Ad Config - Website header

 

Article_top

Проф. Стивън Хокинг и дъщеря му Луси повеждат децата-читатели през научно приключение в космоса. „Джордж и неразбиваемият код“ е четвърта книга от поредицата на астрофизика и наследничката му, в която те обясняват увлекателно и разбираемо десетки научни факти.

След като търсиха съкровища в Космоса, караха лунен ровър и разказаха повече за черните дупки, героите на Стивън и Луси Хокинг се впускат в нови приключения. Този път Джордж и Ани ще трябва да се гмурнат в най-дълбоките дебри на научната фантастика, за да разберат на какво се дължат странните неща, които се случват напоследък около тях.

Банките раздават пари на улицата, в супермаркетите не се налага да си плащаш, а самолетите отказват да напуснат летищата. Изглежда сякаш най-сериозните и най-големи компютри на Земята са били хакнати до един. Този хаос налага незабавната намеса на Джордж и Ани, които се впускат в ново шеметно пътешествие из необятния Космос.

Пътят им е осеян с приключения повече от всеки друг път, но това няма да спре двамата герои в опита им да разберат отговора на загадката. Както и на един мистериозен код, който може да унищожи света, какъвто го познаваме!

Книгата (изд. „Сиела“) излиза на български с оригиналните илюстрации от английското издание. Включените приложения съдържат някои от най-новите теории във физиката, нови есета на самия професор Хокинг, както и цветни снимки от Космоса. Преводът е от английски език, дело на Христо Димитров.

Предлагаме ви откъс от „Джордж и неразбиваемият код“.

 

Двамата стигнаха до къщата на Ани, като се провряха през дупка в оградата между двете градини. Тя беше дело на прасето Фреди – още един подарък за колекцията на Джордж от баба му Мейбъл, – което се беше втурнало от задната градина на семейство Грийнби в смел бяг към свободата. Същия следобед Джордж беше тръгнал по следите от копитата на Фреди и за пръв път се беше срещнал с Ани и семейството ѝ – с баща ѝ Ерик, супер учен и изследовател, с майка ѝ Сюзън, музикант, и с компютъра им „Космос“. Той беше толкова мощен и интелигентен, че можеше да отвори врати и да те поведе към всяка част от познатата Вселена (стига да си носиш скафандър, де). След онзи ден Джордж беше сърфирал с комета из Слънчевата система, беше вървял по повърхността на Марс и се беше спречкал със зъл учен в отдалечена слънчева система. Честно казано, оттогава животът му съвсем не беше спокоен.

– Ей! – скара му се Ани, когато се вмъкнаха на бегом в градината. – Не бива да си лош със сестрите си.

– Моля? – изненада се Джордж, на когото сестрите съвсем бяха излезли от главата. – За какво говориш? Не съм бил лош!

– Само защото те спрях – обвини го Ани. – За малко да кажеш нещо ужасно.

– Бях ядосан – възмути се Джордж. – Те не бива да ми пипат нещата или да се качват в къщичката на дървото!

– Късметлия си, че въобще имаш брат или сестра – каза меко Ани. – Аз си нямам никого.

– Имаш си и още как! – избухна Джордж. – Имаш си какво ли не! Имаш компютъра „Космос“, имаш на практика своя собствена лаборатория, имаш Х-бокс, смартфон, лаптоп, айпод, айпад, ай-всичко! Имаш механично куче, скутер с двигател… Не знам… Бая неща имаш.

– Не е същото – рече тихо Ани – като да си имаш истински брат или сестра.

– Де да имаше наистина – каза Джордж със съмнение в гласа. – Или дори две сестри. На бас, че нямаше да искаш. Тях.

Двамата приятели минаха забързани през вратата и влязоха в кухнята.

– Ухаа! – възкликна Ани, като се плъзна по пода към огромния хладилник и посегна да сграбчи дръжката на вратата му.

Дори хладилникът на семейство Белис не приличаше на обикновен кухненски уред, а беше по-скоро като нещо, което би очаквал да видиш в лаборатория – грамаден, от стомана, с чекмеджета като пещери и с отделения за изолиране на продуктите един от друг. Разбира се, това беше професионално оборудване, да го сравняваш с обикновен хладилник беше все едно да гледаш космически кораб и хартиено самолетче. Беше едно от нещата в къщата на Ани, които Джордж харесваше. Тя беше пълна с интересни джаджи и научни чудатости, с които Ерик се беше сдобил, купил или му ги бяха дали през годините работа. Джордж завиждаше за хладилника, който светеше със странна синя светлина. И най-технологичната вещ в неговия дом сигурно имаше по-малка изчислителна мощ от хладилника на Ани.

