Ad Config - Website header

 

Article_top

Преди месец La La Land влезе в историята на златните глобуси като първия филм, спечелил седем трофея – затова не е изненада, че бляскавият мюзикъл на Деймиън Шазел за Лос Анджелис е с най-много номинации и в състезанието за оскарите. Участва в почти всяка възможна категория, има не една, а две предложения за най-добра оригинална песен. Филмът има общо 14 номинации, като по този начин изравни рекорда, държан от „Всичко за Ева“ и „Титаник“.

Неизбежно се появиха и негативни реакции, не само защото някои хора не се прехласнаха по La La Land, а защото филмът изглежда  достатъчно лековат и несъществен, за да отлети във въздуха, както става с неговите герои, когато посещават обсерваторията „Грифит“.

„В светлината на миналогодишните спорове около „твърде белите оскари“ – пише „Икономист“ – мнозина вече са на мнение, че тази година вниманието и хвалебствията на критиката би трябвало да се насочат към по-социално и политически ориентирани филми като Moonlight, Loving и „Раждането на една нация“.

Това е разбираема реакция. Редом с Moonlight, „Скрити числа“ и „Прегради“ – също с номинации за най-добър филм, La La Land не изглежда особено прогресивен. Но това не означава, че той е страхливият или очевиден избор на гласуващите за "Оскар". Самият факт, че филмът не разполага с явни политически послания, но въпреки това е достатъчно добър, за да прелъсти членовете на Академията, прави La La Land толкова необичаен.

Тази година групата на номинираните е впечатляващо разнообразна, с много повече интересни независими филми, отколкото обикновено сме свикнали да виждаме. Но това, което не се е променило, е, че Академията все още предпочита тежки драми по сериозни проблеми.  Победителите в категорията за най-добър филм типично покриват теми като ужасите на злоупотребата с деца („Спотлайт“), робството („12 години робство“), войната („Войната е опиат“) и бедността („Беднякът милионер“). Дори героите на „Бърдмен“ и „Артистът“ – най-свързаните с шоубизнеса съвременни победители, живеят в долината на депресията и отчуждението. В сравнение с тях здравите, атрактивни, надарени млади мечтатели в La La Land нямат много от какво да се оплакват. Но точно това прави филма толкова забележителен и дори радикален по отношение на успеха си в сезона на наградите. В същността си филмът е романтична комедия – а оскарите много трудно кълват на романтични комедии.

Без шеги, моля

Последната комедия, спечелила наградата за най-добър филм, беше „Ани Хол“ през 1978-а. Оттогава почти липсват номинации в жанра. „Четири сватби и едно погребение“ стигна до краткия списък през 1995 г. С леко разширение на жанровата дефиниция можем да включим „Джери Макгуайър“ през 1997-а и „Колкото толкова“ през 1998 г. – не че някой от тях би могъл да бъде фаворит. През следващите две десетилетия оскарите предимно отбягваха романтичните комедии, които стигаха най-много до краткия списък, и то след разширяването му до десет филма през 2010-а. („Артистът“ бе почти комедия, но все пак повече мелодрама.)

Академията отдавна е известна с пренебрегването на романтичните комедии – и въобще на комедиите. Джак Блек се пошегува на церемонията през 2008 г., че единственият начин комик да спечели „Оскар“ е да се снима в драма.

„Ще взема да прочета пак онзи сценарий за човека, който получава отравяне с олово и след това съди голяма корпорация – заяви Блек. – Но той не е много смешен!“

Ако оставим предразсъдъците на Академията настрана, трябва да признаем, че холивудските романтични комедии са в упадък от 90-те години насам. По съвпадение Райън Гослинг трябва да поеме част от вината. Откакто той открадна безброй сърца с „Тетрадката“ през 2004 г., стандартният филм за злочести любовници е сълзлива адаптация по роман на Никълъс Спаркс с участието на най-малко един болен от рак герой. Режисьорите, които искаха малко комедия в своите романтични филми, следваха или братя Фарели, за които любовта е физическа болка и публично унижение, или Джъд Апатоу, който вижда ухажването като нещо, което може да бъде сместено между останалите приятелски клетви и забавления. Опитайте се да се сетите за скорошна комедия от типа момче-среща-момиче, която е била вдъхновяваща, неиронична и без да е отвратителна, и ще оцените колко специален е La La Land.

В танца на привличане и флирт, който изпълва първата половина на филма, няма нито една погрешна стъпка. Шазел въвежда Миа (Ема Стоун), начинаеща актриса, и Себ (Райън Гослинг), джаз пианист, които обменят враждебни погледи в задръстването в откриващата сцена на филма. Малко по-късно Миа е омагьосана от пиано изпълнението на Себ в ресторанта, но той е толкова разстроен от уволнението си, че я подминава като експрес малка гара и изчезва на улицата.

На този етап в стандратната за XXI век романтична комедия главните герои вече са се напили, правили са секс и всеки от тях се срамува и оплаква пред приятелите си, че е направил грешка. Но Шазел използва първото действие на филма, за да представи индивидуалните кариери и страсти на Миа и Себ. Когато те най-сетне стигат до разговор, публиката вече е настроена и готова те да се влюбят. И дори тогава разказът тече спокойно, със завидна самоувереност.

В една забавна сцена Миа се подиграва на Себ, който свири в група, изпълняваща кавъри от 80-те години, и нейният саркастичен ентусиазъм получава задоволителен отговор, когато тя танцува на джаз импровизацията му малко по-късно. Има и още: разговорът по пътя към паркинга в здрача след партито, тяхната опознавателна разходка през холивудското студио, ходенето на кино, което Миа едва не пропуска, и накрая – ноктюрното в обсерваторията „Грифит“. Да цитираме Джъд Апатоу:

„Когато комедията работи, всичко изглежда толкова естествено лесно, че хората смятат снимането на нещастия за далеч по-трудно.“

Старомодните отношения в La La Land изглеждат създадени без усилие. Но щом не е трудно, как така никой, освен Шазел, не е направил нещо подобно?

Въпрос на късмет е, че първоначално определените актьори Ема Уотсън и Майлс Телър са отпаднали, разчиствайки пътя за харесваните от всички и работещи заедно с удоволствие Стоун и Гослинг, които вече имат два общи филма. Ключът на химията между тях – освен индустриалните количества чар – е в рязко контрастиращите им актьорски стилове. Стоун ни залива с емоции. Когато Миа е ядосана или въодушевена, чувствата са изписани върху лицето й, не само в огромните й очи. Гослинг, един от най-магнетичните невъзмутими актьори в Холивуд, предпочита да се ограничи до загатната усмивка или леко повдигната вежда. И този дисбаланс кара зрителя отчаяно да иска и Себ да бъде така открит и емоционално щедър като Миа.

В La La Land, разбира се, има още много забележителни качества освен начина, по който се свързват актьорите и героите. Филмът получи тези 14 номинации за "Оскар" заради безпогрешната „рееща се“ камера, ярката попарт гама на костюмите и сценографията, неустоимите песни на Джъстин Хъруиц. Но магията на оптимизма в първия час прави филма достоен за наградите, които е получил и ще получи: магията на изящно изработена комедия за двама души, които правят красива музика заедно.

 

 

Площад Славейков

 

Преди месец La La Land влезе в историята на златните глобуси като първия филм, спечелил седем трофея – затова не е изненада, че бляскавият мюзикъл на Деймиън Шазел за Лос Анджелис е с най-много номинации и в състезанието за оскарите. Участва в почти всяка възможна категория, има не една, а две предложения за най-добра оригинална песен. Филмът има общо 14 номинации, като по този начин изравни рекорда, държан от „Всичко за Ева“ и „Титаник“.

Неизбежно се появиха и негативни реакции, не само защото някои хора не се прехласнаха по La La Land, а защото филмът изглежда  достатъчно лековат и несъществен, за да отлети във въздуха, както става с неговите герои, когато посещават обсерваторията „Грифит“.

„В светлината на миналогодишните спорове около „твърде белите оскари“ – пише „Икономист“ – мнозина вече са на мнение, че тази година вниманието и хвалебствията на критиката би трябвало да се насочат към по-социално и политически ориентирани филми като Moonlight, Loving и „Раждането на една нация“.

Това е разбираема реакция. Редом с Moonlight, „Скрити числа“ и „Прегради“ – също с номинации за най-добър филм, La La Land не изглежда особено прогресивен. Но това не означава, че той е страхливият или очевиден избор на гласуващите за "Оскар". Самият факт, че филмът не разполага с явни политически послания, но въпреки това е достатъчно добър, за да прелъсти членовете на Академията, прави La La Land толкова необичаен.

Тази година групата на номинираните е впечатляващо разнообразна, с много повече интересни независими филми, отколкото обикновено сме свикнали да виждаме. Но това, което не се е променило, е, че Академията все още предпочита тежки драми по сериозни проблеми.  Победителите в категорията за най-добър филм типично покриват теми като ужасите на злоупотребата с деца („Спотлайт“), робството („12 години робство“), войната („Войната е опиат“) и бедността („Беднякът милионер“). Дори героите на „Бърдмен“ и „Артистът“ – най-свързаните с шоубизнеса съвременни победители, живеят в долината на депресията и отчуждението. В сравнение с тях здравите, атрактивни, надарени млади мечтатели в La La Land нямат много от какво да се оплакват. Но точно това прави филма толкова забележителен и дори радикален по отношение на успеха си в сезона на наградите. В същността си филмът е романтична комедия – а оскарите много трудно кълват на романтични комедии.

Без шеги, моля

Последната комедия, спечелила наградата за най-добър филм, беше „Ани Хол“ през 1978-а. Оттогава почти липсват номинации в жанра. „Четири сватби и едно погребение“ стигна до краткия списък през 1995 г. С леко разширение на жанровата дефиниция можем да включим „Джери Макгуайър“ през 1997-а и „Колкото толкова“ през 1998 г. – не че някой от тях би могъл да бъде фаворит. През следващите две десетилетия оскарите предимно отбягваха романтичните комедии, които стигаха най-много до краткия списък, и то след разширяването му до десет филма през 2010-а. („Артистът“ бе почти комедия, но все пак повече мелодрама.)

Академията отдавна е известна с пренебрегването на романтичните комедии – и въобще на комедиите. Джак Блек се пошегува на церемонията през 2008 г., че единственият начин комик да спечели „Оскар“ е да се снима в драма.

„Ще взема да прочета пак онзи сценарий за човека, който получава отравяне с олово и след това съди голяма корпорация – заяви Блек. – Но той не е много смешен!“

Ако оставим предразсъдъците на Академията настрана, трябва да признаем, че холивудските романтични комедии са в упадък от 90-те години насам. По съвпадение Райън Гослинг трябва да поеме част от вината. Откакто той открадна безброй сърца с „Тетрадката“ през 2004 г., стандартният филм за злочести любовници е сълзлива адаптация по роман на Никълъс Спаркс с участието на най-малко един болен от рак герой. Режисьорите, които искаха малко комедия в своите романтични филми, следваха или братя Фарели, за които любовта е физическа болка и публично унижение, или Джъд Апатоу, който вижда ухажването като нещо, което може да бъде сместено между останалите приятелски клетви и забавления. Опитайте се да се сетите за скорошна комедия от типа момче-среща-момиче, която е била вдъхновяваща, неиронична и без да е отвратителна, и ще оцените колко специален е La La Land.

В танца на привличане и флирт, който изпълва първата половина на филма, няма нито една погрешна стъпка. Шазел въвежда Миа (Ема Стоун), начинаеща актриса, и Себ (Райън Гослинг), джаз пианист, които обменят враждебни погледи в задръстването в откриващата сцена на филма. Малко по-късно Миа е омагьосана от пиано изпълнението на Себ в ресторанта, но той е толкова разстроен от уволнението си, че я подминава като експрес малка гара и изчезва на улицата.

На този етап в стандратната за XXI век романтична комедия главните герои вече са се напили, правили са секс и всеки от тях се срамува и оплаква пред приятелите си, че е направил грешка. Но Шазел използва първото действие на филма, за да представи индивидуалните кариери и страсти на Миа и Себ. Когато те най-сетне стигат до разговор, публиката вече е настроена и готова те да се влюбят. И дори тогава разказът тече спокойно, със завидна самоувереност.

В една забавна сцена Миа се подиграва на Себ, който свири в група, изпълняваща кавъри от 80-те години, и нейният саркастичен ентусиазъм получава задоволителен отговор, когато тя танцува на джаз импровизацията му малко по-късно. Има и още: разговорът по пътя към паркинга в здрача след партито, тяхната опознавателна разходка през холивудското студио, ходенето на кино, което Миа едва не пропуска, и накрая – ноктюрното в обсерваторията „Грифит“. Да цитираме Джъд Апатоу:

„Когато комедията работи, всичко изглежда толкова естествено лесно, че хората смятат снимането на нещастия за далеч по-трудно.“

Старомодните отношения в La La Land изглеждат създадени без усилие. Но щом не е трудно, как така никой, освен Шазел, не е направил нещо подобно?

Въпрос на късмет е, че първоначално определените актьори Ема Уотсън и Майлс Телър са отпаднали, разчиствайки пътя за харесваните от всички и работещи заедно с удоволствие Стоун и Гослинг, които вече имат два общи филма. Ключът на химията между тях – освен индустриалните количества чар – е в рязко контрастиращите им актьорски стилове. Стоун ни залива с емоции. Когато Миа е ядосана или въодушевена, чувствата са изписани върху лицето й, не само в огромните й очи. Гослинг, един от най-магнетичните невъзмутими актьори в Холивуд, предпочита да се ограничи до загатната усмивка или леко повдигната вежда. И този дисбаланс кара зрителя отчаяно да иска и Себ да бъде така открит и емоционално щедър като Миа.

В La La Land, разбира се, има още много забележителни качества освен начина, по който се свързват актьорите и героите. Филмът получи тези 14 номинации за "Оскар" заради безпогрешната „рееща се“ камера, ярката попарт гама на костюмите и сценографията, неустоимите песни на Джъстин Хъруиц. Но магията на оптимизма в първия час прави филма достоен за наградите, които е получил и ще получи: магията на изящно изработена комедия за двама души, които правят красива музика заедно.

 

 

Площад Славейков

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията