Ad Config - Website header

 

Article_top

Едно плашило броди из България – на турската заплаха. Това плашило е предизборно, манипулативно и не е безобидно.

То се опитва да внуши страх, че България е сама срещу агресивен и много по-силен съсед, пренебрегвайки фактите, че с Турция сме в един и същ отбранителен алианс и че тя кандидатства за съюз, в който ние  членуваме от 10 години.

Подтекстът на това плашене на народа е, че евроатлантическата принадлежност на България е безполезна както и партиите, които я отстояват и че трябва да се търсят решения извън нея. Страхът от “агарянского гонения” добре се допълва с мъглявия червен лозунг за “промяна”.

Наистина турският президент Реджеп Тайип Ердоган и министрите му в последните седмици дадоха обилни основания на ЕС, включително и на България, да гледат страната им с тревога.

Турските водачи си позволиха безпрецедентно конфронтационни изказвания спрямо Европа, обвинявайки нейни ключови демокрации в “нацизъм” и “фашизъм”, в “кръстоносен поход” срещу исляма.

Те заплашиха и да се оттеглят от съвместната декларация с ЕС от 18 март 2016 г. за спиране на нелегалната миграция от Турция към Европа и да отворят границите си за нея, като първата страна по пътя на потенциалната миграционна вълна би била България.

Това говорене на турското ръководство е с подчертан вътрешнополитически адрес. Целта е управляващата Партия на справедливостта и развитието да консолидира и мобилизира електората си за насрочения за 16 април конституционен референдум, който се очаква да превърне страната от парламентарна в президентска република, съсредоточавайки властта в ръцете на Ердоган.

Засега той е фактическият, но де юре, неформален лидер на турците, тъй като по конституция главните правомощия са у министър-председателя Бинали Йълдъръм.

Ердоган малко се интересува какво мислят опозицията, Европа и светът за речите му , които на моменти звучат налудничаво, включително с неоосманистката си носталгия, граничеща с териториални претенции към съседни държави.

След неуспешния опит за преврат на 15 юли м. г. турският президент е фокусиран изцяло върху приоритета на 14-годишното си управление – да сложи ръка върху цялата власт и не подбира средствата.

Без да подценява рисковете от провокационните изявления от Анкара, България трябва да запази разсъдъка си бистър и да не отговаря огледално на никакво ниво. Полезно е българските лидери и политици да се вслушват в реакциите на ЕС, в чиято обща външна политика участваме.

За съжаление, колкото повече българската предизборна кампания върви към края си, толкова повече тонът ѝ се отдалечава от европейския и се приближава към ориенталския. Ред политици и наблюдатели се изкушават да развяват турската заплаха също с очевидни вътрешнополитически цели. Това е опасно.

“За мен няма да е изненада, ако има трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа”, заяви на 16 март т.г. почетният председател на ДПС Ахмед Доган в обръщение, издържано в характерния му “резонансен” стил.

Бомбастичните приказки за предвоенна обстановка, усуканите писания за “поливариантно моделиране на различните геополитически таргети” се свеждат до едно просто и старо предизборно подгряване на електората: “Отечеството е в опасност, гласувайте за мене, защото аз ще го спася”. Т. е. плашим публиката с другите, за да спечелим гласа й.

Явно кризата в жанра на предизборната демагогия е толкова дълбока, че подобно на Ердоган и Доган вече не подбира средствата. Електоратът е толкова недоверчив, че не остава с какво друго да го впечатлиш освен със заплахи за националната сигурност.

Прозрачни са и две други цели – да бъдат заклеймени отцепеният от ДПС Лютфи Местан и партията му ДОСТ като антибългарски, неоосманистки агенти и да се обоснове евентуално сътрудничество в следващия парламент на ДПС с партии като “Атака”, ВМРО и НФСБ, чиято запазена марка е антитурската реторика.

Когато бивши агенти на ДС се опитват да ни турят перде на очите, е препоръчително да го отместим и да гледаме фактите.

Ердоган не за първи път заплашва да залее ЕС с мигранти. Той се закани да отвори ГКПП Капъкуле към България на 25 ноември 2016 г., когато Европейският парламент прие резолюция, призоваваща държавите-членки да прекратят присъединителните преговори с Турция. Той обаче не изпълни заплахата си. Ще го направи ли сега? Не знаем.