Джордж размишляваше върху този депресиращ факт, когато осъзна, че от дневната долитаха гласове.

– Ани! Джордж! – надникна Ерик, бащата на Ани, през вратата. Усмихваше се широко, очите му блестяха иззад дебелите стъкла на очилата, вратовръзката му беше разхлабена, а ръкавите на ризата му бяха навити. Влезе, понесъл две кристални чаши.

– Дойдох да долея – обясни той, взе прашна стара бутилка и извади корковата тапа със звучно „помп“. Наля от гъстата кафява течност и се върна в дневната.

– Елате да кажете здрасти на гостенката ми – покани ги той, а по лицето му се врязаха издължени засмени бръчки. – Мисля, че има нещо, което ще ви е интересно.

Джордж и Ани веднага забравиха за краткия си спор и последваха Ерик в дневната, претъпкана от пода до тавана с лавици и лавици книги. Беше прекрасна стая, пълна с интересни неща като стария пиринчен телескоп на Ерик. Модерната технология, която преобладаваше из останалата част от къщата, тук не биеше толкова на очи, беше уютно и привлекателно, а не хладно и футуристично. На мекия диван, който Ерик имаше още от студентските си години, седеше една много възрастна дама.

– Ани, Джордж – каза Ерик, като подаде на старата дама чашата ѝ с шери, – запознайте се с Берил Уайлд.

Берил прие питието с благодарност и веднага отпи.

– Как сте? – помаха им тя весело с ръка.

– Берил е един от най-великите математици на нашето време – каза сериозно Ерик.

– О! Не бъди толкова абсурден! – засмя се Берил.

– Вярно е! – настоя той. – Без математическия гений на Берил щяха да умрат още милиони хора.

– Какви хора? – попита Джордж.

Ани беше извадила смартфона си и се опитваше да провери какво пише в Уикипедия за Берил Уайлд.

– Как се пише фамилията ви? – попита тя.

– Няма да ме откриеш в интернет – каза Берил, като се досети какво се опитва да направи Ани, а в бледосините ѝ очи проблеснаха искрици. – Аз съм напълно скрита заради Указа за официалните тайни. Дори и след толкова много години. Никъде няма да откриеш и думица за мен.

Площад Славейков

 

Проф. Стивън Хокинг и дъщеря му Луси повеждат децата-читатели през научно приключение в космоса. „Джордж и неразбиваемият код“ е четвърта книга от поредицата на астрофизика и наследничката му, в която те обясняват увлекателно и разбираемо десетки научни факти.

След като търсиха съкровища в Космоса, караха лунен ровър и разказаха повече за черните дупки, героите на Стивън и Луси Хокинг се впускат в нови приключения. Този път Джордж и Ани ще трябва да се гмурнат в най-дълбоките дебри на научната фантастика, за да разберат на какво се дължат странните неща, които се случват напоследък около тях.

Банките раздават пари на улицата, в супермаркетите не се налага да си плащаш, а самолетите отказват да напуснат летищата. Изглежда сякаш най-сериозните и най-големи компютри на Земята са били хакнати до един. Този хаос налага незабавната намеса на Джордж и Ани, които се впускат в ново шеметно пътешествие из необятния Космос.

Пътят им е осеян с приключения повече от всеки друг път, но това няма да спре двамата герои в опита им да разберат отговора на загадката. Както и на един мистериозен код, който може да унищожи света, какъвто го познаваме!

Книгата (изд. „Сиела“) излиза на български с оригиналните илюстрации от английското издание. Включените приложения съдържат някои от най-новите теории във физиката, нови есета на самия професор Хокинг, както и цветни снимки от Космоса. Преводът е от английски език, дело на Христо Димитров.

Предлагаме ви откъс от „Джордж и неразбиваемият код“.

 

Двамата стигнаха до къщата на Ани, като се провряха през дупка в оградата между двете градини. Тя беше дело на прасето Фреди – още един подарък за колекцията на Джордж от баба му Мейбъл, – което се беше втурнало от задната градина на семейство Грийнби в смел бяг към свободата. Същия следобед Джордж беше тръгнал по следите от копитата на Фреди и за пръв път се беше срещнал с Ани и семейството ѝ – с баща ѝ Ерик, супер учен и изследовател, с майка ѝ Сюзън, музикант, и с компютъра им „Космос“. Той беше толкова мощен и интелигентен, че можеше да отвори врати и да те поведе към всяка част от познатата Вселена (стига да си носиш скафандър, де). След онзи ден Джордж беше сърфирал с комета из Слънчевата система, беше вървял по повърхността на Марс и се беше спречкал със зъл учен в отдалечена слънчева система. Честно казано, оттогава животът му съвсем не беше спокоен.

– Ей! – скара му се Ани, когато се вмъкнаха на бегом в градината. – Не бива да си лош със сестрите си.

– Моля? – изненада се Джордж, на когото сестрите съвсем бяха излезли от главата. – За какво говориш? Не съм бил лош!

– Само защото те спрях – обвини го Ани. – За малко да кажеш нещо ужасно.

– Бях ядосан – възмути се Джордж. – Те не бива да ми пипат нещата или да се качват в къщичката на дървото!

– Късметлия си, че въобще имаш брат или сестра – каза меко Ани. – Аз си нямам никого.

– Имаш си и още как! – избухна Джордж. – Имаш си какво ли не! Имаш компютъра „Космос“, имаш на практика своя собствена лаборатория, имаш Х-бокс, смартфон, лаптоп, айпод, айпад, ай-всичко! Имаш механично куче, скутер с двигател… Не знам… Бая неща имаш.

– Не е същото – рече тихо Ани – като да си имаш истински брат или сестра.

– Де да имаше наистина – каза Джордж със съмнение в гласа. – Или дори две сестри. На бас, че нямаше да искаш. Тях.

Двамата приятели минаха забързани през вратата и влязоха в кухнята.

– Ухаа! – възкликна Ани, като се плъзна по пода към огромния хладилник и посегна да сграбчи дръжката на вратата му.

Дори хладилникът на семейство Белис не приличаше на обикновен кухненски уред, а беше по-скоро като нещо, което би очаквал да видиш в лаборатория – грамаден, от стомана, с чекмеджета като пещери и с отделения за изолиране на продуктите един от друг. Разбира се, това беше професионално оборудване, да го сравняваш с обикновен хладилник беше все едно да гледаш космически кораб и хартиено самолетче. Беше едно от нещата в къщата на Ани, които Джордж харесваше. Тя беше пълна с интересни джаджи и научни чудатости, с които Ерик се беше сдобил, купил или му ги бяха дали през годините работа. Джордж завиждаше за хладилника, който светеше със странна синя светлина. И най-технологичната вещ в неговия дом сигурно имаше по-малка изчислителна мощ от хладилника на Ани.

Джордж размишляваше върху този депресиращ факт, когато осъзна, че от дневната долитаха гласове.

– Ани! Джордж! – надникна Ерик, бащата на Ани, през вратата. Усмихваше се широко, очите му блестяха иззад дебелите стъкла на очилата, вратовръзката му беше разхлабена, а ръкавите на ризата му бяха навити. Влезе, понесъл две кристални чаши.

– Дойдох да долея – обясни той, взе прашна стара бутилка и извади корковата тапа със звучно „помп“. Наля от гъстата кафява течност и се върна в дневната.

– Елате да кажете здрасти на гостенката ми – покани ги той, а по лицето му се врязаха издължени засмени бръчки. – Мисля, че има нещо, което ще ви е интересно.

Джордж и Ани веднага забравиха за краткия си спор и последваха Ерик в дневната, претъпкана от пода до тавана с лавици и лавици книги. Беше прекрасна стая, пълна с интересни неща като стария пиринчен телескоп на Ерик. Модерната технология, която преобладаваше из останалата част от къщата, тук не биеше толкова на очи, беше уютно и привлекателно, а не хладно и футуристично. На мекия диван, който Ерик имаше още от студентските си години, седеше една много възрастна дама.

– Ани, Джордж – каза Ерик, като подаде на старата дама чашата ѝ с шери, – запознайте се с Берил Уайлд.

Берил прие питието с благодарност и веднага отпи.

– Как сте? – помаха им тя весело с ръка.

– Берил е един от най-великите математици на нашето време – каза сериозно Ерик.

– О! Не бъди толкова абсурден! – засмя се Берил.

– Вярно е! – настоя той. – Без математическия гений на Берил щяха да умрат още милиони хора.

– Какви хора? – попита Джордж.

Ани беше извадила смартфона си и се опитваше да провери какво пише в Уикипедия за Берил Уайлд.

– Как се пише фамилията ви? – попита тя.

– Няма да ме откриеш в интернет – каза Берил, като се досети какво се опитва да направи Ани, а в бледосините ѝ очи проблеснаха искрици. – Аз съм напълно скрита заради Указа за официалните тайни. Дори и след толкова много години. Никъде няма да откриеш и думица за мен.

Площад Славейков

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията