Още преди години се опитвах да обърна внимание върху недопустимия език на Първото лице, Единствено число: кюфтаци, простаци, шестаци; размазвам ги от бой на изборите; българите са като моите кучета; хванали са ме за шлифера; гърдите ми са големи, само за кърменето в мола не са ме питали...

Писал съм отдавна, че когато водещите фигури в държавата използват простеещ, просташки, опростачващ език, те така го нормативизират и легитимират, превръщат го в образец, в стандарт, в пример за подражание и имитиране, в езикова рамка за цялото общество - в която то, обществото, да осмисля и обяснява процесите. 

По този начин водещите политици легитимират чалгизацията, хамалщината, дебеловратието, некултурността в речника на обществото и ги превръщат в основния арсенал от езикови средства, начини за оценяване на случващото се в страната и способи за изразяване на мислите.

Не само езикът ни е такъв, каквито сме ние, но и какъвто ни е езикът, такива сме ние.

Обикновеният човек може да използва груби изрази, пиперливи думи, дори цинични фрази - не го извинявам, но го приемам донякъде, макар подобен език да ми е органично чужд. Но политикът няма право да е простак, включително и дори най-много чрез езика си.

Е, вече получихме това, което търпяхме. Простащината, цинизмът, словесната безотговорност, езиковото безкултурие се превърнаха в норма, в средство, в начин на артикулиране на позициите, в заливаща ни Девета вълна на арогантността и селяндурството.

Да си селянин е място на раждане и живеене, да си селяндур е личен избор.

Точно така да си прост е въпрос на родови и генен малшанс, но да си простак е съзнателна жизнена позиция.

И вече не само политиците са ни такива, какъвто ни е народът, но и народът ни е такъв, каквито са ни политиците. Затова и си ги предпочита за сметка на читавите и почтените.

Коментарът е от профила на Николай Слатински във Фейсбук. Заглавието е на редакцията