„Навикът е голям заглушител“, казва Самюъл Бекет във „В очакване на Годо“. Но навик като ходенето на театър не е от тях. Всяка среща с текста на Бекет, тази илюзия за спасението, ни поставя нови въпроси, на които отговори трудно ще намерим. Деян Донков предлага своите „защо“ в Театър „Азарян“. Ето един от тях: защо актьорът влиза в ролята на режисьор.

С Донков разговаряме за изборите – в изкуството и в политиката, за театъра като бизнес, за късмета и предела.

– Гласувахте ли в неделя?

– Обикновено не гласувам – не защото не съм обществено ангажиран, а по-скоро защото не вярвам в тази форма на управление. Не мисля, че трябва да има политици изобщо.

– А как да бъде управлявана държавата?

– По друг начин, защото досегашният начин вече не работи. Не гласувам и защото очите ми са избодени от тази корупция. Безброй хора са ми споделяли, примерно дядовци и баби в Лещен, Ковачевица, че са ги заплашвали, купували са им гласовете. Това го казват най-прости (в добрия смисъл) хора.

– Вашият глас с какво може да бъде купен?

– Ами аз никога не съм обичал да бъда купуван, не си представям себе си като стока.

– С честност биха ли могли да ви „купят“?

– Да, това съм го наследил може би от майка ми – човек не бива да се продава.

Трябва да знаете, че в политическите теми съм абсолютен лаик. Не чета вестници, не гледам телевизия – както се казва, не съм в час. Не внимавам в час. Вълнуват ме по-големи и важни неща, не мога да отделям време за глупости. Предпочитам да го губя на разходка по Витоша или с приятели да пием бира, вместо да следя политическия живот – не вярвам в него.

– Не вярвате, че Годо все някога ще дойде?

– Той ни чака, не ние него – това е грешка, така че Годо никога няма да дойде. Самюъл Бекет е суров към човека, обръща го с хастара наопаки и изважда цялата му карантия. Ако вземем като цяло всичко, което се случва на човека в тази пиеса, глупакът съм аз, човекът. По причина, че вярваш толкова лесно в думи – например „Гласувайте за мен, ето ти пет лева“, и ти гласуваш, не си даваш дори сметка какво правиш, продавайки си гласа.

Казвате, че гласувайки показваме позиция – но има и други начини. Аз съм по-революционно настроен: ако ще правим нещо, да го направим. Гледам какво правят в Румъния – вдигат се стотици хиляди, отиват и казват: „Ние сме народът, ние сме силата, това е положението“. Тук такова нещо няма. Много лесно продажни сме.

– А и ние живеем на Балканите – защо желанието за справедливост при румънците е по-силно от нашето?

– Няма обяснение.

– Вие сте родител, не мислите ли, че отношението ви към политиката трябва да бъде по-отговорно, защото гласувайки избирате бъдещето на децата си?

– Не. Мисля, че децата сами си определят бъдещето. Хубаво е да им дадем добър старт.

– Вашият пример на сцената дава старт в кариерата на немалко млади актьори – самите те го твърдят. Как приемате подобни признания?

– Ласкателствата не са нещо специално за мен, радвам се, вълнувам се, но съм земен човек. Такова нещо може да ме разчувства, но не и да ме възгордее. Ако е вярно, че аз съм пример за подражание на сцената, по същия начин очаквам да подражават и на политиците. Ако видиш, че са честни, ако им знаеш историята и точно кои са те, ще им имаш доверие.

– Не сте ли виждали такъв в политиката?

– Не съм търсил. А в изкуството има такива примери – и в миналото, и днес.

– Кога усетихте, че се превръщате в актьор?

– Не съм си давал сметка. Преди всяка премиера, преди всяко начало на нещо ново човек се чуди: ще се справя ли, дали с това няма да сбъркам, дали ще съумея да възбудя актьорската си природа.

– Разпечатах за вас т. нар. Завети на Крикор Азарян. Следвате ли ги?

– Да, да, Десетте завета – чувал съм ги много пъти. Но ги нямам, така че благодаря от сърце.

„На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш“. Дори да си вече изработил ролята си, дори да играеш за 100-тен път, трябва пак да излезеш с нагласата, че е за пръв път и имаш какво да кажеш. Пак и пак, и пак. Не да излезеш на сцената и да изрецитираш чужд текст.

– Как го правите?

– Минаваме през Ада. Не че сме се мъчили нещо толкова, но аз специално в търсене на отговори толкова нощи не съм спал… Когато си кажеш едно „защо“, то работи вътре в теб. И докато не го намери, човек може да полудее.