Знаем обаче, че ако го направи, на Турция ще се случат най-малко три неща: първо тя ще загуби 6 милиарда евро финансиране от ЕС за 3-те милиона бежанци предимно от Сирия и Ирак на нейна територия; второ:  гражданите й няма да получат правото да пътуват безвизово до ЕС; трето: ЕС може наистина да замрази или окончателно да прекрати присъединителните й преговори, т.е. да ѝ отнеме една стратегическа перспектива, към която тя върви от 1963 г.

Ердоган, може да говори лудости, но не е луд. Ако беше, нямаше да успее да управлява непрекъснато от 2003 г. досега. Ако скъса дефинитивно с Европа, той може да спечели референдума, но в дългосрочен план да си създаде тежък вътрешен проблем.

Днес ЕС може да му е изгоден като опонент, но съюзът е и ще остане ключов икономически партньор на Турция, без чийто пазар Ердогановият електорат няма да е доволен.

Европа е и дом на милиони турски работници и на техните семейства, източник на доходи за роднините им у дома. Ако изгори мостовете към нея, президентът ще си създаде милиони ненужни врагове.

В Европа са повечето от съюзниците на Турция в НАТО. Макар да издигна страната си до статута на регионална сила, турският президент не може да не си дава сметка за реалното съотношение на силите и за опасността от изолация от евроатлантическата общност.

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер му го напомни през изминалата седмица:

“Не ЕС ще се присъединява към Турция, а Турция ще се присъединява към ЕС”, каза той пред Европейския парламент.

Европа има и работещия инструмент на икономическите санкции, които причиниха доста болка на Русия. Би ли издържал режимът на Ердоган на евентуални ограничителни мерки, прицелени в чувствителните места на страната му?

За Турция е важна помощта на европейските служби в борбата срещу тероризма. Европа може да подкрепя мирно политическо решение на кюрдския въпрос в рамките на единна Турция (както прави досега), но може и да застане с цялата си тежест зад кюрдско искане за автономия. Това не би било проблем за нея, а за Ердоган.

Най-сетне, ЕС вече не е толкова уязвим на миграционен натиск, колкото беше преди две години. В рекордни за своите законодателни процедури срокове съюзът създаде своя обща Гранична и брегова охрана, която може, ако е необходимо, да окаже помощ на изправена пред миграционна криза държава-членка.

Турция може да отвори вратите пред мигрантите, но ЕС не е същият разграден двор от времето на “Балканския маршрут” от 2015 г. – дори с уговорката, че новата служба още не е изпитана в реална обстановка.

Така че заканите на Ердоган и министрите му досега произвеждат главно шум. Ако Анкара се опита да отиде отвъд този ефект, това може да ѝ струва твърде скъпо.

Да не забравяме, че Ердоган зави към национализма и антиевропейското говорене след парламентарните избори на 7 юни 2015 г., които за кратък период сложиха край на 12-годишната хегемония на партията му и преградиха пътя й към конституционно мнозинство.

Пречката се оказа кюрдската Демократична партия на народите. Тогава турският президент прекрати мирния процес с кюрдите, който му беше спечелил подкрепата на ЕС и се върна към военната репресия спрямо това малцинство. И тук мотивацията му беше изцяло вътрешнополитическа.

Тя остана такава и когато репресиите и пренебрегването на нарастващата външна изолация се засилиха многократно след неуспелия опит за преврат.

В Турция няма свободни медии, затова президентът изглежда всемогъщ. Истината обаче е, че той е дълбоко разделящ лидер, чиято власт почива върху конфронтацията между привърженици и противници, която поддържа. Времето  ще покаже доколко устойчив е този курс.

ЕС досега нито веднъж не се поддаде на провокациите ат Анкара. Той не ѝ даде повод да направи нищо повече от това да се пени пред микрофона с цената на международното си самокомпрометиране.

Съюзът отчете реалното значение на Турция като фактор в миграционната криза и в същото време не отстъпи от интересите си. Той реагира пропорционално както на предизвикателния език, така и на потъпкването на демокрацията в Турция, особено след опита за преврат.

ЕС не прекрати преговорите с нея, давайки й да разбере, че, може да го направи, че има обществен натиск за това и че преговорите имат правила. Той даде ясно да се разбере и че визова либерализация ще има, когато Турция изпълни всички изисквания.

Словесните заплахи са израз на слабост. ЕС не ги използва, а последователно отстоява и позицията, че изпълнява своята част от миграционната сделка и очаква отстрещната страна също да изпълнява нейната.

На провокативните турски речи Европа отговори със законни действия,  които са във властта на нейните държави-членки. Те решиха как да се отнесат с желанието на турски министри да агитират за референдума на тяхна територия. Делата пораждат доверие, а не възпламеняващите думи. Затова либералът Марк Рюте спечели парламентарни избори в Холандия. Той просто не позволи на Ердогановите министри да агитират сред турската диаспора в страната му, докато крайнодесният му съперник Геерт Вилдерс обещаваше  да събаря джамии и да забрани корана.

