Ad Config - Website header

 

Article_top

Боряна Антимова

Гледали ли сте филма “Шоколад”, в който сладкарката Вивиан (в ролята – неподражаемата Жулиет Бинош), щом усети северния вятър, не я свърта на едно място и тръгва на път? Нещо такова се случва и с писателката Мона Чобан. Често топлият родопски южняк нахлува в уютната й парижка къща, обсебва напълно мислите и чувствата й и я тегли неудържимо към смолянското село Киселчово.

Това е малко селце на 30 км от Смолян в посока гръцката граница. Сгушено е сред баирите, в пазвите на Родопите, далече от главния път между селата Смилян и Могилица. Чуден край, с божествена, девствена природа и качествени хора. В този “забравен от Бога край” Мона заедно със съмишленици е сътворила чудеса – фондация и артцентър с ателиета, в които се провеждат етно уикенди за възраждане на изоставеното селце и позабравените български традиции.

“Явно аз така съм устроена, че не мога да седя мирно. За Киселчово тръгнах след битуване в два мегаполиса – Москва и Париж, с мерака за отшелничество. А го докарах до там, че най-интензивното ми живеене е в село с 18 старци”, сподели писателката пред Клуб Z.

“Не ми се получи кротостта. И навярно причината не е в мястото. В Париж живея повече виртуално – интернет, фейсбук, далечни приятели. В Киселчово няма интернет и животът ми е реален – въздух, тишина и приятели, които непрекъснато пристигат, непознати, които участват в ателиетата на артцентъра, и сетне ти стават приятели. Това място ми даде възможността въображението ми да стане реалност. Там сътворявам това, което си измислям. Навярно затова съм така привързана към него. Там всичко зависи от мен, там имам възможности… Та в последните години си мисля, че явно така съм устроена - да не мирясвам”, коментира писателката.

Тя се влюбва в Киселчово внезапно и завинаги при едно свое пътуване преди няколко години из Родопите. Открива селцето при едно отклонение от главния път и не може да се насити на гледките. Когато се връща в Париж, е като обсебена – нощем заспива с мечти за “къщичка” там, в която да си почива и пише, далече от шумния и суетен свят. Запалва и мъжа си за идеята и двамата намират и купуват стара къща, с типична родопска архитектура, но в ужасно състояние.

Започва дълъг и тежък генерален ремонт, който Мона трябва да ръководи дистанционно, по телефона и скайпа.

“Бях изцяло обзета от проекта на живота си, чертаех планове и досаждах на майсторите с безумните си идеи”, спомня си Мона.

Срещата с Къщата, която Мона възприема като одушевено същество, я подтиква да направи рязък завой и в творчеството си. Станала известна като първият автор на български чиклит романи, Мона се насочва към изконно български сюжет, като написва романа “Доста”. Редува писането с “командването” на ремонта в Киселчово. Всичко в книгата е много автобиографично и вдъхновено от Родопите.

Подобно на Мона, героите от “Доста” тръгват към малко родопско село, където да потърсят мечтано уединение и спокойствие. И всеки извървява своя си път, за да стигне до изцелителната и освобождаваща прошка – към другите, към себе си.

“Една къща не я ли галиш всеки ден, не й ли палиш печката, не й ли скърца дюшемето, значи няма ни да я залюбиш, ни тя да те слуша. Къщата е като жената – иска грижа и искреност… и къщата, и жената искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се приласкаете, ту да се отблъснете - да си поиграете искат”, пише в “Доста” авторката.

Когато първата къща светва и Мона започва все по-често да зарязва френската столица за по десетина дни или месец-два през лятото, за да се зарежда от родопската енергия, случайно купува и втора къща – заради чудната гледка към планините наоколо.

Тя е в още по-плачевно състояние – и отново тежък ремонт, който Мона ръководи по скайп и идва през месец-два да нагледа строежа. Запазва се само каменният градеж в основата, всичко нагоре се издига отново. После електричество, канализация – всичко като при нова къща, с кристална вода направо от извор.

