Ad Config - Website header

 

Article_top

Единайсет години след приемането на страната ни за пълноправен член на Европейския съюз идва и времето на първото българско председателство на Съюза. От 1 януари 2018 г. София ще бъде средище на европейски политики, на опити за разрешаване на тежки проблеми и противоречия, на европейско административно струпване или на опити за дръзко визионерство на отделни мечтатели. Шест месеца, предвидени в европейския регламент като период за ротационно председателство, които не само поставят София пред огромно организационно и политическо изпитание, но и дават изключителен шанс на България да остави различими свои следи в бъдещото развитие на Съюза.

Това е възможност за спечелване на респект и за предизвикване на  интерес както към ролята ни на страна-членка в ЕС, така и към онези европейски проблеми, които през специфичния ни поглед ще се превърнат в български прочит на приоритетите на европейското председателство. 

В Римската декларация на ръководителите на 27-те държави-членки на ЕС, приета на 25 март 2017 г. се казва:

„Ще действаме заедно, ако е необходимо с различни темпове и интензивност, но ще се движим в една и съща посока, както сме правели преди, в съответствие с договорите и като държим вратата отворена за онези, които желаят да се присъединят на по-късен етап. Съюзът ни е неразделен и неделим. В идните десет години искаме Съюз, който да бъде безопасно, сигурно и благодатно място, да бъде конкурентноспособен, устойчив и социално отговорен, да има волята и способността да играе ключова роля в света и оформянето на глобализацията.“ 

Ако направим смислов анализ дори само на този фрагмент от Римската декларация, можем да стигнем до следните изводи:

  • След болезнената травма от Брекзит ЕС  ще търси начини да съхрани единството на своите членки и да предотврати бъдещи центробежни тенденции дори с цената на „различни темпове и интензивност в развитието“ на отделни страни или зони. 
  • Очевидно е, че времевата рамка от израза „в идните десет години искаме Съюз, който да е безопасно, сигурно и благодатно място“ обозначава разбирането, че в продължение на едно десетилетие турбуленциите и проблемите след излизането на Великобритания ще се усещат най-остро.
  • "Ключовата роля на ЕС в света и оформянето на глобализацията", за които се споменава също в Декларацията, означават както стремеж към по-високо качество на общата външна политика на Съюза, така и под „глобализация“ би могло да се разбира и роля на ЕС в глобалния свят, но и продължаване на тенденцията към глобализиране на самия Съюз като вътрешна структура, т.е. поддържане на неговия пъстър и мултикултурен облик. 

Изводите от този анализ подсказват, че българското председателство ще се проведе в може би най-трудния период от развитието на ЕС – труден и заради назования проблем с Брекзит, но и много по-труден заради неназованите предизвикателства, които тепърва ще създават потенциални зони на несигурност и нестабилност. Тези предизвикателства обаче, макар и неназовани открито, все пак съществуват и би следвало да бъдат обозначени. 

Парадоксално е, но решението на Великобритания да излезе от ЕС и цивилизационно-политическото напрежение в отношенията между ЕС и Турция не са различни или отделно взети събития и тенденции, а последователни, еднопорядкови явления от една и съща особено негативна линия на последици. И в двата случая става дума за много сериозно смислово и политическо разпокъсване, а дори и противопоставяне на двата компонента от сложното понятие евроатлантизъм. „Евро“ се изправя срещу „атлантизъм“.

Оказа се, че страни членки на ЕС и НАТО от позицията на европейската си интеграция и споделени принципи могат да влязат в безпрецедентно остра конфронтация с държава, която е член само на НАТО, но пътят й към ЕС е блокиран поради цивилизационни и ценностни разломи. А страната, символ на неразривната връзка Европа – САЩ, каквато е Великобритания, си тръгна от ЕС. Това означава, че вече има дълбок вакуум в понятието „евроатлантическа зона за сигурност“, да не кажем, че самото вътрешно противопоставяне между „евро“ и „атлантизъм“ е генератор на дълбока несигурност. 

На този фон предстоящото българско председателство на ЕС, както например е отбелязано във външнополитическия раздел на предизборната програма на победителите в последните избори – ГЕРБ, ще трябва да се справя с последиците от Брекзит, но и с търсенето на нова балансираща формула за стабилност, която да компенсира нанесените смислови деформации в евроатлантизма. 

България е страна от региона на Балканите, а Балканите отдавна са обезсмъртени с една великолепна метафора - заглавие на повест от великия Иво Андрич – „Прокълнатият двор“. Балканите и в частност Западните Балкани днес са един истински прокълнат двор, пълен със стари исторически вражди, открити въпроси, междуетническа конфронтация и в същото време с горещи очаквания всички натрупани досега проблеми да намерят свое решение след интеграцията на този регион в Европейския съюз. 

България има шанс чрез своето председателство на ЕС, чрез своето визионерство и предложените приоритети да се превърне в своеобразен лидер на „прокълнатия двор“, поставяйки като неотменим акцент и стремеж пред ЕС ускорената интеграция на Западните Балкани. В противен случай отсега трябва да е ясно, че ако „Великобритания“ освен държава е и нарицателно на голям европейски проблем, то много скоро като нарицателно за начало на разпалване на стари вражди и огнища на напрежение на Балканите ще произнасяме името „Македония“. Ако Лондон стана символ на сътресения и разпад на традиционната основа на ЕС, то Скопие може да се превърне в символ на разпад на европейското бъдеще, преди дори още да се е случило за Западните Балкани.

Но в „прокълнатия двор“ не е само Македония, но и Сърбия, Косово, Босна и Херцеговина, Албания. Това са страни, които с политическа воля и граждански усилия замразиха много свои стари конфликти с идеята, че разтварянето на проблеми под общия знаменател на европейската интеграция ще доведе до тяхното обезболяване. Това бе смисълът на компромиса от Охридското споразумение през 2001 г., което стабилизира Македония след гражданската война там. Такава е и историческата стойност на споразумението между Белград и Прищина, подписано през 2013 г. в Брюксел. 

Привличам особено внимание към онази точка на споразумението, в която Сърбия и Косово поемат ангажимент нито една от двете страни да не се възползва от право на вето и да не организира каквито и да е коалиции срещу другата, ако първа бъде приета за член на ЕС. Това бе подсказване, че в Белград и Прищина много добре са прочели негативния смисъл и пораженията, които нанесе на европейската интеграция повече от десетилетният спор между Гърция и Македония за името на Македония и в резултат на едностранната употреба на право на вето от Атина се стигна до продължителния блокаж пред Скопие по пътя му към членство в ЕС и НАТО. Продължителната изолация на Македония предизвика и изостри криза на идентичността, а оттам е на път да предизвика и изостри криза на държавността в тази република.

Това обрича не само Македония, но и ангажираните към нейните проблеми съседни страни като Косово, Сърбия и Албания на отдалечаване от интеграционната им европейска мечта, а оттам носи и риска от превръщане на тяхната зона в поле за чужди на ЕС геостратегически интереси. Така – на практика – до институционалните граници на ЕС ще има сива зона на нестабилност и несигурност, вместо пространство с богат интеграционен потенциал. 

Ако една от ключовите думи в Римската декларация е „глобализация“ и ако приемем, че тя носи и синонимното значение на мултикултурализъм, тогава можем да кажем и следното: прокълнатият двор на Балканите е една от най-ярките емблеми на мултикултурализма и глобализма като цивилизационно взаимно проникване. Те – Балканите – са истинска регионална молекула на глобализма. 

Вече казахме, че излизането на Великобритания от ЕС и кризата между ЕС и Турция са еднопорядкови процеси, чиято последица е ценностно и смислово разпокъсване на съставките в понятието евроатлантизъм. Сега можем да кажем, че острата криза в отношенията на Евросъюза с Турция и невидимата, но могъща цивилизационна стена, която все по-отчетливо заплашва да отдели и да пренасочи в различни направления пътищата на Брюксел и Анкара, ще се отрази и върху европейската перспектива и на Западните Балкани. 

Ако ислямът се приема не като различие с потенциал да обогати облика на ЕС, а като враждебна разрушителна заплаха за „християнска“ Европа, това неизбежно ще даде отражение и върху европейската перспектива на Западните Балкани. Сърбия е християнска, в Косово и Албания има силен ислям, Македония като етнически състав и вероизповедания е сложна държава на мултикултурната цивилизация, в чиято конституция нито една от религиите няма превес над друга. А колкото до Босна и Херцеговина – още от Дейтънското споразумение преди 22 години до днес тази държава олицетворява стремежа мултинационалното съжителство да бъде превърнато в потенциал за развитие, а не да бъде източник на конфликти.

