Турската демокрация е на изкуствено дишане. В неделя турците ще гласуват за 18 поправки в тяхната конституция, една от които предвижда премахване на поста на министър-председателя и прехвърлянето на правомощията му към президента.

Президентът Реджеп Тайип Ердоган агитира „За“. Президентска република не само ще му даде повече власт да назначава съдии и министри и да контролира държавните средства, но също ще му позволи да управлява още два мандата до 2029 година. Това ще бетонира прехода на Турция към авторитаризъм. Но дори и гласовете с „Не“ да са повече, това няма да е достатъчно за спасяване на турската република от вредния Ердоган.

На представителната демокрация в Турция никога не й е било лесно. Основаната през 1923 година турска република не провежда многопартийни избори чак до 1946 г. Едва няколко правителства управляват ефективно от тогава. Нито едно не се придържа изцяло към върховенството на закона. Армията допринася достатъчно за дефицита на демокрация и се намесва през 1960, 1971, 1980 и 1997 г., за „да възстанови реда“ след залитнали правителства. Генералите връщат отново подчинението по вертикала.

Няколко от предшествениците на Ердоган призоваваха за по-силна президентска институция, която да укроти военните. Като стана премиер през 2003 г., той успя да въведе граждански контрол над военните разходи и да освободи Националния съвет по сигурността от хватката им. И заради тези действия, Европейският съюз отвори преговорите за приемането на Турция през 2005 г.

През 2006 година Ердоган започна да говори за необходимостта Турция да премине от парламентарна система към президентска „по американски модел“. Много хора разчетоха това като последователно действие срещу офицерите, които отдавна са приемани за защитници на светското начало в Турция, на което благочестивият мюсюлманин Ердоган се противопоставя. През 2010 г. правителството му изправи няколкостотин военни на съд по обвинения в организиране на преврат. Над 200 бяха осъдени.

След опита за преврат миналия юли Ердоган си осигури власт над военните като обяви извънредно положение, което бе въведено от парламента. При извънредно положение президентът има право да ги назначава. Тези правомощия също ограничиха ролята на парламента. Правителството сега може да предлага закони за одобрение от президента само с формална санкция от парламента. Съдебният контрол е на хартия, защото Конституционният съд няма правомощия в този период.

Въпреки цялата тази централизация на властта при Ердоган, Турция е по-нестабилна под неговото управление. В последните години нарастват тероризмът и социалното недоволство. Само за последните две години бяха извършени серия от бомбени атентати из страната. За едни от тях отговорност пое „Ислямска държава“, други се приписват на Кюрдската работническа партия (ПКК).

“Едно от най-важните послания е, че Турция трябва да отвори отново въпроса за Конституцията и да прехвърли изпълнителната власт към президента“, каза Ердоган пред ноември 2015 г. на фона на вълната от насилие. По този начин, според него, Турция ще може най-после „да победи терористите“.

Ако се съди по реакцията на президента на опита за преврат през юли, това може да включва всеки, които му се противопоставя или го критикува. От тогава Ердоган вкара в затвора журналисти и политически опоненти, сред които и Селяхатин Демирташ, лидер на прокюрдската Народнодемократична партия. През последните няколко месеца президентът уволни над 100 хиляди държавни служители, сред които съдии, прокурори, полицаи, чиновници, учители и ректори на университети, като ги обвини във връзки с Фетхуллах Гюлен – ислямският проповедник, който му беше съюзник и когото сега обвинява за заговора за опита за преврат. Над 45 хиляди души бяха арестувани.

Освен това Ердоган изостави амбициозната външна политика, която изстреля турската икономика нагоре и повиши значението на страната в международната политика, като я замени с груб национализъм. Турция днес е все по-изолирана, предимно от Запада. В последните години той обвиняваше Вашингтон и Брюксел в „мръсни заговори“ срещу Турция. Миналия месец нападна Германия за използването на „нацистка тактика“ и нарече холандците „фашисти“ и „нацистки останки“ за това, че блокираха опитите му да води кампания за референдума в страната им.

Тази войнственост бе добре приета от консервативните мюсюлмани, които се чувстват изолирани от Запада и раздразнени от растящата ислямофобия, която срещат там. Няма да е изненада, ако хората, които винаги са давали изборни победи на Ердоган, му осигурят „Да“ и на референдума в неделя. Проучванията дават твърде близки резултати.

Но ако избирателите гласуват с „Не“, Ердоган няма да бъде спрян. Президентът на Турция е боец и ще направи всичко по силите си, за да постигне целта си. При евентуална загуба на референдума, той вероятно ще ескалира войната срещу кюрдите, за да изглежда като бранител на нацията в битка. Този ход би му помогнал да спечели подкрепа от националистическите избиратели, които обикновено не гласуват за него. Също така изглежда възможно, че ако той получи отказ за увеличени правомощия чрез Конституцията, да опита да удължи извънредното положение. Дори и за неопределено време.

Ердоган може да свика и предсрочни избори, за да получи още един мандат. На фона на слабата опозиция, неговата Партия на справедливостта и развитието продължава да има значителна подкрепа. Това, което турците не предоставят на Ердоган в неделя, той ще си го поиска от мнозинството в парламента. Въпреки това, Турция има нужда от „Не“ на референдума. Едно отхвърляне на предложените от президента поправки в Конституцията ще запази жива перспективата, че когато той напусне властта, страната най-после ще успее да обуздае властта на своите лидери и, вероятно някой ден, ще тръгне по пътя на представителна и включваща демокрация.

-----

* Елмира Байрашлъ е професор в Колежа Бард в САЩ. Коментарът е публикуван в „Ню Йорк таймс“. Преводът е на Клуб Z.