Всичко тръгва от костенурката и трабанта – в едната и в другата германска държава от най-високо равнище се спускат указания за разработването на масов модел кола, който да е по джоба на всеки. Изпълнителните разработчици се справят с чест и както западните, така и източните редови семейства се сдобиват със средство за придвижване – като символ на свободата и мобилността, който с течение на времето придобива все по-голямо значение.

Трабантът има паметник в Цвикау.

Какви коли карат бедните, но с изисквания? Правилният отговор е "Фолксваген". Тези, които, без да харчат прекалено, могат да си осигурят стандарт, се ориентират към "Форд". Средната класа изневерява на патриотизма и купува "Рено", а вече богатите и традиционалистите са еднозначно класифицирани – към БМВ и "Ауди". Това са актуалните данни за предпочитанията на германските шофьори, но докато се стигне дотам, минава немалко време в ожесточена борба за предпочитанията на потребителите.

 

В началото те естествено са скромни, макар че още през 1911 г. Карл Бенц поставя истински световен рекорд – моделът му с 200 конски сили достига 228 км/ч, което е два пъти повече от скоростта на тогавашните самолети. Но това са изключения, до  масовия потребител колата като насъщно превозно средство достига едва след Втората световна война – след като Хитлер поръчва на Фердинанд Порше да разработи модел, достъпен за членската маса на Националсоциалистическата германска работническа партия, а немного години по-късно със същата идея излизат и социалистите от ГДР, в резултат на което се ражда трабантът. Различията в качеството са неизбежни и вероятно заради това вицовете за „Траби“ не са малко. Като например: Как може да се удвои стойността на един трабант? Много просто – като се напълни резервоарът му догоре. Или – защо трабантът няма предпазни колани? Много просто - за да не заприлича на раница.

Рекламата на изложбата силно напомня пътеуказателна табела.

Всичко това е надлежно документирано и представено на новооткритата в Бон изложба за германците и техните коли под мотото „Обичани, ползвани, мразени“, а водещата реклама силно наподобява пътеуказателните табелки, с които аутобаните във Федералната република са снабдени повече от доволно. Входът е оформен като автомивка – с четки, решени в цветовете на националния трикольор, и дори това е достатъчно да определи значението на колата за германеца.

Входът на експозицията е сравним с автомивка – четките са в цветовете на трикольора.

Макар че, щом канцлерката казва, че Германия е Autoland, т.е. страната на автомобилите, какви други определения да търсим? Второто /съвсем емпирично/ доказателство – интересът към изложбата е повече от голям, пред всеки експонат има опашка, а коментарите са най-различни, но все удостоверяващи, че темата е успяла да уцели невралгичната точка на посетителите. Всичко това е подкрепено с данни – 69 процента от германците обичат колите си. А след като броят на регистрираните през януари тази година е 45,8 милиона, излиза, че на повече от всеки втори жител на Федералната република се пада по един автомобил.

„Не си представям живота без шофьорската книжка“, разказва в един от аудиовизуалните експонати може би най-популярният германски телевизионен водещ Гюнтер Яух.

Същото обаче биха могли да кажат милиони негови сънародници, които изобщо не са известни, но начинът им на живот изключва възможността да се придвижват по друг начин освен с кола. И то, при положение че общественият транспорт във Федералната република е повече от перфектен.

Прадядото на съвременните радари – Телефункен от 1959 г.

Колата – това съм аз, или – моята кола е моята крепост. Така биха могли да прозвучат само две от перифразите на известни максими, свързвани с държави с по-малко реномирана автомобилна промишленост. Докато германците с право се гордеят със своята – емблема на високото качество, надеждността, прецизността, перфекционизма и модерната техника. Made in Germany, що се отнася до автомобилите, е гаранция, която не се нуждае от обяснения. Затова сигурно им е лесно да се надсмиват на другите и да образуват от наименованията на чуждестранните марки подигравателни понятия: FIAT – техника, която на италианците им стига; Skoda – далеч от изрядната германска кола; KIA – корейски индустриален боклук; SEAT – испанска мъка на колела.

Мелкус – слабо известният модел спортна кола от ГДР, от която са произведени 101 бройки.

Германското автомобилно самочувствие е подплатено /макар и немалко накърнено покрай състоялия се преди две години скандал с "Фолксваген" и скорошния с "Ауди" с изкуствено занижаваните стойности на изхвърляните вредни газове/ и респективно държавни глави и други велможи традиционно залагат именно на местните марки, но и за останалите е въпрос на статус и заможност да имат "Ауди" или БМВ, а не някакви чуждестранни марки с непроверени достоинства. Оттам натататък колата трябва да бъде и съответстващо украсена, като естествено фетишите се менят с времето. През 50-те години въпрос на престиж е зад задната седалка главичка да поклаща кокетна фигурка на дакел, както и да има ролка тоалетна хартия, покрита с покривчица на една кука. Но това, впрочем, се среща и до днес, както показа непредставително проучване на паркиралите по бонските улици коли.

И най-прекрасното порше накрая се превръща в купчинка ламарина.

Традиционализмът си казва думата, екстравагантните неща са по-скоро out, но това в Германия важи не само за колите. А скоростите стават все по-високи, макар че сега може и да им дойде краят, ако случайно привържениците на ограниченията надделеят. Специално организирано проучване в рамките на изложбата цели да установи как се развиват мненията в тази сфера – без превес за ограниченията, повече се харесва „лудото“ каране на воля, в което Германия е шампион в Европа. Апропо – следвана от България, която е спомената в изложбата с това, че е на второ място в Европа по най-висока възможна скорост – 140 км/ч. Има и друго индиректно споменаване – покрай Кристо, опаковал през 1963 г. един култов фолксваген. Но все пак далеч зад трабито, което има и паметник в града производител Цвикау.

Всеки посетител на изложбата може да нарисува как си представя колата на бъдещето.

Но стига за миналото, дали бъдещето няма да сложи край на традиционния автомобил? С т.нар. автономно каране, т.е. без шофьор, със зареждащите се с електроенергия коли или набиращия все повече популярност каршеринг – споделеното ползване на возила? Привържениците на всяка една от тези идеи сигурно биха искали да ги наложат тутакси още от утре, но раздялата с любимия член на семейството за германците със сигурност няма да е лесна и няма да се получи лесно. Пък и дали го желае някой друг освен политиците, които след изборите тази есен ще трябва да изчакат с новите си авангардни идеи до следващия вот.