Впрочем, онези, които са чели книгата на босненския мюсюлмански лидер Алия Изетбегович „Ислямска декларация“, знаят, че още от 1970 г., когато е написана книгата, тя е запазила едно пророчество – че рано или късно европейската общност ще се превърне в съюз, където няма да има ксенофобия, етнически вражди и религиозни междуособици. Мечтата на един виден ислямски мислител, като Изетбегович, който е предвидил създаването на Европейски съюз само идва да докаже, че в това огромно пространство на пъстри цивилизации свое достойно място има и ислямът. Възможно ли е обаче предразсъдъците и враждебността, напрежението и подозрителността между цивилизациите да бъдат преодолени? Ако това е дълъг процес, той със сигурност ще трябва да премине и през българското председателство на ЕС. 

И тук - никак не е изненадващо - шансовете България да изиграе истинска роля на стратегически визионер и цивилизационен помирител са заложени във формулата на бъдещото българско правителство. Категорично мога да кажа, че кабинет, съставен на пряка коалиционна основа между ГЕРБ и формацията „Обединени патриоти“, което ще означава демократичната партия от ЕНП – ГЕРБ  - да се съгласи с крайно националистически, антитурски и антиислямски условия на своите партньори, предварително обрича огромния външнополитически потенциал на България като бъдещ председател на ЕС на провал. Такова правителство ще породи като функция и ограничено разбиране за ЕС като затворен клуб на една доминираща цивилизация, която по-скоро се брани, отколкото да приобщава различията. Подобно разбиране ще превърне българското председателство на ЕС по-скоро във формален бюрократичен ангажимент, а Западните Балкани в размит и неясен образ, приличащ на мираж.

И обратно – при ясно програмно правителство на европейската демократична визия, излъчено от ГЕРБ като кабинет на малцинството с програмен хоризонт до края на българското председателство и с ресурс да подготви следващи избори за Велико народно събрание, ще даде истинската историческа възможност на България да заяви своя ясна физиономия и да остави своя демократичен почерк върху облика и на ЕС, и на Западните Балкани. 

В крайна сметка – нали и прокълнатите дворове трябва да бъдат поливани с надежда, за да дадат добри плодове.   

 
Европа ще затяга реда по границите си.

Единайсет години след приемането на страната ни за пълноправен член на Европейския съюз идва и времето на първото българско председателство на Съюза. От 1 януари 2018 г. София ще бъде средище на европейски политики, на опити за разрешаване на тежки проблеми и противоречия, на европейско административно струпване или на опити за дръзко визионерство на отделни мечтатели. Шест месеца, предвидени в европейския регламент като период за ротационно председателство, които не само поставят София пред огромно организационно и политическо изпитание, но и дават изключителен шанс на България да остави различими свои следи в бъдещото развитие на Съюза.

Това е възможност за спечелване на респект и за предизвикване на  интерес както към ролята ни на страна-членка в ЕС, така и към онези европейски проблеми, които през специфичния ни поглед ще се превърнат в български прочит на приоритетите на европейското председателство. 

В Римската декларация на ръководителите на 27-те държави-членки на ЕС, приета на 25 март 2017 г. се казва:

„Ще действаме заедно, ако е необходимо с различни темпове и интензивност, но ще се движим в една и съща посока, както сме правели преди, в съответствие с договорите и като държим вратата отворена за онези, които желаят да се присъединят на по-късен етап. Съюзът ни е неразделен и неделим. В идните десет години искаме Съюз, който да бъде безопасно, сигурно и благодатно място, да бъде конкурентноспособен, устойчив и социално отговорен, да има волята и способността да играе ключова роля в света и оформянето на глобализацията.“ 

Ако направим смислов анализ дори само на този фрагмент от Римската декларация, можем да стигнем до следните изводи:

  • След болезнената травма от Брекзит ЕС  ще търси начини да съхрани единството на своите членки и да предотврати бъдещи центробежни тенденции дори с цената на „различни темпове и интензивност в развитието“ на отделни страни или зони. 
  • Очевидно е, че времевата рамка от израза „в идните десет години искаме Съюз, който да е безопасно, сигурно и благодатно място“ обозначава разбирането, че в продължение на едно десетилетие турбуленциите и проблемите след излизането на Великобритания ще се усещат най-остро.
  • "Ключовата роля на ЕС в света и оформянето на глобализацията", за които се споменава също в Декларацията, означават както стремеж към по-високо качество на общата външна политика на Съюза, така и под „глобализация“ би могло да се разбира и роля на ЕС в глобалния свят, но и продължаване на тенденцията към глобализиране на самия Съюз като вътрешна структура, т.е. поддържане на неговия пъстър и мултикултурен облик. 

