Терминът "турско робство" не се използва от нито един уважаващ себе си професионален историк. Империята е османска, а не турска. Има достатъчно много исторически извори, според които българите, макар да са нямали собствена държава, макар да са били дискриминирани на религиозна основа, не са били роби.

Въпросът защо този термин се е наложил в българското обществено съзнание обаче е много интересен. Краткият му отговор е: най-вече заради преживяното от предците ни в последния от петте века османска власт.

Още по-интересен е въпросът дали причините за възникването и налагането на "турското робство" не съществуват до голяма степен и днес. Краткият му отговор е да. И тогава, и сега българите като цяло са имали европейско самосъзнание и самочувствие, но са принудени да живеят в азиатска деспотия. Сега всъщност е евроазиатска.

Последният от петте века, в които сме били османска провинция, е наистина страшен за българското население. И според експерти именно заради преживяното тогава в историческата ни памет се е загнездило усещането за робство.

От 70-те години на XVIII в. до първото десетилетие на XIX в. е периодът на кърджалийството. Кърджалиите са разбойници, много от тях бивши военни, които подлагат многократно на масов грабеж селата и малките беззащитни градове. Кърджалийството е сериозен белег за упадък на централната власт. Но тя се бори с това явление, като дори българското население получава разрешение да се въоръжи срещу кърджалиите - право, което преди това българите не са имали, с изключение на някои привилегировани групи.

През 60-те години на XIX в. в българските земи се заселват черкези от Кавказ. Османската власт полага усилия да ги направи порядъчни стопани, като им отпуска земя за обработване. Българите са задължени да им построят жилища и да им дадат добитък. Въпреки това черкезите се занимават с кражби и насилия, с които централната власт също не успява да се справи. Черкезките нападения са сред най-важните причини за Априлското въстание. Един от основните изводи на Иван Хаджийски в "Психология на Априлското въстание" е, че бунтът е най-силен именно там, където е имало най-много черкезки злодеяния. Черкезите имат и основна роля в кървавото потушаване на въстанието.

Същевременно империята прави опити да се реформира и европеизира. През 1838 г. е издаден т. нар. Гюлхански хатишериф. Той постановява равноправие на всички поданици на империята независимо от тяхната националност и вероизповедание. Гарантират се неприкосновеността на живота, честта и имуществото, дава се право на съдебен процес въз основата на закона и т.н. Хатишерифът е потвърден от Хатихумаюна, издаден през 1856 г., който в общи линии постановява същото.

Тези два документа обаче си остават лист хартия.

"Вие издадохте Хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте Хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече. Европа, както казах, ще ви изпъди оттука."

Това казва воеводата Цанко Дюстабанов пред турския съд малко преди да бъде осъден на смърт през 1876 г.

Накратко - през последния от петте века централната власт в османската империя е слаба и не може да поддържа реда и спокойствието. В провинциите, особено в по-малките градове и села, населението живее в постоянен ужас от кърджалии, черкези и всякакви други разбойници. В по-големите градове има много българи, които са се замогнали, видели са свят и са далеч по-образовани от турците. На които обаче трябва да правят теманета, защото те са управляващата класа само и единствено заради религията си. Тези българи са залъгвани с Хатишерифа и Хатихумаюна, че ще бъдат наистина равнопоставени в империята, което така и не се случва.

Аналозите между тогавашната ситуация и сегашната се набиват на очи. В селата битовата престъпност е сериозен бич за хората. Вярно, тя не може да се сравнява с кърджалийските и черкезките погроми, но все пак нейните размери са недопустими за XXI в. в държава членка на ЕС. Телевизионните новини изобилстват от репортажи за поредния криминален акт. И това не се дължи само и единствено на професионалната нужда на медиите от лоши новини. Централната власт или не може, или не иска да се справи с този проблем.

Да не говорим, че някои местни дерибеи дори се радват на нейното благоволение, особено като дойде време за избори. Приликите между регионалните мутри и едновремешните аги, паши и бейове са просто очеизваждащи. Приличат си и по отношението на османската власт през XIX и на българската власт през XXI в. към тези хора. И тогава, и сега централната власт или не може, или не иска да се справи с тях.

