„Европейският съюз е мъртъв, но той все още не знае това“, обяви наскоро Марин льо Пен, лидер на крайнодесния френски „Национален фронт“.

Водещите новинарски медии побързаха да изкажат несъгласието си с нея, но въпросът дали 2017 г. може да се окаже последната година на европейското единство витае в умовете на мнозина в наши дни. Европейските лидери се държат така, сякаш очакват примката на палача около шията си.

В много части на Европа расте безпокойството, че популистката вълна не може да бъде спряна. Старият континент е разкъсван от горчивите разделения, породени от кризата на еврото и миграцията. Съюзът е притиснат между ревизионистка Русия и „Америка на първо място“ на президента Тръмп, при това деморализиран от шокиращия избор на Великобритания в полза на Brexit.

Нещо повече, предстоящите избори в Холандия, Франция, Германия, Чехия и най-вероятно Италия имат потенциала да погребат следвоенния европейския проект. Макар европейската икономика да се възстановява, чувството за несигурност също нараства. Социологическо проучване на британската агенция YouGov от януари показа, че 81% от французите, 68% от британците и 60% от германците очакват през тази година страната им да стане обект на голяма терористична атака.

Ще се разпадне ли Европейският съюз през 2017 г.?

Вероятно не. По същия начин, по който арогантността и високомерието заслепиха  европейските елити за опасността от Brexit, сега отчаянието и модния фатализъм предпазват хората от горчивия хап. През 2017 г. залозите за колапс на Европейския съюз могат да се окажат погрешни.

Изглежда, че Америка отново ще се окаже спасителят на Европа. Някои европейци подкрепят загърбването от страна на Тръмп на традиционните съюзници, други го мразят по тази причина, но и двете групи са изнервени от онова, което наблюдават през първия месец на новата администрация. Президентът Тръмп плаши европейците не с желанието си да гради стени (Европа далеч го изпреварва на този фронт), нито пък европейците са чак толкова очаровани от глобализацията (мнозина от тях я мразят). Той плаши европейците, защото е Президентът Хаос. Защото е като герой от детска книжка, който може да скочи на коня си и да препусне в галоп във всички посоки едновременно.

Ала причината, поради която Тръмп може да се превърне в спасител на Европейския съюз е не само негодуванието, което той предизвиква сред чувствителната към рисковете средна класа, но и заради радикализацията, която неговата победа предизвика в популистките партии на континента. Популистите бяха във възход в Европа дълго преди изборите в САЩ. В няколко страни те успяха да привлекат достатъчно голям брой гласове, завивайки към политическия център. Така, според някои, те се превърнаха в жизнена алтернатива на статуквото.

Но ето че след победата на Тръмп сродните му души в Европа се отказаха от този подход и решиха да се ре-радикализират, като имитират печелившата му изборна стратегия. Те изоставиха трудно придобитата умереност и се завърнаха към гневния тон и апокалиптичния светоглед. Марин льо Пен за една нощ се преобрази от състрадателен радикал в свещен воин срещу двата „тоталитаризма“ на нашето време – ислямизмът и глобализацията.

Изборното поражение, което кандидатът на крайната десница Норберт Хофер претърпя на президентските избори в Австрия през декември, е вероятно най-добрият пример за въздействието, което Тръмп има върху европейската политика. Победата на Тръмп направи европейската крайна десница по-агресивна и арогантна, но същевременно охлади желанието на колебаещите се избиратели да дадат шанс на радикалните алтернативи.

По същия начин, по който хвалбите на Барак Обама към Европейския съюз не принесоха полза на привържениците на Съюза, така и реториката на Тръмп срещу Европейския съюз не прави добра услуга на популистите. Европейските елити се възползват от тази възможност, за да защитят независимостта на европейците и да започнат да говорят от името на техния национален интерес. По този начин революцията на Тръмп открива пространство за национализъм в подкрепа на Европейския съюз.

Доскоро крайната десница и крайната левица бяха тези, които поставяха под въпрос зависимостта на Европейския съюз от Съединените щати. Докато сега проевропейците настояват за европейска армия и независима европейска външна политика. В отворено писмо от миналия месец до лидерите на 27-те страни членки председателят на Европейския съвет Доналд Туск определи Америка на Тръмп като една от екзистенциалните заплахи за Европейския съюз, заедно с Русия, Китай и радикалния ислям.

Нещо повече, това, по което 2017 г. се различава от предишната и причината шансовете за оцеляване на Европейския съюз да са по-високи, е промяната в публичните очаквания. Сега не само сме убедени, че немислимото може да стане действителност (Brexit, Тръмп президент), но дори го очакваме. Очакваме Герт Вилдерс да стане следващия премиер на Холандия. Предполагаме, че Марин льо Пен може да бъде следващия президент на Франция. Дори спекулираме дали не се вижда краят на мандата на канцлера Ангела Меркел в Германия.

Всичко това наистина може да се случи, но по-вероятно е да не стане. Избягвайки най-лошото обаче, това може да донесе нова и толкова необходима политическа енергия на европейския проект. Историята ни учи, че във време на криза оцеляването е най-големият източник на легитимност. Способността на Европейския съюз да оцелее през 2017 г. (дори в по-голяма степен от способността му да се реформира) може да убеди европейците, че единството не е приключило.

-----

* Авторът е е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена. Англоезичната версия на текста е публикувана във в. "Ню Йорк таймс". Българският превод е на Портал Култура.