако получавахме същото – над средните нива качество, бихме могли да сме доволни от това нещо. Но това не е вярно. Нивата на доверие в българското правосъдие са катастрофални. Т. е. - имаме една огромна разлика между ресурс, който обществото дава и качеството, което получава.

Тази разлика трябва да бъде затворена. И това също е един от простите начини да се дефинира – какво е то съдебната реформа.

Има други показатели, които бихме могли да покажем от тази гледна точка. Например, наскоро само Украйна имаше повече прокурори на глава от населението, отколкото България. Мисля, че вече и Украйна не ни води. Т. е. България има най-много прокурори на глава от населението не просто в ЕС, говорим в Съвета на Европа.

Ние имаме също така доста голямо количество съдии. Това също е белег за неефективност.

Ние имаме също така структури като следствието, които дефакто не са натоварени – натовареността на един следовател е комична. Това са в много случаи хора, които са на държавна издръжка - и то на нелоши заплати, без да им се възлага работа.

 На второ място бих искал да посоча – и последно – достъпа до правосъдие. България има  едно от най-скъпите правосъдия от гледна точка на гражданите. Има статистики и те са доста интересни – за съотношението на бюджетите между това, което се плаща за прокуратура, и това, което се плаща за правна помощ. Правната помощ е това, което малоимотни граждани, които не могат да си платят, да получат адвокати – това е системата, при която те получават безплатна адвокатска помощ.

В страни като Швеция например бюджетът на правната помощ е два пъти по-голям от бюджета на прокуратурата.  Т. е. - държавата подпомага своите граждани, за да могат да имат достъп до правосъдие. А малоимотните в Швеция едва ли са толкова много...

В България бюджетът на прокуратурата е над 100 млн., бюджетът на Бюрото за правна помощ е около 6 млн. Винаги в течение на годината се доплащат, но пропорчцията е чудовищна!

Това е една от най-тежките присъди за това – ако човек е беден и не може да си позволи сам да организира правната си помощ, дали може да се надява все пак да има достъп до правосъдие. 

Нещо повече – нашата система за правна помощ по никакъв начин не гарантира качество. Моделът е такъв, че на практика няма контрол върху това дали адвокатът си върши работата или не. Поради което дори някак да се окажеш сред тези, които имат достъп до правна помощ, гаранциитге за това – дали някой всъщност ще те обслужи компетентно, са минимални. Често има ситуации, в които бедни хора страдат от българското правосъдие в диспропорционална система.

Това е една от причините, поради които може да се говори, че в България има две правосъдни системи: едната правосъдна система е за редовия гражданин – онзи, който няма връзки, онзи, който често пъти няма и големи ресурси...  Много от тези граждани изобщо не прекрачват вратите - не могат да инициират съдебни дела. 

Другата е за една прослойка от „едри риби“, ако можем така да ги наречем. И те са най-често онзи малък процент от дела в прокурорската статистика, които всъщност завършват с пълен провал.

Но това са големите дела, по които всъщност обществото се ориентира дали има правосъдие. 

Защо трябва в България да има съдебна реформа? Отговорът би трябвало да е достатъчно ясен. От една страна обществото ни наистина страда от множество слоеве на справедливост... В което се включва и социална несправедливост, разбира се, и много исторически насложили се форми на несправедливост.

На второ място, освобождаването на нашите държавни институции от корупцията.

Това звучи като мантра, но ние наистина трябва да разбираме, че корупцията е достигнала до такива нива, че тя наистина обездвижва и умъртвява институционалната тъкан на нашия държавен ред.

Особено в контекста, в който се намираме международно – с геополитическите кризи, които тропат на вратите ни, и то повече от една – ние просто не можем да си позволим нашите институции да са  неимунизирани от корупция.

Имунната система на едно общество срещу корупцията е правосъдието.

Не е вярно, че единствено правосъдието и единствено прокуратурата имат задачата да се справят с корупцията. Всъщност, за да се поддържат разумни нива на корупция – защото няма общество, което напълно да се е освободило от корупция, - се изисква добре ешелонирана система от държавни органи. Някои от които се занимават с превенция, други с позитивни мерки, включително как се подбират хора в администрацията, които да са заслужили местата си с това, че работят и знаят със своята компетентност... А не с връзки.

В крайна сметка гарант от последен  порядък е наказателно-правната система.

Човек - от гледна точка на една може би икономизирана теория на човешкото поведение, - правейки определени избори, винаги балансира рисковете и възможните ползи.

В момента в България, ако си на определно ниво в държавното управление и играеш правилно и разбираш корупционната игра – твоят риск от санкция за корупционно поведение е нула. Твоите ползи са потенциално безкрайни.

Т. е. - това само по себе си би трябвало достатъчно ясно да обяснява защо в България корупцията е толкова разпространено явление. 

Зад реформата на прокуратурата има една проста цел – тя трябва да изравни поне малко това уравнение, да покачи поне малко риска от това да бъдеш хванат. Като контрамотивация от ангажирането с корупционно поведение.