И днес в България силните на деня обикновено са не онези, които са най-подходящи. А тези, които по един или друг начин са успели да извоюват за себе си привилегията да бъдат част от т.нар. елит - било местен, било национален. Днес принадлежността към някоя от партиите, най-вече към трите най-големи - ГЕРБ, БСП и ДПС  - е най-важното условие за лично развитие. В рамките на тези партии в повечето случаи пробиват не най-способните, а най-лоялните на началника. Така както през  XIX в. е трябвало да носиш фес, за да имаш кариера. Още по-лошо е, че в момента е трудно, почти невъзможно, да имаш успешен бизнес, без да си близък до партийната върхушка, в която влизат новите паши, аги и бейове.

И като стана дума за бизнес, днес правенето на такъв у нас е съпроводено с хиляди пречки на административно ниво - било заради корумпираност, било заради некадърност, било заради лошо законодателство. Така както през XIX в. черкезите са застрашавали търговията, нападайки керваните по несигурните пътища на империята. Вярно, черкезите често са убивали търговците, докато сега администрацията убива само предприемчивостта.

Днес формално имаме конституция, която гарантира, че всички са равни пред закона. За 27 години преход обаче няма нито един осъден висш политик или мастит бизнесмен, въпреки че имената на мнозина от тях се свързват с огромни безобразия. Те продължават да тънат в лукс и разкош на фона на всеобща, в много случаи въпиюща, бедност. Държавното обвинение се задвижва срещу някой от този калибър само ако той стане неудобен на олигархическата върхушка. И то се задвижва не за да го осъди според закона, а за да го сплаши според мутренските неписани правила. 

Имаме Изборен кодекс, който гарантира, че суверенът, т. е. народът избира своите управници. На практика обаче суверенът е принуден да гласува това, което му е спуснато от партийни централи със задкулисни началници.

Ситуацията много напомня Хатишерифа и Хатихумаюна - на книга едно, на практика друго. Всъщност по отношение на недостатъците на политическата система и избирателната в частност хората вече се произнесоха на референдум, при това масово и внушително. Но като се има предвид нежеланието - къде по-скрито, къде по-явно - на всички български партии да се съобразят с това произнасяне, борбата тепърва предстои. Няма лошо, че тази борба се води от чалгаджията Слави Трифонов. И през "турското робство" мнозина легендарни хайдути, допринесли за българската свобода, са започнали "кариерата си" като най-обикновени разбойници. Важен е крайният резултат, останалото са само жълтения или поука в зависимост от това кой какво търси.

Тази неособено цветуща ситуация на държавно ниво контрастрира силно с обществените настроения у нас. До голяма степен днес ние живеем в наследството, оставено ни от "съветското робство". При което нямахме право на частна собственост. Нямахме право дори да пътуваме, каквито права нашите предци под "турско робство" са имали. За 27 години демокрация обаче, 10 от които в ЕС, очите на българите вече са достатъчно широко отворени. По-голямата част от хората са наясно с разликите между България и истинските демокрации, защото са ги виждали с очите си. А немалка част са достатъчно добре образовани, за да са наясно и с причините, поради които общественото ни развитие - политическо, социално-икономическо, културно - върви с мъчително бавни темпове. Появиха се и политици, които съумяха да дефинират проблема и да посочат неговите решения.

И днес на мнозина българи им се налага да правят "теманета" на управници, които в лично качество не заслужават дори поглед. А гражданските права много често зависят повече от благоволението на един или друг властимащ, отколкото от гаранциите, давани от закона.

Как е завършил последният от петте века "турско робство" е известно - с Априлското въстание, след което Европа, точно според думите на Дюстабанов, е изпъдила османлиите посредством Руско-турската война. Как ще завърши постсоциалистическото ни "робство" засега можем да гадаем. Едно е сигурно - тази ситуация не може да продължава вечно. Усещането за "робство", от което олигархията не желае да освободи обществото, е основната причина за продължаващата политическа криза, която няма да свърши с предстоящите избори независимо от резултата им. Напротив - най-вероятно тя ще продължи доста дълго време, а е възможно да има и сериозни обществени катаклизми.