Сайт за култура, спонсориран от известна руска банка, предлага кратък списък със съвети за читатели, които проявяват интерес към оперното изкуство, но имат някои въпроси, притеснения и съмнения. Ако и вие се чудите какво да правите, ако не разбирате думите, защото понякога няколко души пеят едновременно и нищо не се разбира или не знаете кога да започнете да ръкопляскате – отговорите на тези въпроси и още няколко, са тук.

 

1. Ще ходя за първи път на опера и не съм чел нищо предварително. Ще разбера ли изобщо нещо?

Да. Главно е внимателно да слушате и да следите сценичното действие. В добрите опери музиката казва всичко. (Под музика в операта разбираме и оркестровите партии, и вокалните арии, да говорим за „музика и пеене“ по отношение на операта е некоректно.) Възможно е не винаги да разбираме изпълнявания текст (вж. т. 6). В такъв случай можем да се обърнем за помощ към краткото съдържание в програмката, към пълният текст на либретото в буклета или към екрана със субтитрите.

Важно е да разберем, че в операта главен е не самият сюжет, а неговото въплъщение — музикално и сценично. През XVIII век различни композитори са писали опери не просто по един сюжет, но даже и по едно либрето. Има няколко известни примера на опери-съперници, когато един сюжет е получавал две различни трактовки. Например можете да посетите „Манон Леско“ на италианеца Пучини или пък да чуете операта със същото название на французина Масне — и да избере коя интерпретация ви е по-симпатична.

2. По сюжет действието се развива в древността, а на сцената носят модерни костюми и използват електронни джаджи. Това нормално ли е?

Напълно. Когато в либретото срещнете ремарка, отбелязваща конкретна епоха и страна, помнете, че това са условности. До началото на ХХ век в оперното (и балетно) изкуство още не са умеели да осъзнават себе си извън конкретния исторически и географски колорит — например египетския, както в „Аида“ на Верди. Но ако се вслушате в „Аида“, едва ли ще откриете там следи от древноегипетската музикална култура. Освен това, на подобен музикален език при Верди се изразяват испанците в „Дон Карлос“ и обитателите на Кипър в „Отело“.

По-важни от исторически костюми са универсалните, вечни теми, към които винаги се обръща операта: любов, жажда за богатство, чест, приятелство, смърт. Впрочем, именно затова операта обича толкова много приказните сюжети – те служат като универсален повод за разговор за най-важното. Самата ситуация, в която група хора пеят в строго условен ред под съпровод на симфоничен оркестър, е небитова, извън времето, универсална. Със сигурност знаем, че древните египтяни и елини не са изяснявали отношенията си с помощта на симфонични оркестри.

3. Щом епохата в операта не е важна, може би все пак няма нужда да нося сако? Аз и в офиса не мога да ги понасям.

В съвременния оперен театър – също както и в драматичния – има тенденция да включва обществеността в диалог, за да я накара да помисли сериозно върху това, което е видяла. Операта не желае да бъде просто развлечение.

"Пренасянето на действието в съвременността“ режисьорите често обясняват така: едва ли днес някой може да се развълнува сериозно от страсти, случили се преди 500 години. Когато на сцената излязат хора в исторически облекла, на зрителя — по силата на общите закони на възприятието — му е по-трудно да повярва, че тези герои имат някакво отношение към него: това е случай, когато „посрещаме по дрехите“. Още Верди в „Травиата“ предизвикал немалък скандал, когато извел на сцената свои съвременници. Но и съвременността в оперните постановки по правило също е условна – един вид концентрат на окръжаващата ни реалност — веществен и психологически.

Задължителното наличие на червена барета на главата на Татяна Ларина или на пирамиди в „Аида“ не са залог за сполучлив спектакъл. И обратното: колкото и добра да е режисурата, операта не може без добри певци и добър оркестър.

4. В афиша присъства заглавието на известен роман, а на сцената изобщо не е като в книгата. Това също ли е нормално?

Да. Операта не може да възпроизведе буквално литературно съчинение, просто защото използва други инструменти. Иначе бихме ви посъветвали да отидете не в театър, а в библиотека или книжарница. Например на сцената не може да се възпроизведат всички лирически отстъпления в „Евгений Онегин“ (в които е солта на романа на Пушкин). В едноименната опера на Чайковски са запазени само имената на персонажите, основните сюжетни сблъсъци и някои пушкинови стихове. Оставайки в условните рамки на оперния жанр, композиторът се е съсредоточил над най-важното за него и представя отделните колизии и състояния на героите като под увеличително стъкло.

Ако говорим за опера, писана в в XIX век, по правило трябва да имаме предвид  устойчивата йерархия на персонажите (от три до пет централни, второстепенни, хор, балет) и неизменната структура: масовите сцени се редуват с арии и ансамбли, всеки от героите има поне по един голям солов номер. Първото изключение прави Вагнер, отказвайки се от делението на „номера“ в полза на непрекъснато течащото действие.

По-правилно е да се оценява операта не в сравнение с първоизточника, а по нейните вътрешни установени от композитора закони — и в съответствие със собствените впечатления, възникващи тук и сега. Защото и Чайковски е бил доста руган по негово време за свободното му отношение към текстовете на Пушкин. Днес обаче неговите „Евгений Онегин“ и „Дама пика“ са приети за несъмнени шедьоври.

5. Защо пеят толкова дълго и нищо не се случва? Това е скучно, нали?

Работата не е в скуката. Операта е условен жанр и времето тук не тече така, както в обичайния живот. В моментите на арии, дуети или ансамбли неравномерно течащото сценично време спира. Героите получават шанс да изкажат на глас своите съмнения, да осмислят случващото се с тях, да признаят любовта си. Психологическите състояния тук се представят в концентриран вид: възможно е тези мощни емоционални инжекции да са главната причина да ходим на опера. Такива спирки трудно се възприемат от по-неопитните зрители, но пък им помагат да натрупат опит. При това, когато говорим за арии, в тях солистът получава възможност да представи пред публиката цялото си техническо майсторство и артистизъм. През ХХ век оперните композитори почти се отказват от ариите и се съсредоточват върху психологията, изграждана чрез непрекъснатото действие; певецът-виртуоз престава да бъде главно действащо лице.

6. Какво да правя, като не разбирам думите?

Чети титрите. Почти всички оперни театри днес разполагат с табла или екрани със синхронни субтитри: на тях обикновено излиза текст на езика на оригинала и паралелен превод на езика на страната, в която се изпълнява операта.

В бароковата, класическата и романтическата опера конкретният текст не винаги е много важен. В речитативите — когато героите не пеят, а преминават към напевна реч, говор с акомпанимент, се произнасят най-важните за разбирането на сюжета думи. И напротив, в ариите, където всичко е съсредоточено в емоциите, доведени до предел, либретото (обикновено римувано) преминава от конкретно към метафорично: текстовете на много арии със състоят от устойчиви формули. Сметнете колко пъти във всяка италианска опера се повтарят думите-символи: amore, dolore, fidele, crudele, morte. Една фраза в ария или в хора може да се повтори десетки пъти, носейки ефект на заклинание — така например става в оперите на Хендел, оперите-балети на Люли и Рамо.

От Вагнер насам композиторите все по-често използват прозаически текстове без всякакви повторения, понякога дори непроменени литературни съчинения (така например Рихард Щраус в „Саломе“ не променя и една дума от текста на Оскар Уайлд). Тук разбирането на конкретните думи и интонациите, с които звучат, е крайно важно. Всичко зависи от вашето внимание, дикцията на певците, добрата акустика и титрите.

7. Случва се няколко души да пеят едновременно, но нищо не им се разбира. Така ли трябва да бъде?

Да. Това е една от условностите, запазили се в оперите чак до началото на ХХ век. Да повторим: главното в многолюдните ансамбли — това е сгъстяването на емоционалното състояние. Отключете се от слушането на текста и се постарайте да уловите наелектризиращото усещане във въздуха, което (при щастливо съвпадение на всички елементи в спектакъла) възниква в този момент.

8. Кога можем да започнем да аплодираме?

След оркестровото встъпление (ако в операта има такова), в края на всяко действие и на целия спектакъл. Прието е да се приветства вокалиста в края на всяко солово изпълнение, въпреки че не винаги композиторите са предвидили пауза за това. Напротив, повечето автори се съпротивляват на аплодисменти по време на действието: например Вагнер лично молил зрителите да се въздържат от аплодисменти преди края на спектакъла — заради целостта на действието и присъщата му атмосфера на свещенодействие, мистерия.

Зрителите се подчиняват на рефлекса и започват да пляскат: а) когато прозвучи силен, бравурен елемент – но след него музиката не може да бъде прекъсната; б) когато завесата пада – но тогава краят на музиката е удавен в глъчката. Това е особено притеснително, когато завесата се спуска с финала на трагично събитие и музиката бавно затихва. Ако се съмнявате, че арията или действието са завършили, доверете се на по-опитните зрители около вас.

9. А ако не ми хареса, мога ли да изразя недоволството си?

Да, в самия край, когато артистите излизат да се поклонят. В Италия и Германия, където живеят най-придирчивите оперни зрители, е прието да се вика „бу“. Това „бу“ може да е адресирано към певците, диригента и много често към режисьора. Радикални оперни режисьори обикновено чуват „бу“, когато са представили отдавна позната опера в необичаен ракурс (тоест опитали са се да извадят публиката от нейната зона на комфорт) или са принудили любими на публиката артисти да пеят в неудобни пози, да изобразяват откровени сцени и други подобни. (Бел. прев. – в България традицията да се вика „бу“ не е популярна.)

10. Искам да видя същата опера още веднъж. Какво ми има?

Всичко е наред. В театъра — не само в операта — всяко ново изпълнение на едно и също произведение не прилича на предишното. Затова ако на поканата на приятел меломан отговорите: „Тази опера вече съм я слушал“, той може да не ви разбере и да се обиди. За няколко посещения на един и същ спектакъл може да има различни причини: един е привлечен от музиката (или стила на композитора), друг отива заради конкретни артисти, а трети – впечатлен от режисьорска концепция. Или от трите наведнъж. Във всеки случай, ако оперното представление ви е харесало и искате да го видите пак, не се страхувайте, това е прекрасно заболяване. При правилна употреба (и добро изпълнение) една и съща опера и може да ви носи всеки път нови усещания и да поставя нови въпроси – до безкрайност.

Площад Славейков