Коментари

Krasimir Kabakciev's picture
Krasimir Kabakciev
Krasimir Kabakciev

Описанието на съдебната система е добро

До последните изречения. Кадето се казва "Зад реформата на прокуратурата има една проста цел – тя трябва да изравни поне малко това уравнение, да покачи поне малко риска от това да бъдеш хванат."
Ха-ха-ха! Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!
ТОВА ЛИ ЩЕ ВИ Е РЕФОРМАТА, БЕ, АЛООООООУ! ДА НАКАРАШ КОРУМПОЕЛЕМЕНТИТЕ МЪЪЪЪНИЧКО ДА СЕ СТРАХУВАТ ДА НЕ ГИ ХВАНАТ!?!?!?
И ТО САМО ПРОКУРОРИТЕ?!?!?
АМИ СЪДИИТЕ?!?!?
СБЪРКАНА РАБОТА! ЩЕ ПРАВИ РЕФОРМА БЕЗ ДА ПРАВИ РЕФОРМА!
kate pate's picture
kate pate
new

!

Няма нито една.

Хм, не четох щото

"В навечерието сме на доклад, който трябва да оцени какво да правят с нас, казва Христо Иванов"
- Добре, ще прочетем доклада, а след това може и някой коментар. Щото доклада на европрокурорите беше яко изопачен в "правилните медии".
http://www.prb.bg/media/filer_public/cf/64/cf64a9f1-b44b-49ca-9e98-77999c57adea/executive_summary_final_report_bg_20122016_in_bg.pdf

Прокопиев от кои е, за да

Прокопиев от кои е, за да знаем дали ще се измъкне?

:)

От приватизаторите е. :)
Анонимен   's picture
Анонимен   
Анонимен 

Факт.

Напрмер, няма кой да осъди нито Малееви, нито Софиянски за скандалните заменки на панелки за теренче в Ловния парк.

Дори другаря Христо Иванов не смее да каже копче.

"Дабългария" е само за лапачката.
Nedialko Bakalski's picture
Nedialko Bakalski
Nedialko Bakalski

С какво име се подписваш за

С какво име се подписваш за хонорара си, анонимнико?
Джибри дизатор 's picture
Джибри дизатор 
Хибридизатор

Недялко Балкански :)

Недялко Балкански :)

А Малееви с какво име са се подписали под заменките?
Божидар Цветанов's picture
Божидар Цветанов
Божидар Цветанов

Ще има правосъдие, когато

Ще има правосъдие, когато прокуратурата погне медиините и фармацефтични олигарси и им потърси сметка за произхода на парите им и за това дали не укриват данъци.
Джибри дизатор 's picture
Джибри дизатор 
Хибридизатор

шатитреснат бан с тия

шатитреснат бан с тия подмолни идеЙ :)
Danail Rumenov's picture
Danail Rumenov
Danail R

От край време е така: за

От край време е така: за милиони няма закони, за кокошка няма прошка. Не вярвам обаче новата партийка ад оправи нещо в това отношение, тъй като едва ли и до парламента ще стигнат.
Георги Делчев's picture
Георги Делчев
Георги Делчев

Говори се,че България

Говори се,че България преживява конституционна криза и,тя се изразява в не съответствие между политическата действителност и тая предписана в Конституцията.Липсата на правосъдие доведе до произволи във властта,законодателна и изпълнителна.Конституцията предвижда съдебна проверка на административните актове но имайки предвид,закъснялата реформа и зависимостта и не трябва ли да увеличим гражданските квоти?Преди да пристъпим към промяна на Конституцията не трябва ли да подобрим закона за референдумите?Имайки предвид слабостите на Конституционния съд,защо не помислим за двукамерна система,където горната камара проверява конституционността на законите,които се представят от камарата на депутатите.Другото съображение,което имам е,че горната камара може да се конституира и като съд за престъпления против държавата.
Nedialko Bakalski's picture
Nedialko Bakalski
Nedialko Bakalski

Да България!

Да България е партия, без аналог в политическия живот на България. Защото е истинска, изчистена , незаразена с вирусите, които владеят повечето наши партии. До този извод лесно ще стигне всеки, който погледне със собствените си очи и проследи краткия път от идеята, до регистрацията, която предстои. В мръсния поток, който залива обществото ни, се чува: " още един, дето иска да лапа"...и подобни гадости. Това може да е вярно за много, но тук не е така. Живял съм много и дълго съм чакал нещо по-нормално, по-истинско и вече дочаках. Повярвах на Христо Иванов. Да България.
Джибри дизатор 's picture
Джибри дизатор 
Хибридизатор

Да бе, българия.

Т.нар. "Партия Да, България" е поредното "автентично дясно" недоносче, създадено с пари на бивши седесари от фонда "Костов".

Сред участниците са напечелили се от заменки на кон за кокошка по времето на СДС тарикати като фамилията бърбърян-мълееви, напечелили се от мошеническа приватизация тарикати като прокопиев и грантаджии на набълбукалия се от приватизацията БАФБ, преименуван днес на "Америка за България".

Подобно на всички досегашни псевдо-"десни" партии, начело на "да бе, България" са чеда на комунистическа номенклатура и кадровици от старите десни проекти.

Както за СДС, ОДС, ДСБ, РБ, така и за "да бе, българия" пак ни лъжат по същия начин - "не сме тук да лапаме, този път ще е различно".

Да, бе, да.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Лично за вас успешна ли беше 2017 г.?