По същия начин трябва да реагира и България – с дела, а не с думи. Последните, когато са непремерени, могат да се обърнат срещу нас, оказвайки се самоизпълняващо се пророчество.

Размахването на турската заплаха може да бъде претекст за безпринципни политически обединения около някакъв “умерен национализъм” (за чиято умереност няма точна мярка), то може да помогне на остатъчното ДПС и на компрометирания му модел “КОЙ” да се присламчат към евентуално бъдещо управление с участието на т. нар. “патриоти”.

То обаче няма да помогне с нищо на България, защото в международен план може да доведе само до повече напрежение в отношенията ни с Турция, на което и Европа няма да се зарадва. Силата на българската позиция е в единството с европейската – на турския национализъм не бива да отговаряме с български, а с принципно отстояване на върховенството на правото.

 
Ердоган се моли на погребението на убити военни при опита за преврат. След потушаването му той обяви незабавно всеобща чистка. Снимка ЕПА/БГНЕС

Едно плашило броди из България – на турската заплаха. Това плашило е предизборно, манипулативно и не е безобидно.

То се опитва да внуши страх, че България е сама срещу агресивен и много по-силен съсед, пренебрегвайки фактите, че с Турция сме в един и същ отбранителен алианс и че тя кандидатства за съюз, в който ние  членуваме от 10 години.

Подтекстът на това плашене на народа е, че евроатлантическата принадлежност на България е безполезна както и партиите, които я отстояват и че трябва да се търсят решения извън нея. Страхът от “агарянского гонения” добре се допълва с мъглявия червен лозунг за “промяна”.

Наистина турският президент Реджеп Тайип Ердоган и министрите му в последните седмици дадоха обилни основания на ЕС, включително и на България, да гледат страната им с тревога.

Турските водачи си позволиха безпрецедентно конфронтационни изказвания спрямо Европа, обвинявайки нейни ключови демокрации в “нацизъм” и “фашизъм”, в “кръстоносен поход” срещу исляма.

Те заплашиха и да се оттеглят от съвместната декларация с ЕС от 18 март 2016 г. за спиране на нелегалната миграция от Турция към Европа и да отворят границите си за нея, като първата страна по пътя на потенциалната миграционна вълна би била България.

Това говорене на турското ръководство е с подчертан вътрешнополитически адрес. Целта е управляващата Партия на справедливостта и развитието да консолидира и мобилизира електората си за насрочения за 16 април конституционен референдум, който се очаква да превърне страната от парламентарна в президентска република, съсредоточавайки властта в ръцете на Ердоган.

Засега той е фактическият, но де юре, неформален лидер на турците, тъй като по конституция главните правомощия са у министър-председателя Бинали Йълдъръм.

Ердоган малко се интересува какво мислят опозицията, Европа и светът за речите му , които на моменти звучат налудничаво, включително с неоосманистката си носталгия, граничеща с териториални претенции към съседни държави.

След неуспешния опит за преврат на 15 юли м. г. турският президент е фокусиран изцяло върху приоритета на 14-годишното си управление – да сложи ръка върху цялата власт и не подбира средствата.

Без да подценява рисковете от провокационните изявления от Анкара, България трябва да запази разсъдъка си бистър и да не отговаря огледално на никакво ниво. Полезно е българските лидери и политици да се вслушват в реакциите на ЕС, в чиято обща външна политика участваме.

За съжаление, колкото повече българската предизборна кампания върви към края си, толкова повече тонът ѝ се отдалечава от европейския и се приближава към ориенталския. Ред политици и наблюдатели се изкушават да развяват турската заплаха също с очевидни вътрешнополитически цели. Това е опасно.

“За мен няма да е изненада, ако има трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа”, заяви на 16 март т.г. почетният председател на ДПС Ахмед Доган в обръщение, издържано в характерния му “резонансен” стил.

Бомбастичните приказки за предвоенна обстановка, усуканите писания за “поливариантно моделиране на различните геополитически таргети” се свеждат до едно просто и старо предизборно подгряване на електората: “Отечеството е в опасност, гласувайте за мене, защото аз ще го спася”. Т. е. плашим публиката с другите, за да спечелим гласа й.

Явно кризата в жанра на предизборната демагогия е толкова дълбока, че подобно на Ердоган и Доган вече не подбира средствата. Електоратът е толкова недоверчив, че не остава с какво друго да го впечатлиш освен със заплахи за националната сигурност.

Прозрачни са и две други цели – да бъдат заклеймени отцепеният от ДПС Лютфи Местан и партията му ДОСТ като антибългарски, неоосманистки агенти и да се обоснове евентуално сътрудничество в следващия парламент на ДПС с партии като “Атака”, ВМРО и НФСБ, чиято запазена марка е антитурската реторика.

Когато бивши агенти на ДС се опитват да ни турят перде на очите, е препоръчително да го отместим и да гледаме фактите.

Ердоган не за първи път заплашва да залее ЕС с мигранти. Той се закани да отвори ГКПП Капъкуле към България на 25 ноември 2016 г., когато Европейският парламент прие резолюция, призоваваща държавите-членки да прекратят присъединителните преговори с Турция. Той обаче не изпълни заплахата си. Ще го направи ли сега? Не знаем.

Знаем обаче, че ако го направи, на Турция ще се случат най-малко три неща: първо тя ще загуби 6 милиарда евро финансиране от ЕС за 3-те милиона бежанци предимно от Сирия и Ирак на нейна територия; второ:  гражданите й няма да получат правото да пътуват безвизово до ЕС; трето: ЕС може наистина да замрази или окончателно да прекрати присъединителните й преговори, т.е. да ѝ отнеме една стратегическа перспектива, към която тя върви от 1963 г.

Ердоган, може да говори лудости, но не е луд. Ако беше, нямаше да успее да управлява непрекъснато от 2003 г. досега. Ако скъса дефинитивно с Европа, той може да спечели референдума, но в дългосрочен план да си създаде тежък вътрешен проблем.

Днес ЕС може да му е изгоден като опонент, но съюзът е и ще остане ключов икономически партньор на Турция, без чийто пазар Ердогановият електорат няма да е доволен.

Европа е и дом на милиони турски работници и на техните семейства, източник на доходи за роднините им у дома. Ако изгори мостовете към нея, президентът ще си създаде милиони ненужни врагове.

В Европа са повечето от съюзниците на Турция в НАТО. Макар да издигна страната си до статута на регионална сила, турският президент не може да не си дава сметка за реалното съотношение на силите и за опасността от изолация от евроатлантическата общност.

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер му го напомни през изминалата седмица:

“Не ЕС ще се присъединява към Турция, а Турция ще се присъединява към ЕС”, каза той пред Европейския парламент.

Европа има и работещия инструмент на икономическите санкции, които причиниха доста болка на Русия. Би ли издържал режимът на Ердоган на евентуални ограничителни мерки, прицелени в чувствителните места на страната му?

За Турция е важна помощта на европейските служби в борбата срещу тероризма. Европа може да подкрепя мирно политическо решение на кюрдския въпрос в рамките на единна Турция (както прави досега), но може и да застане с цялата си тежест зад кюрдско искане за автономия. Това не би било проблем за нея, а за Ердоган.

Най-сетне, ЕС вече не е толкова уязвим на миграционен натиск, колкото беше преди две години. В рекордни за своите законодателни процедури срокове съюзът създаде своя обща Гранична и брегова охрана, която може, ако е необходимо, да окаже помощ на изправена пред миграционна криза държава-членка.

Турция може да отвори вратите пред мигрантите, но ЕС не е същият разграден двор от времето на “Балканския маршрут” от 2015 г. – дори с уговорката, че новата служба още не е изпитана в реална обстановка.

Така че заканите на Ердоган и министрите му досега произвеждат главно шум. Ако Анкара се опита да отиде отвъд този ефект, това може да ѝ струва твърде скъпо.

Да не забравяме, че Ердоган зави към национализма и антиевропейското говорене след парламентарните избори на 7 юни 2015 г., които за кратък период сложиха край на 12-годишната хегемония на партията му и преградиха пътя й към конституционно мнозинство.

Пречката се оказа кюрдската Демократична партия на народите. Тогава турският президент прекрати мирния процес с кюрдите, който му беше спечелил подкрепата на ЕС и се върна към военната репресия спрямо това малцинство. И тук мотивацията му беше изцяло вътрешнополитическа.

Тя остана такава и когато репресиите и пренебрегването на нарастващата външна изолация се засилиха многократно след неуспелия опит за преврат.

В Турция няма свободни медии, затова президентът изглежда всемогъщ. Истината обаче е, че той е дълбоко разделящ лидер, чиято власт почива върху конфронтацията между привърженици и противници, която поддържа. Времето  ще покаже доколко устойчив е този курс.

ЕС досега нито веднъж не се поддаде на провокациите ат Анкара. Той не ѝ даде повод да направи нищо повече от това да се пени пред микрофона с цената на международното си самокомпрометиране.

Съюзът отчете реалното значение на Турция като фактор в миграционната криза и в същото време не отстъпи от интересите си. Той реагира пропорционално както на предизвикателния език, така и на потъпкването на демокрацията в Турция, особено след опита за преврат.

ЕС не прекрати преговорите с нея, давайки й да разбере, че, може да го направи, че има обществен натиск за това и че преговорите имат правила. Той даде ясно да се разбере и че визова либерализация ще има, когато Турция изпълни всички изисквания.

Словесните заплахи са израз на слабост. ЕС не ги използва, а последователно отстоява и позицията, че изпълнява своята част от миграционната сделка и очаква отстрещната страна също да изпълнява нейната.

На провокативните турски речи Европа отговори със законни действия,  които са във властта на нейните държави-членки. Те решиха как да се отнесат с желанието на турски министри да агитират за референдума на тяхна територия. Делата пораждат доверие, а не възпламеняващите думи. Затова либералът Марк Рюте спечели парламентарни избори в Холандия. Той просто не позволи на Ердогановите министри да агитират сред турската диаспора в страната му, докато крайнодесният му съперник Геерт Вилдерс обещаваше  да събаря джамии и да забрани корана.

По същия начин трябва да реагира и България – с дела, а не с думи. Последните, когато са непремерени, могат да се обърнат срещу нас, оказвайки се самоизпълняващо се пророчество.

Размахването на турската заплаха може да бъде претекст за безпринципни политически обединения около някакъв “умерен национализъм” (за чиято умереност няма точна мярка), то може да помогне на остатъчното ДПС и на компрометирания му модел “КОЙ” да се присламчат към евентуално бъдещо управление с участието на т. нар. “патриоти”.

То обаче няма да помогне с нищо на България, защото в международен план може да доведе само до повече напрежение в отношенията ни с Турция, на което и Европа няма да се зарадва. Силата на българската позиция е в единството с европейската – на турския национализъм не бива да отговаряме с български, а с принципно отстояване на върховенството на правото.

Коментари

Да де...

Добър анализ, дори много.
Във вътрешно политически план - в момента ни анонсират една стара и изпитана постановка с частично подменени актьори:
"МУЛТИГРУП, ДПС, АТАКА – „СКАЧЕНИТЕ СЪДОВЕ“ НА ЛУКАНОВ" - http://razuznavane.com/?p=19782
Нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили.
Petyo9's picture
Petyo9
Petyo9

Доган

като R-Доган

Хм

"Ердоган малко се интересува какво мислят опозицията, Европа и светът за речите му , които на моменти звучат налудничаво" - тук и сега

2012г.!!! "Турският премиер Ердоган обича прямотата: той обвинява сирийския президент Асад в "държавен терор", защото заповядвал на войниците си да стрелят по собствените си сънародници. Турският министър-председател се гневи и на ООН, задето безучастно наблюдава кръвопролитията в Сирия. Всъщност на Ердоган не му остава нищо друго, освен да се гневи, тъй като много добре осъзнава, че Турция сама не е в състояние да спаси сирийците. ... турското правителство настоява за създаването на буферна зона в онези сирийски региони, които граничат с Турция. ... Само че подобна буферна зона няма да има." - в DW "Турция и Сирия се дразнят до кръв"

2016г., август-септември:
"Меркел се обяви за специални зони за сигурност в Сирия" в news.bg
"САЩ подкрепят операцията на Турция в Сирия" в actualno.com
"Франсоа Оланд: Решението на Турция за провеждането на военна операция в Сирия е разбираемо" във Фокус

Другата битка на Ердоган е срещу Гюлен и започна след опита за преврат. И пак малко се интересува какво мислят опозицията, Европа и светът.
Твърдите опоненти на Гюлен - "Opponents of the movement point to a video which surfaced in 1999, in which Mr Gulen seemed to tell his followers that they should deliberately attempt to infiltrate mainstream structures:
Protesters picket Fethullah Gulen's estate, July 2013Image copyrightAP
Image caption
Protesters accuse Gulen followers in the Turkish police of committing crimes
"You must move within the arteries of the system, without anyone noticing your existence, until you reach all the power centres.
"You must wait until such time as you have got all the state power, until you have brought to your side all the power of the constitutional institution in Turkey."" - http://www.bbc.com/news/world-13503361

Развръзка би трябвало да се чака около и след 2020г.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета