Докато има демокрация, в политиката не може да има само хубаво или само лошо. Хубавото носи рисковете си; лошото съдържа в себе си и нещо хубаво.

Е, добре, на изборите се случи нещо лошо: най-активните и будни граждани, онези, които държат страната на повърхността – те се оказаха непредставени в парламента. В него, както вече и външни наблюдатели констатират, е представена единствено олигархията.

В това лошо има обаче и хубаво, ако гледаме от висотата на обществения интерес – на „общото благо“ по Аристотел.

Да огледаме терена от тази гледна точка, като разделим голямото „лошо“ на по-малки „лоши“ и на всяко от тях видим хубавото.

Лошо 1: Бойко Борисов се върна начело на политическата пирамида с много повече подкрепа от очакваната. Предстои още от същото, но на по-ниско ниво – с „патриотически“ физиономии отпред вместо с реформаторски.

Хубавото: Приливът на гласове към ГЕРБ бе пряк резултат от това, че БСП успя да уплаши хората. В един момент започна да изглежда, че БСП иска да ни вкара „обратно“ в българо-съветската дружба, в някакъв недемократичен режим и, общо взето, в текезесарско-милиционерския социализъм такъв, какъвто беше.

Хората решиха, че е време да запазят демокрацията, „евроатлантическия избор“ и всичко подобно – да направят заслон пред реваншистките мераци на БСП. Така се оказа, че категоричното мнозинство в България е проевропейско и че няма сериозно обществено оспорване на избрания „западен“ път.

Хората решиха, за да запазят всичко това, да гласуват за „Гражданите за европейско развитие на България“, което инак е лош ход, тъй като точно тия „Граждани“ са крепителите на олигархията. Но все пак избирателите категорично показаха къде искат да виждат България и по-важното – каква искат да я виждат.

Лошо 2: БСП, прекарвайки годините след назначението на Пеевски за шеф на ДАНС в опити да ни убеди, че се е поевропейчила – се саморазкри, щом й замириса на власт, като реакционна азиатско-феодална сила. Това я прави риск за националната сигурност, защото, съгласете се, едно е дадена страна да има за лява партия нещо като ГСДП; и е съвсем друго, ако лявата партия е откровен агент на Кремъл.

Хубавото: След изборите дори в БСП разбраха, че в този си вид нямат бъдеще – че не могат да бъдат по-нацисти от „Патриотите“, по-популисти от Борисов и по-ксенофоби от лумпените в Белене например. Бившият им лидер Станишев, вече шеф на ПЕС, тенденциозно не подкрепил социалистите по време на изборите, след тях съвсем ясно ги закова, където трябва да бъдат заковани, с три сентенции от статията си в „Дума“:

*„Мнозинството от българите дават доверие за управление на тези, които се заявят като пазители на европейската ориентация на България... Членството на България е най-голямото ни национално постижение за целия преход." Това – по повод социалистическите намеци за излизане от ЕС и сближаване с Евро-Азия.

*“...демокрацията – най-голямото ни завоевание след 1990 г." Това – по повод репликата на Нинова, че „демокрацията ни отне много“.

*“...ако само тропаш по масата, накрая можеш да се окажеш под нея. Впрочем тези правила изцяло важат и за вътрешната политика.“ Това – по повод непрестанните заплахи на Нинова да „се държи твърдо с господата от Брюксел“.

Лошо 3: „Патриотите“ (common or garden Nazis, както би ги нарекла Маргарет Тачър) най-сетне събраха достатъчно гласове, за да са на власт. Веднъж докопали се до нея, няма да имат задръжки да прилагат, вече като реална политика, онази си реторика, според която всеки български гражданин, който иска да влезе в България отвън, може да бъде спиран, дърпан и влачен; както и всеки, който си „знае правата“, да бъде третиран като „много нагъл“.

Хубавото: „Патриотите“ изобщо не успяха да се доближат до основната си цел – да повторят гръмотевичния успех на "Брекзит", Тръмп или поне метеорния възход (приключващ, впрочем) на крайните националисти в Европа. Както имаше хора, пристанали на ГЕРБ, за да спрат Нинова, така имаше и такива, гласували за партията на Борисов, за да намалят влиянието на „патриотите“ след грозните сцени по българо-турската граница.

Както Европа, така и България се отърсва от своите крайности.

Лошо 4: Най-активната част от гражданството не е представена в законодателната власт. Нито една от трите формации, претендиращи да го представлява, не влезе в Народното събрание. Непредставени са много повече от прословутите 300 000, тъй като много от хората, гласували за ГЕРБ, за да спрат Нинова или Симеонов, по принцип са в тази част от гражданството.

Хубавото тук е точно тази непредставеност. Този път разделителните линии са ясни: в Народното събрание са само „лошите“ – онези, които искат да управляват не за благото на всички, а за своето собствено благо; отвън са онези, които искат да се управлява за общото благо. Това означава, още на първо четене, няколко важни неща:

Първо, след като няма кой да тормози олигархията „отвътре“, в пленарната зала и в комисиите, тази олигархия ще се отвърже и ще безчинства, дискредитирайки се в очите на избирателите. А те, избирателите, изобщо не се оказаха толкова „прости“, колкото понякога изглеждат (виж горе).

Второ, в отговора си на всяко безчинство останалите отвън формации няма този път да бъдат ограничавани от съображения като – „ама дайте да не вдигаме пушилка, за да можем да продължим да ги натискаме в правилна посока изотвътре“. Вън значи вън. И реакцията на безобразията и безчинствата може да бъде този път съвсем изчистена: декларации, пресконференции, сигнали до (международни) институции, петиции, отворени писма. И, разбира се – протести.

Трето. Парламентарно представената олигархия все пак вероятно ще успее (поради липсата на вътрешни пречки) да „заключи“ системата – да направи достатъчно здрава сглобка на властта, която да удържи повече, отколкото сега може би си мислим. Това, в съчетание с нарастващата лавина от неминуеми безчинства, ще осигури и време, и поводи на формациите на активните граждани да намерят по-адекватна версия на бъдещо участие и в изборите, и в политиката като цяло.

Очевидно е, че „отвън“ ще се оформи съпротива и „вдясно“, и в „центъра“ (нито-ляво-нито-дясно) и (надяваме се), в някакво ново европейско ляво. Сглобяването на всичко това в ефективен политически съюз ще отнеме време. Е, очертава се този път време да има.

Докато има демокрация, всяка лоша новина ще съдържа и добра; и всяко поражение – врати към бъдещи победи. Поне този път се разбра: демокрация ще има.