Двете къщи Мона обзавежда със стари мебели и интересни предмети, които изравя по парижките битаци.

През това време писателката се среща и разговаря с много родопчани от Киселчово и околните села, които й споделят с тъга, че се рушат не само къщите, но и хубавите български традиции. Така възниква идеята да се създаде фондация и арт център с ателиета, в които да се водят етно уикенди за възраждане на селото и на хубавите родопски традиции.

Към каузата на Мона в управителния съвет на фондация “Киселчово” се присъединяват Александрина Дженева, преводач от италиански и голям приятел на селото, и Недко Кокаров – местен човек, много активен и ратуващ и болеещ за съдбата на този край. Помагат и много други местни хора от Киселчово и околните села и от други краища на България.

Днес в двете къщи на артцентъра вече се провеждат етно уикендите. Началото е трудно. “Ние, българите, сме свикнали през уикенда и празниците, дори и като отидем някъде сред природата, да седнем и да ядем и пием. А има и други, по-смислени начини за прекарване на времето”, коментира Мона.

През етно уикендите в работилниците на арт центъра хората се връщат към позабравени български традиции. Мона кани етнолози от музея в Смолян или местни хора.

“Много е мило и вълнуващо да си нацапаш ръцете с брашно и сам да си омесиш хляб, а после да си го хапнеш… Няма такъв вкус!… Или да си свариш домашен уханен сапун, чист от всякакви химии, и сутринта да си измиеш лицето с него… Няма такова усещане!… Да излезеш на разходка сред чистия родопски въздух, да подишаш с пълни гърди, а защо не - и да се поизмориш, да изкараш всички отрови от тялото и душата си. А после привечер да седнеш около камината на кафе или билков чай с новите си приятели, с които си се запознал току-що, и да си разказвате вълнуващи неща… Това е моята представа за прекрасно прекарани почивни дни и това искам да предам на хората като усещане в етно уикендите”, вдъхновява се Мона.

Тя казва, че всеки желаещ може да се включи в етно уикендите, на фейсбук страницата “Киселчовските къщи” всичко е обяснено подробно.

От 16 до 18 май в арт центъра “Ателие за чисти души и къщи” Мона и гостите й са варили екологично чист домашен сапун, който са ароматизирали със сушени билки. “Приготвихме го по старата традиционна технология, но и малко го осъвременихме. Прибавихме утайка от кафе – има страхотен пилинг ефект за лицето. Вместо големите калъпи, го изляхме в симпатични силиконови формички за сладки. Всичко това – под ръководството на Галина Ганова - учител в гимназията за приложни изкуства в Смолян. Тя ни разказа и чудни истории как се гонят зли духове от къщата, защото това също е почистване. На другия ден се разходихме до гроба на Руфинка от песента “Руфинка болна легнала”. Оказа се, че това не е измислена героиня, а реална жена, живяла в съседното село Попрелка”, разказа Мона.

От 6 до 8 юли в “Ателие за благи думи” група пловдивски поети и писатели пробват перото, вдъхновението и емоциите си в Родопите. Включват се Станислава Станоева, Катя Стоилова и Силвия Димитрова, пловдивският бард Краси Йорданов и хасковският поет Митко Ламбов.

“Сега чакаме какви творби ще се родят, вдъхновени от Киселчово. Отделно си говорихме за родопския диалект. Мястото е много поетично, както установихме ние”, сподели писателката.

От 27 до 29 юни Киселчовските къщи се готвят за “Ателие Еньовден”. Ще гостува Рени Кантарджийска - лицензиран хомеопат и натуропат.

“С дамата решихме да поговорим за билките по нов начин. Да погледнем към тях с други очи и нови усещания, да усетим енергията им. Да се разкрият пред нас енергийните им картини. Рени има познанието и уважението към Енергията, която е във всичко. Тя ще разкаже за дълбочината на енергийните модели на растения, минерали и животни - трите царства в Хомеопатията. Под нейно ръководство ще събираме билки и ще приготвяме настойки и ароматни възглавнички”, разказва Мона.

През уикенда от 11 до 13 юли пък ще се проведе ателие "Никой не е по-голям от хляба". Под ръководството на Гера Янчева хората ще си направят собственоръчно царевичен хляб, бял хляб с мая, типов хляб с различни семена и квасен хляб. Идеята е посетителите да научат как се прави квас и как се е месило със закваска едно време.

“Хлябът не ще много думи, няма сложни рецепти, няма специфични изисквания. Хлябът е дело на хората и за хората, основата, самото дъно на фурната, всичко останало е допълнение към него. Без друго може, без хляб – не. Не и докато сме на тази географска ширина, защото, не знам как става по света, но тук.. За празник и делник, за сватба и за погребение три неща са нужни – хора, хляб и вино. И Вяра, разбира се, и Вяра.

Вярвам, че там, високо в Родопа, може да се меси и пече, от душа и сърце, знам го, опитвала съм, получавало се е. Там, в малкото Киселчово, където красотата на природата се бракосъчетава с каменните зидове, там все още има искра. Искра, достатъчна, за да се запали пещ, пещ, достатъчна, да изпече хубав хляб. С мека сърцевина и хрупкава кора, кръгъл, като Вечност”, казва Гера.

Тя е бургазлийка, живееща в Пловдив и много вдъхновена от Киселчово. Занимава се с готвене и експериментиране с храна.

През седмицата от 15 до 22 юли арт центърът в Киселчово се готви за “Руско-българско писателско сборище”. “Момичетата са по-активни”, смее се писателката. От Русия вече са потвърдили участие Наталия Ермолина, редактор на списанието “Ваш досуг”, Марина Кивирян, поет, заместник редактор на в. „Аргументи и факти“ – Карелия, Яна Жемойталите, писател, драматург, издател и председател на Съюза на младите писатели в Петрозаводск „Северно сияние“, и телевизионерът Наталия Соловьова.

От 8 до 10 август пък във фотоателието, ръководено от Георги Неделчев, участниците ще запечатат с фотообективите си чудни гледки от девствената природа наоколо.

Плановете на Мона и мъжа й са след три години да се преселят за постоянно в Киселчово. Двамата не щат да чуят нито за Париж, нито за София. Съпругът Димитър Иванов е IT специалист, работата му във френската столица е много натоварена и е готов още сега да се пренесе в Киселчово и да работи дистанционно от там.

Няма как обаче да оставят дъщерите си сами в Париж. Голямата, Гала е на 17, но малката, Иваша е още на 15 години. Мона и Димитър чакат двете да завършат лицея и да поемат към Киселчово за постоянно. “След Париж много странно ми звучи думата местоживеене. В Киселчово се създава общност от хора, влюбени по екологичния и здравословен начин на живеене, и това ме вдъхновява”, казва Мона.

Тя е оставила писането на втори план, но е сигурна, че когато нещата около артцентъра се наредят, вдъхновението само ще дойде.

“Благодарна съм на мъжа ми за възможността да реализирам стара моя мечта; на родителите ми, че никога не ми обясняваха кое може и кое не; на децата ми, за търпението и продължението на гена; на вселената, че ме е надарила с лудост”, споделя дамата.

Животът на самата Мона, особено последните години, е достоен за роман. Киселчово за нея не е само къща и любимо място за живеене, а кауза и мисия, много по-силна от амбицията просто да седнеш и да напишеш един “грандиозен” роман.

 

 

 
Снимки Георги Георгиев-Гецата

Гледали ли сте филма “Шоколад”, в който сладкарката Вивиан (в ролята – неподражаемата Жулиет Бинош), щом усети северния вятър, не я свърта на едно място и тръгва на път? Нещо такова се случва и с писателката Мона Чобан. Често топлият родопски южняк нахлува в уютната й парижка къща, обсебва напълно мислите и чувствата й и я тегли неудържимо към смолянското село Киселчово.

Това е малко селце на 30 км от Смолян в посока гръцката граница. Сгушено е сред баирите, в пазвите на Родопите, далече от главния път между селата Смилян и Могилица. Чуден край, с божествена, девствена природа и качествени хора. В този “забравен от Бога край” Мона заедно със съмишленици е сътворила чудеса – фондация и артцентър с ателиета, в които се провеждат етно уикенди за възраждане на изоставеното селце и позабравените български традиции.

“Явно аз така съм устроена, че не мога да седя мирно. За Киселчово тръгнах след битуване в два мегаполиса – Москва и Париж, с мерака за отшелничество. А го докарах до там, че най-интензивното ми живеене е в село с 18 старци”, сподели писателката пред Клуб Z.

“Не ми се получи кротостта. И навярно причината не е в мястото. В Париж живея повече виртуално – интернет, фейсбук, далечни приятели. В Киселчово няма интернет и животът ми е реален – въздух, тишина и приятели, които непрекъснато пристигат, непознати, които участват в ателиетата на артцентъра, и сетне ти стават приятели. Това място ми даде възможността въображението ми да стане реалност. Там сътворявам това, което си измислям. Навярно затова съм така привързана към него. Там всичко зависи от мен, там имам възможности… Та в последните години си мисля, че явно така съм устроена - да не мирясвам”, коментира писателката.

Тя се влюбва в Киселчово внезапно и завинаги при едно свое пътуване преди няколко години из Родопите. Открива селцето при едно отклонение от главния път и не може да се насити на гледките. Когато се връща в Париж, е като обсебена – нощем заспива с мечти за “къщичка” там, в която да си почива и пише, далече от шумния и суетен свят. Запалва и мъжа си за идеята и двамата намират и купуват стара къща, с типична родопска архитектура, но в ужасно състояние.

Започва дълъг и тежък генерален ремонт, който Мона трябва да ръководи дистанционно, по телефона и скайпа.

“Бях изцяло обзета от проекта на живота си, чертаех планове и досаждах на майсторите с безумните си идеи”, спомня си Мона.

Срещата с Къщата, която Мона възприема като одушевено същество, я подтиква да направи рязък завой и в творчеството си. Станала известна като първият автор на български чиклит романи, Мона се насочва към изконно български сюжет, като написва романа “Доста”. Редува писането с “командването” на ремонта в Киселчово. Всичко в книгата е много автобиографично и вдъхновено от Родопите.

Подобно на Мона, героите от “Доста” тръгват към малко родопско село, където да потърсят мечтано уединение и спокойствие. И всеки извървява своя си път, за да стигне до изцелителната и освобождаваща прошка – към другите, към себе си.

“Една къща не я ли галиш всеки ден, не й ли палиш печката, не й ли скърца дюшемето, значи няма ни да я залюбиш, ни тя да те слуша. Къщата е като жената – иска грижа и искреност… и къщата, и жената искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се приласкаете, ту да се отблъснете - да си поиграете искат”, пише в “Доста” авторката.

Когато първата къща светва и Мона започва все по-често да зарязва френската столица за по десетина дни или месец-два през лятото, за да се зарежда от родопската енергия, случайно купува и втора къща – заради чудната гледка към планините наоколо.

Тя е в още по-плачевно състояние – и отново тежък ремонт, който Мона ръководи по скайп и идва през месец-два да нагледа строежа. Запазва се само каменният градеж в основата, всичко нагоре се издига отново. После електричество, канализация – всичко като при нова къща, с кристална вода направо от извор.

Двете къщи Мона обзавежда със стари мебели и интересни предмети, които изравя по парижките битаци.