– Как точно ви вдъхнови Крикор Азарян за „Годо“?

– Преди години като студент правих един откъс от „Годо“ с мой колега в НАТФИЗ и си спомням, че Коко беше казал някакви хубави неща. Даже не ми беше преподавател тогава. С него съм споделял, че понякога ми е интересно да изповядвам мои идеи на сцената. Във „Вишнева градина“ той ме остави да направя сам монолога с оркестъра, почти цялата сцена. Чисто режисьорски съм му предлагал някакви неща и той ги е приемал. Казвал ми е: „Ако ти е интересно, просто се пускай“. Не е провокирано от амбиция, а от нужда по-скоро – нужда да кажеш нещо.

– Какво беше усещането да бъдете и актьор, и постановчик?

– Малко шизофренно е, защото в един момент се усетих, че гледам Цецо (бел. ред. – Цветан Алексиев) не като участник в спектакъла, а чисто постъновъчно. Чудех се там ли му беше мястото – скарах се сам на себе си и пак влязох в образа на Владимир. Вярвам, че след още няколко представления съвсем ще компресираме и завършим партитурно представлението, за да можем да уцелим точната доза.

– Заради режисьорската криза ли се заехте и с постановката на „Годо“?

– Да, наистина. Извинявам се, че съм малко бохав, но едно от нещата, които изпитвам като рана или болка (и пак е свързано с Коко, защото той считаше сцената и театъра за свещено място, свързваше го с храм), е че театърът стана бизнес – правят се спектакли само за да е шарено, смешно и да се покажат едни гърди. Евтино такова. Режисьорите, с които съм се срещал през годините, или са се отказали, или не са в България.

– И не ви се чака?

– Именно. Всъщност с Радина (бел. ред. – Радина Кърджилова, партньорката му) четохме някакви неща, мисли, есенции, формулировки за нещо си на различни известни личности. И тогава тя ми прочете нещо на Бекет, което ме втрещи, върна ме рязко в пиесата. Бях я чел за последно преди 15 години, но тази мисъл ме жигоса. Принципно не харесвам татуировки и други подобни – аз съм си я татуирал в мозъка, за какво ми е на кожата?! – но смятам тази мисъл за достойна за татус. Прочетох пак пиесата и усетих нещо много по-различно, едно тревожно чувство. Това, което открих зад текста, е бездна. Всъщност, освен цялата бездна, пиесата е и много поетична.

Моята цел е да бъда проводник на този текст. Не да актьорствам. В тази пиеса нищо не може да се категоризира какво точно е – и не бива. Тя трябва да задава въпроси, не да дава отговори.

– Достигали ли сте предела си като актьор?

– Как да знае човек къде му е пределът? Знам кога съм стигал дъното на морето. На някакви дълбочини знаеш, че ще го докоснеш. Но най-високо човек никога не знае кога ще стигне. Няма нищо по-хубаво от това сам да се изненадва, да се провокира и надскача. Тогава си още жив.

– Знаете ли си мярката – кога да спрете, да бъдете пестелив?

– Като казахте пестелив и мярка, се сетих за „Полет над кукувиче гнездо“. В романа типажът, който пресъздавам, е широкоплещест, червенокос, с къдрава коса. От тези рижи хора е, дето казват за тях, че носят нескончаема енергия, сякаш не са от тази планета. Като слънцето са – постоянно бълват. И в този образ колкото и да давам, никога не е достатъчно – колкото повече можеш, толкова по-добре. Зависи, наистина… Но в това мъчително за героите в пиесата на Бекет време, там някак си много ми харесва тоя минимализъм. Всичко е свръхконцентрирано. Там е много важна дозата.

„Смятам, че публиката трябва да бъде възпитавана като дете. Тя идва в театъра чиста, наивна.“

– Играете в театъра, а гледате ли спектакли?

– В последно време не ходя, защото няма какво толкова да видя ново, а другата причина е, че имам бебе, както и по-голям син. Много високо оценявам времето, което мога да прекарам с тях. Смятам, че публиката трябва да бъде възпитавана като дете. Тя идва в театъра чиста, наивна. Не става просто да им наливаш всичко – защото тя може да е всеядна.

Бях в Банско на един фестивал. Принципно моите представления, в които участвам, не пътуват много заради сложната сценография – въобще, играем в Народния и не пътуваме. Мен това ме мъчи, защото ми се пътува. И отиваме с „Дон Жуан“ на този фестивал в Банско. След представлението идват някакви хора и казват: „Никога не сме знаели, че може да има нещо толкова мащабно нещо на сцена“. Бяха възторжени какъв би могъл да бъде театърът…! Стана ми мъчно за това, че театърът за тях означава смешки от телевизията. Това е също причина да посегна към „В очакване на Годо“ и да го работя по тоя начин.

– В българското кино също рядко се случват интересни неща. В театъра е по-лесно, по-евтино, а в киното най-често открадват парите и на екрана не гледаме филм, а някаква мъка.

– Виждали сме го това, не само сме го чували само…

– Вие не снимате малко. Как мислите, върви ли ви в киното?

– Мисля, че не съм стигнал дотам. Иска ми се да ми се случи някакъв сценарий, който наистина да ме възбуди. Не в смисъл да се надскачам, а да се излея. Скоро заснехме филм с едно момче, Боби Михайловски – той сам си събра средства за сценарий, с него беше кандидатствал неуспешно за финансиране в НФЦ доста пъти. Заснехме нещо, което ме провокира и как да кажа – силни неща се случиха пред камерата. Филмът се казва „Обичам те, Бойдин“.

– В театъра имате по-добър късмет..

– Там, все пак, са ми поверени роли, които са в световна класика. Това е много трудно, но като се справиш, е благодатно.

– … Жалко за краткия живот на някои спектакли с много добри ваши роли – в „Иванов“, например.

– Знам къде беше грешката и с „Иванов“, и с „Г-ца Юлия“, които паднаха – и двете представления бяха за камерна сцена, не за голяма. Щяха да се играят години, сигурен съм.

„Дали ми върви в киното? Мисля, че не съм стигнал дотам.“

– Има ли актьорска роля – в сериал или филм, за която да завидите, че не сте я получили. Да речем в сериала „Табу“, който тръгна наскоро по HBO.

– Зверско ли е? Последно ме разкърти, макар да няма нищо общо, „Солта на земята“ на Вим Вендерс. След такъв филм една година нищо не мога да гледам. Пет пъти съм го гледал досега. Потъвам, докато говори Салгадо. Изумителна харизма. Вим Вендерс е такъв, абсолютно велик. Киното е прекрасно, смислено, смело, новаторско. Различно. Неговият филм „Буена виста“ направи хора на пределна възраст световноизвестни. Аз самият, заради Вендерс, се влюбих в едно място в Куба, което видях във филма – и години по-късно отидох там, исках да видя фикусите, където пианистът (Рубен Гонсалес) даваше интервю на една пейка. Стволът на фикуса е с диаметър около 7-8 метра.

Кой знае колко още хора са направили нещо заради тоя филм. След него, след „Солта на Земята“ не можеш да говориш после за политика, за цялата несправедливост, грешка на човека. Както казва Себастиао Салгадо: „Аз не вярвам вече в човека“. Купих си няколко негови фотоалбума – единият му е 10 години от живота в Африка, другият е 10 години сред индианците в бразилските джунгли. Себастиао Салгадо прави от пустинята джунгла, доказва, че чудото е възможно.

– Кога сте се чувствали най-щастлив на сцената?

– На 23 юни, миналата година. Тогава се роди Христо, в същия ден се роди и Годо. Моят „Годо“. Преди 9 месеца точно, на 23 юни изиграхме за пръв път „В очакване на Годо“ в Театър „Азарян“, а преди да излезем на сцената, се роди Христо. Аз бях в абсолютен шок, защото го видях като се роди на обяд, отидох да репетирам и след като го изиграх, си спомням, че в тъмното стиснах ръката на Иван Бърнев така, че щях да я счупя от щастие.

– Различно ли играете, след като станахте баща? Бенедикт Къмбърбач сподели в едно интервю притеснението си, че ще изиграе Хамлет различно, след като е станал баща.

– Къмбърбач, безспорно, е свиреп актьор. Но не знам какво общо има актьорството с бащинството. За мен това са глупости. Нямаш право да говориш такива неща. Бащата си е баща, актьорът си е актьор. Това са различни неща. Като играя, обикновено забравям, че съм баща и имам деца. На премиерата на „Годо“ в нито един момент не съм се сетил, че съм баща или че аз не съм „аз“. Аз съм в „Годо“.

Деян Донков в Театър „Азарян“

„В очакване на Годо“, постановка Деян Донков, Театър „Азарян“ – 6 и 24 април.

"Площад Славейков"