Правителството публикува кратко съобщение за позицията на България по бъдещето на Европейския съюз, която президентът Румен Радев ще представи на негова среща на върха в Брюксел в петък. Това съобщение заслужава оценката: твърде малко и твърде късно. Но нека първо да го прочетем.

“В рамките на Европейския съвет ще се проведе и Среща на държавните и правителствени ръководители във формат ЕС-27, чиято основна тема е подготовката на Римската декларация за бъдещето на ЕС. България е за запазване единството и целостта на Съюза, които да не се нарушават чрез диференциране на целите на интеграцията или преминаване към някакъв вид „многоизмерна Европа“/„Европа на скорости“. На тенденциите за фрагментиране на Съюза следва да се противодейства чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели.”

Този текст започва с фактическа грешка. Европейският съвет ще бъде в четвъртък. В петък не в неговите рамки, а извън тях ще има неформална среща на върха във формат ЕС-27. Разликата не е само терминологична. Европейският съвет е орган на ЕС и може да взема решения. Неформалната среща на върха не е такъв орган и не може да взема решения. Съветът включва ръководителите на всички 28 държави членки (включително Тереза Мей, министър-председател  на напускащата ЕС Великобритания), неформалната среща не включва задължително всички и Мей няма да участва в нея.

Да анализираме следващото изречение:

“България е за запазване единството и целостта на Съюза, които да не се нарушават чрез диференциране на целите на интеграцията или преминаване към някакъв вид „многоизмерна Европа“/„Европа на скорости“.

България пак не е схванала какво става. Никой не иска да руши единството на ЕС. Никъде в работния документ, който ще обсъди неформалната среща, не се говори за “многоизмерност”и за “скорости”. Доколкото тази терминология присъства в говоренето на европейските лидери, тя означава вариант ЕС да остане цял, като позволи на тези негови държави, които желаят, да вървят по-бързо заедно в определени области.

“Дълго време идеята за една диференцирана Европа, една Европа на различните скорости, се натъкваше на съпротива. Но днес тази идея се налага. Иначе Европа ще експлодира”, казва в интервю за няколко европейски вестника френският президент Франсоа Оланд, който на 6 март домакинства на разговор във Версай по темата с правителствените ръководители на Германия, Италия и Испания.

Вече стана банално да повтаряме, че и днешният ЕС е единен, но има “различни скорости” (евро, Шенген, сътрудничество в правосъдието и вътрешните работи) и в сегашния си договор той има инструменти да ги създава. Никой няма намерение да променя Лисабонския договор. Всички обсъждани на този етап сценарии са в неговите рамки.

Инструмент за създаване на различни скорости например е “засиленото сътрудничество”, при което минимум девет държави задълбочават интеграцията си в дадена област, като държат групата си отворена за желаещите да се присъединят по-късно. Друг подобен инструмент е “постоянното структурирано сътрудничество” в рамките на Общата европейска политика за сигурност и отбрана.

Лисабонският договор значително улесни започването на такива сътрудничества, като премахна възможността отделна държава да наложи вето върху тях, което съществуваше в Амстердамския договор. Сега за одобряването им е достатъчно квалифицирано мнозинство между държавите членки.

В днешната ситуация, ако по-развитата стара Европа начело с Германия и Франция иска ускорено да задълбочава интеграцията си след “Брекзит”, може да го направи безпрепятствено, тъй като държавите с най-голямо относително тегло при гласуването в Съвета са именно там. Новоприетите страни от Централна и Източна Европа трудно биха сформирали блокиращо малцинство.

Т.е. със заклинанията срещу “многоизмерността” и “скоростите” България се противопоставя на нещо, което съществува и ще се развива независимо от нейните желания. Президентът и правителството се изказват против дъжда, но той продължава да вали. Това е политически аутизъм или симулация на европейска политика.

Въпросът тук не е дали сме “за” или “против”, а къде искаме и можем да участваме. Това е политически въпрос и не е честно да очакваме служебно правителство да му отговори (макар и служебно правителство да подаде молбата на България за членство в ЕС). Държавният глава обаче е длъжен да каже къде и с кого в Европа иска да е България.

Той обаче, ако съдим по правителственото съобщение, се готви да каже пред колегите си нещо друго:

“На тенденциите за фрагментиране на Съюза следва да се противодейства чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели.”

Как президентът Радев си представя това “преодоляване на различията”? Като ЕС приеме да върви напред със скоростта на най-бавните си членки? Като остане в плен на миналото си от национализми, протекционизми, егоизми, граници? Като седне да чака неформалната коалиция на олигархията в българския парламент да приеме закон и да създаде институция за борба с корупцията? Като се откаже от свободната търговия, защото Корнелия Нинова е против нея? Как Европа да “преодолее различията си” с тези, които продължават да вярват в безплатния обяд или я плашат с вето, настоявайки тя да се примири с агресията, с насилствената промяна на граници и да ги преглътне като свършен факт? Това е втори пример за политически аутизъм или симулация на европейска политика в цитираното съобщение.

Така формулираната българска позиция съвпада с първия сценарий от Бялата книга на Европейската комисия: “Продължаваме както досега.” Това е сценарият на ниската амбиция, бавните и мъчителни решения, дългото търсене на съгласие. Това е сценарият на догонването и реактивността, а не на воденето и активността. Това е сценарият на слаба и застойна Европа, затъваща все по-дълбоко в нови и нови кризи. Ако ЕС беше доволен от това статукво, нямаше да има нито “Брекзит”, нито Братиславски процес, нито Бяла книга, нито Римска декларация. Никой нямаше да признава, че трябват промени и да ги обсъжда.

Българският проблем през идните десет години на Европа, които лидерите ще обсъждат в петък, не е в “скоростите” на ЕС, а в скоростта на България. И в посоката й. Той е проблем политически и е изцяло в български ръце. Започващият с Римската декларация процес дава шанс на страната ни да намери верните, а не формалните отговори на въпросите за мястото ни в бъдеща Европа.

П.П.: Между другото България вече участва в пет засилени сътрудничества, започнали през последните години – в областите на наказателното и семейното право. Предстои да се присъединим и към засилено сътрудничество за създаване на европейска прокуратура, която преследва престъпленията срещу финансовите интереси на ЕС.