През това време писателката се среща и разговаря с много родопчани от Киселчово и околните села, които й споделят с тъга, че се рушат не само къщите, но и хубавите български традиции. Така възниква идеята да се създаде фондация и арт център с ателиета, в които да се водят етно уикенди за възраждане на селото и на хубавите родопски традиции.

Към каузата на Мона в управителния съвет на фондация “Киселчово” се присъединяват Александрина Дженева, преводач от италиански и голям приятел на селото, и Недко Кокаров – местен човек, много активен и ратуващ и болеещ за съдбата на този край. Помагат и много други местни хора от Киселчово и околните села и от други краища на България.

Днес в двете къщи на артцентъра вече се провеждат етно уикендите. Началото е трудно. “Ние, българите, сме свикнали през уикенда и празниците, дори и като отидем някъде сред природата, да седнем и да ядем и пием. А има и други, по-смислени начини за прекарване на времето”, коментира Мона.

През етно уикендите в работилниците на арт центъра хората се връщат към позабравени български традиции. Мона кани етнолози от музея в Смолян или местни хора.

“Много е мило и вълнуващо да си нацапаш ръцете с брашно и сам да си омесиш хляб, а после да си го хапнеш… Няма такъв вкус!… Или да си свариш домашен уханен сапун, чист от всякакви химии, и сутринта да си измиеш лицето с него… Няма такова усещане!… Да излезеш на разходка сред чистия родопски въздух, да подишаш с пълни гърди, а защо не - и да се поизмориш, да изкараш всички отрови от тялото и душата си. А после привечер да седнеш около камината на кафе или билков чай с новите си приятели, с които си се запознал току-що, и да си разказвате вълнуващи неща… Това е моята представа за прекрасно прекарани почивни дни и това искам да предам на хората като усещане в етно уикендите”, вдъхновява се Мона.

Тя казва, че всеки желаещ може да се включи в етно уикендите, на фейсбук страницата “Киселчовските къщи” всичко е обяснено подробно.

От 16 до 18 май в арт центъра “Ателие за чисти души и къщи” Мона и гостите й са варили екологично чист домашен сапун, който са ароматизирали със сушени билки. “Приготвихме го по старата традиционна технология, но и малко го осъвременихме. Прибавихме утайка от кафе – има страхотен пилинг ефект за лицето. Вместо големите калъпи, го изляхме в симпатични силиконови формички за сладки. Всичко това – под ръководството на Галина Ганова - учител в гимназията за приложни изкуства в Смолян. Тя ни разказа и чудни истории как се гонят зли духове от къщата, защото това също е почистване. На другия ден се разходихме до гроба на Руфинка от песента “Руфинка болна легнала”. Оказа се, че това не е измислена героиня, а реална жена, живяла в съседното село Попрелка”, разказа Мона.

От 6 до 8 юли в “Ателие за благи думи” група пловдивски поети и писатели пробват перото, вдъхновението и емоциите си в Родопите. Включват се Станислава Станоева, Катя Стоилова и Силвия Димитрова, пловдивският бард Краси Йорданов и хасковският поет Митко Ламбов.

“Сега чакаме какви творби ще се родят, вдъхновени от Киселчово. Отделно си говорихме за родопския диалект. Мястото е много поетично, както установихме ние”, сподели писателката.

От 27 до 29 юни Киселчовските къщи се готвят за “Ателие Еньовден”. Ще гостува Рени Кантарджийска - лицензиран хомеопат и натуропат.

“С дамата решихме да поговорим за билките по нов начин. Да погледнем към тях с други очи и нови усещания, да усетим енергията им. Да се разкрият пред нас енергийните им картини. Рени има познанието и уважението към Енергията, която е във всичко. Тя ще разкаже за дълбочината на енергийните модели на растения, минерали и животни - трите царства в Хомеопатията. Под нейно ръководство ще събираме билки и ще приготвяме настойки и ароматни възглавнички”, разказва Мона.