Изводите от този анализ подсказват, че българското председателство ще се проведе в може би най-трудния период от развитието на ЕС – труден и заради назования проблем с Брекзит, но и много по-труден заради неназованите предизвикателства, които тепърва ще създават потенциални зони на несигурност и нестабилност. Тези предизвикателства обаче, макар и неназовани открито, все пак съществуват и би следвало да бъдат обозначени. 

Парадоксално е, но решението на Великобритания да излезе от ЕС и цивилизационно-политическото напрежение в отношенията между ЕС и Турция не са различни или отделно взети събития и тенденции, а последователни, еднопорядкови явления от една и съща особено негативна линия на последици. И в двата случая става дума за много сериозно смислово и политическо разпокъсване, а дори и противопоставяне на двата компонента от сложното понятие евроатлантизъм. „Евро“ се изправя срещу „атлантизъм“.

Оказа се, че страни членки на ЕС и НАТО от позицията на европейската си интеграция и споделени принципи могат да влязат в безпрецедентно остра конфронтация с държава, която е член само на НАТО, но пътят й към ЕС е блокиран поради цивилизационни и ценностни разломи. А страната, символ на неразривната връзка Европа – САЩ, каквато е Великобритания, си тръгна от ЕС. Това означава, че вече има дълбок вакуум в понятието „евроатлантическа зона за сигурност“, да не кажем, че самото вътрешно противопоставяне между „евро“ и „атлантизъм“ е генератор на дълбока несигурност. 

На този фон предстоящото българско председателство на ЕС, както например е отбелязано във външнополитическия раздел на предизборната програма на победителите в последните избори – ГЕРБ, ще трябва да се справя с последиците от Брекзит, но и с търсенето на нова балансираща формула за стабилност, която да компенсира нанесените смислови деформации в евроатлантизма. 

България е страна от региона на Балканите, а Балканите отдавна са обезсмъртени с една великолепна метафора - заглавие на повест от великия Иво Андрич – „Прокълнатият двор“. Балканите и в частност Западните Балкани днес са един истински прокълнат двор, пълен със стари исторически вражди, открити въпроси, междуетническа конфронтация и в същото време с горещи очаквания всички натрупани досега проблеми да намерят свое решение след интеграцията на този регион в Европейския съюз. 

България има шанс чрез своето председателство на ЕС, чрез своето визионерство и предложените приоритети да се превърне в своеобразен лидер на „прокълнатия двор“, поставяйки като неотменим акцент и стремеж пред ЕС ускорената интеграция на Западните Балкани. В противен случай отсега трябва да е ясно, че ако „Великобритания“ освен държава е и нарицателно на голям европейски проблем, то много скоро като нарицателно за начало на разпалване на стари вражди и огнища на напрежение на Балканите ще произнасяме името „Македония“. Ако Лондон стана символ на сътресения и разпад на традиционната основа на ЕС, то Скопие може да се превърне в символ на разпад на европейското бъдеще, преди дори още да се е случило за Западните Балкани.

Но в „прокълнатия двор“ не е само Македония, но и Сърбия, Косово, Босна и Херцеговина, Албания. Това са страни, които с политическа воля и граждански усилия замразиха много свои стари конфликти с идеята, че разтварянето на проблеми под общия знаменател на европейската интеграция ще доведе до тяхното обезболяване. Това бе смисълът на компромиса от Охридското споразумение през 2001 г., което стабилизира Македония след гражданската война там. Такава е и историческата стойност на споразумението между Белград и Прищина, подписано през 2013 г. в Брюксел. 

Привличам особено внимание към онази точка на споразумението, в която Сърбия и Косово поемат ангажимент нито една от двете страни да не се възползва от право на вето и да не организира каквито и да е коалиции срещу другата, ако първа бъде приета за член на ЕС. Това бе подсказване, че в Белград и Прищина много добре са прочели негативния смисъл и пораженията, които нанесе на европейската интеграция повече от десетилетният спор между Гърция и Македония за името на Македония и в резултат на едностранната употреба на право на вето от Атина се стигна до продължителния блокаж пред Скопие по пътя му към членство в ЕС и НАТО. Продължителната изолация на Македония предизвика и изостри криза на идентичността, а оттам е на път да предизвика и изостри криза на държавността в тази република.

Това обрича не само Македония, но и ангажираните към нейните проблеми съседни страни като Косово, Сърбия и Албания на отдалечаване от интеграционната им европейска мечта, а оттам носи и риска от превръщане на тяхната зона в поле за чужди на ЕС геостратегически интереси. Така – на практика – до институционалните граници на ЕС ще има сива зона на нестабилност и несигурност, вместо пространство с богат интеграционен потенциал. 

Ако една от ключовите думи в Римската декларация е „глобализация“ и ако приемем, че тя носи и синонимното значение на мултикултурализъм, тогава можем да кажем и следното: прокълнатият двор на Балканите е една от най-ярките емблеми на мултикултурализма и глобализма като цивилизационно взаимно проникване. Те – Балканите – са истинска регионална молекула на глобализма. 

Вече казахме, че излизането на Великобритания от ЕС и кризата между ЕС и Турция са еднопорядкови процеси, чиято последица е ценностно и смислово разпокъсване на съставките в понятието евроатлантизъм. Сега можем да кажем, че острата криза в отношенията на Евросъюза с Турция и невидимата, но могъща цивилизационна стена, която все по-отчетливо заплашва да отдели и да пренасочи в различни направления пътищата на Брюксел и Анкара, ще се отрази и върху европейската перспектива и на Западните Балкани. 

Ако ислямът се приема не като различие с потенциал да обогати облика на ЕС, а като враждебна разрушителна заплаха за „християнска“ Европа, това неизбежно ще даде отражение и върху европейската перспектива на Западните Балкани. Сърбия е християнска, в Косово и Албания има силен ислям, Македония като етнически състав и вероизповедания е сложна държава на мултикултурната цивилизация, в чиято конституция нито една от религиите няма превес над друга. А колкото до Босна и Херцеговина – още от Дейтънското споразумение преди 22 години до днес тази държава олицетворява стремежа мултинационалното съжителство да бъде превърнато в потенциал за развитие, а не да бъде източник на конфликти.

Впрочем, онези, които са чели книгата на босненския мюсюлмански лидер Алия Изетбегович „Ислямска декларация“, знаят, че още от 1970 г., когато е написана книгата, тя е запазила едно пророчество – че рано или късно европейската общност ще се превърне в съюз, където няма да има ксенофобия, етнически вражди и религиозни междуособици. Мечтата на един виден ислямски мислител, като Изетбегович, който е предвидил създаването на Европейски съюз само идва да докаже, че в това огромно пространство на пъстри цивилизации свое достойно място има и ислямът. Възможно ли е обаче предразсъдъците и враждебността, напрежението и подозрителността между цивилизациите да бъдат преодолени? Ако това е дълъг процес, той със сигурност ще трябва да премине и през българското председателство на ЕС. 

И тук - никак не е изненадващо - шансовете България да изиграе истинска роля на стратегически визионер и цивилизационен помирител са заложени във формулата на бъдещото българско правителство. Категорично мога да кажа, че кабинет, съставен на пряка коалиционна основа между ГЕРБ и формацията „Обединени патриоти“, което ще означава демократичната партия от ЕНП – ГЕРБ  - да се съгласи с крайно националистически, антитурски и антиислямски условия на своите партньори, предварително обрича огромния външнополитически потенциал на България като бъдещ председател на ЕС на провал. Такова правителство ще породи като функция и ограничено разбиране за ЕС като затворен клуб на една доминираща цивилизация, която по-скоро се брани, отколкото да приобщава различията. Подобно разбиране ще превърне българското председателство на ЕС по-скоро във формален бюрократичен ангажимент, а Западните Балкани в размит и неясен образ, приличащ на мираж.

И обратно – при ясно програмно правителство на европейската демократична визия, излъчено от ГЕРБ като кабинет на малцинството с програмен хоризонт до края на българското председателство и с ресурс да подготви следващи избори за Велико народно събрание, ще даде истинската историческа възможност на България да заяви своя ясна физиономия и да остави своя демократичен почерк върху облика и на ЕС, и на Западните Балкани. 

В крайна сметка – нали и прокълнатите дворове трябва да бъдат поливани с надежда, за да дадат добри плодове.   

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Одобрявате ли предстоящата визита на Румен Радев в Русия?