През уикенда от 11 до 13 юли пък ще се проведе ателие "Никой не е по-голям от хляба". Под ръководството на Гера Янчева хората ще си направят собственоръчно царевичен хляб, бял хляб с мая, типов хляб с различни семена и квасен хляб. Идеята е посетителите да научат как се прави квас и как се е месило със закваска едно време.

“Хлябът не ще много думи, няма сложни рецепти, няма специфични изисквания. Хлябът е дело на хората и за хората, основата, самото дъно на фурната, всичко останало е допълнение към него. Без друго може, без хляб – не. Не и докато сме на тази географска ширина, защото, не знам как става по света, но тук.. За празник и делник, за сватба и за погребение три неща са нужни – хора, хляб и вино. И Вяра, разбира се, и Вяра.

Вярвам, че там, високо в Родопа, може да се меси и пече, от душа и сърце, знам го, опитвала съм, получавало се е. Там, в малкото Киселчово, където красотата на природата се бракосъчетава с каменните зидове, там все още има искра. Искра, достатъчна, за да се запали пещ, пещ, достатъчна, да изпече хубав хляб. С мека сърцевина и хрупкава кора, кръгъл, като Вечност”, казва Гера.

Тя е бургазлийка, живееща в Пловдив и много вдъхновена от Киселчово. Занимава се с готвене и експериментиране с храна.

През седмицата от 15 до 22 юли арт центърът в Киселчово се готви за “Руско-българско писателско сборище”. “Момичетата са по-активни”, смее се писателката. От Русия вече са потвърдили участие Наталия Ермолина, редактор на списанието “Ваш досуг”, Марина Кивирян, поет, заместник редактор на в. „Аргументи и факти“ – Карелия, Яна Жемойталите, писател, драматург, издател и председател на Съюза на младите писатели в Петрозаводск „Северно сияние“, и телевизионерът Наталия Соловьова.

От 8 до 10 август пък във фотоателието, ръководено от Георги Неделчев, участниците ще запечатат с фотообективите си чудни гледки от девствената природа наоколо.

Плановете на Мона и мъжа й са след три години да се преселят за постоянно в Киселчово. Двамата не щат да чуят нито за Париж, нито за София. Съпругът Димитър Иванов е IT специалист, работата му във френската столица е много натоварена и е готов още сега да се пренесе в Киселчово и да работи дистанционно от там.

Няма как обаче да оставят дъщерите си сами в Париж. Голямата, Гала е на 17, но малката, Иваша е още на 15 години. Мона и Димитър чакат двете да завършат лицея и да поемат към Киселчово за постоянно. “След Париж много странно ми звучи думата местоживеене. В Киселчово се създава общност от хора, влюбени по екологичния и здравословен начин на живеене, и това ме вдъхновява”, казва Мона.

Тя е оставила писането на втори план, но е сигурна, че когато нещата около артцентъра се наредят, вдъхновението само ще дойде.

“Благодарна съм на мъжа ми за възможността да реализирам стара моя мечта; на родителите ми, че никога не ми обясняваха кое може и кое не; на децата ми, за търпението и продължението на гена; на вселената, че ме е надарила с лудост”, споделя дамата.

Животът на самата Мона, особено последните години, е достоен за роман. Киселчово за нея не е само къща и любимо място за живеене, а кауза и мисия, много по-силна от амбицията просто да седнеш и да напишеш един “грандиозен” роман.

 

 

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

Hemy VARNALIUS I CORMORAN DE GOLLOGANIUSSES

http://www.facebook.com/l.php?u=http%3A%2F%2Fyoutu.be%2FMIppA3ccd-A&h=xAQH9Mpxp
Анонимен's picture
Анонимен

Чудесна статия! Непременно посетете това прекрасно място! А в "къщата" на Мона ще усетите и духа й и лудостта й. Къщата и Мона - сляти.
Анонимен's picture
Анонимен

Пипон

Скъпи приятели и ти Антимова,
сигурно е много трогващо да се прави квас и мая и да се надзирава ремонт по скайп, но да се пише за това дописка, освен ако не е платена, не бива.
Луди хора много по света.Но Достоевски ги обединил в "Идиот".Иначе представяте ли си? Още щеше да пише и да ние да се сополивим, я за отец Шван, я за дядо Добри или за Мона Чобан. Най-известната писателка в Киселчово.Да, катарзисите са нужни, но след като си платиш билета за влак до Пловдив и автобуса до Смолян.Разбира се, може и да се превъзмогне този харч, ако си Ремарк-примерно.Много исках да си спомня за някое по-известно произведение на световната писателка М.Чобан, но понеже не знам румънски език, не успях. Предполагам, че и Румен Овчаров не би се сетил.Хубаво е да се пишат такива дописки.Даже много хубаво.Имах един колега, кореспондент от морския бряг, който всяко лято пълнеше една газета с лакоми и кръвожадни риби, русалки и лековити медузи. Друг пък пишеше за Руфинка и за родното и място и прочее...Но
както и да е...Важното е мухабет да става. При това ярък и интелектуален. Дерзайте приятели и ти Антимова.Нито ден без разтвор, пък каквото и ще да става.Важното е да няма война и децата на Мона Чобан да дишат чист въздух.Имате още неоткрити висини в нещотърсачеството.Успехи и бой по графоманите.Щото те са наша гордост.
Боби Ан's picture
Боби Ан
Боби Ан

Боби Ан

Много добре знам кой стои зад името Пипон. Познавам я по стила на изразяване. Ако това изобщо може да се нарече стил... Даже няма да се обърна към нея по име. Тя е единствена... Истинско нещастие е да ходиш по петите на Антимова, след като тя те е блокирала от всички възможни контакти - фейсбук, мейл и телефон, и да търсиш в нея вина за собственото си жалко съществуване и проблеми. Още по-голямо нещастие е да ти липсва креативност като "журналист" да отсяваш интересните теми от деня, и да изпитваш удовлетворение единствено от жалкото си критикарско битие на трол.
Анонимен's picture
Анонимен

ейтъйпростощотмисеприщя

..пипон... ееех... дали пък не си си включила Google Alerts, за да следиш всяка поява на М.Ч. или на "Антимова" /де да знам кой ти е обектът на ненавист в случая/?.. щот ми е трудно да си представя, че специално ровичкаш ежедневно из нета да се информираш къде да хейтиш... а още по-трудно ми е да се представя как чак пък толкоз хейт си натрупала, спрямо същата /която и да е от двете/. И да ти кажа - мнооооого рядко се връзвам на тролове. Ама тук го взимам на чест. Не ме питай що - няма да ти кажа. А, и още нещо - говоря ти на ти, щото и ти така говориш на "Антимова". А нали знайш за "квот повикало..."? Ай със здраве. Не се хаби да тролиш още. Малцинство си. ;)
Анонимен's picture
Анонимен

и аз бях там

Мястото е прекрасно-диво,та диво. Интересен контраст между природа и изискан уют в къщите. Но най-очароващо е общуването с хората, които се събират там. Мона явно е събирач не само на интересни вещи, но и интересни хора. Отново ще отида. Дай Боже, скоро да е.
Анонимен's picture
Анонимен

Гост

Гостувах на Мона и Къщата (тогава), още миналата година. Понеже съм била и понеже съм видяла с очите си, имам смелостта и правото, да твърдя, че, Да, точно такива "дописки" трябва да се пишат. За хубавите неща, за малките хубави неща, дано наистина да са толкова много на брой, дано. Освен това, страхотно е да се прави квас, независимо, дали си писател, астроном или тракторист, правенето на квас сред чиста природа, е страхотно. Дава специфичното усещане, че си Жив, такова, каквото не можеш да добиеш, докато се давиш в жлъчни сокове, смесени с нелогични пориви към Достоевски.

Това си мисля.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета