Ad Config - Website header

 

Article_top

В последно време все по-често се задават разнообразни версии на следния въпрос: Като се има предвид, че политическото дясно е пропито от консерватори, които търсят как да ограничат свободата по безброй начини, няма ли да е по-добре да изоставим езика на „ляво срещу дясно“ и да изобретим и припознаем една нова политическа терминология?

Отговорът е прост и съвсем не е просто „Не“. 

Тъй като термините „ляво“ и „дясно“ вече така или иначе са широко използвани, за да посочат базисните политически алтернативи и тъй като по същество алтернативата е бинарна (двуполюсна), най-добрият възможен подход за адвокатите на свободата не е да отричат съществуващата терминология, а да я обяснят и изяснят. Как? Чрез дефиниране на основните понятия.

Проблемът с конвенционалния подход към политическия спектър "ляво-дясно" е, че или се проваляме в това да обясним алтернативите чрез правилно зададен въпрос, или ги обясняваме, но чрез несъществени казуси.

Един чест подход например се проваля в това да специфицира прецизната природа на всяка от страните, продължавайки да поставя комунизма, социализма и модерния „либерализъм“ в (или в посока на) лявото, а фашизма, консерватизма и капитализма – в (или по посока на) дясното.

Проблемът е, че в това няма никакъв смисъл. Или поне няма никакъв смисъл от гледна точка на дясното. Капитализмът е социална система, в която индивидуалните права, правото на собственост и личната свобода нямат много общо с класическия консерватизъм и абсолютно нищо общо с фашизма. Нека ги погледнем от другата страна:

Консерватизмът не извежда на първо място индивидуалните права или личната свобода (въпреки липсата на конфликт с тях). Стъпвайки върху трите стълба християнство-партриотизъм-капитализъм, консерватизмът проповядва религиозни ценности, наричани също традиционни ценности или семейни ценности и работи за правителство, което да налага тази ценностна система. Консерватизмът защитава икономическите свободи, но същевременно настоява за различни вариации на ограничавания на индивидуални права, за да успява да поддържа реквизитите на „успялата държава“ – солидарното осигуряване, инфраструктурата, сигурността и публичното образование. Също така консерватизмът се стреми чрез регулации да слага известни ограничения пред алчността на бизнеса (регулаторните органи с контрол върху банковите и финансовите пазари, анти-имиграционните закони). И не на последно място – консерватизмът се бори за обществен морал чрез противопоставяне на прояви като употребата на наркотици и гей браковете. Следователно е логично да се приеме, че в някаква степен консерватизмът и чистият капитализъм, да не говорим за класическия либерализъм,  имат своите конфликтни точки.

Фашизмът пък, безкрайно далеч от това да има нещо общо с капитализма, е по същество същото зверство като комунизъм и социализъм – единствената разлика е в това, че комунизмът и социализмът открито призовават за тотална национализация, докато фашизмът допуска някаква форма на частна собственост – но само докато правителството има пълната власт над това да диктува колко частна собственост е позволена. Разбира се, вие притежавате вашата фабрика, но има неща които може и които не може да призвеждате в нея. Това пък е минималната заплата, която сте длъжен да плащате. Това пък е счетоводната система, която сте длъжен да използвате. Това са спецификациите за вашите машини и така нататък, и така нататък .

Друг греховно заченат подход към ляво-десния политически спектър е опитът на определени люде да дефинират тези две политически алтернативи чрез спора за големината на правителството /държавата/. От тази гледна точка крайнолевите зоват за тотална държава и 100% управление на живота ни, а крайнодесните – за нулева държава /позната и като анархия/. Всички по средата спорят по различните „размери“ правителство – от голямо през малко до минимално. Безнадежден спор с оглед на нулевите шансове за точна дефиниция, а оттам и за конкретен успех на една от многобройните политически фракции. 

Размерът на правителството не е от съществено значение при дефинирането на политиката. Голямата армия може да е жизненоважна в опазването на гражданите от външни агресори, особено когато около теб има много такива – да речем множество комунистически или ислямистки режими, които във всеки един момент могат да обединят сили за да завладеят държавата ти. Аналогично – голямата съдебна система може да е от жизненоважно значение за работата на свободния пазар, поради необходимостта от бързото решаване на безброй възникнали спорове. 

Малкото правителство от своя страна може да наруши права и свободи по безброй начини – ако не може да установи и поддържа основната си мисия, властта. Правителствата в южните щати на САЩ са били изключително малки по време на робовладелството. Правителството на САЩ е малко и през 1890-а, когато се приема антитръстовият закон „Шърман“, който нарушава редица права на бизнеса по отношение на свободата, собствеността и преследването на щастието. 

Важното нещо в политиката не е размерът, а функцията на правителството. Не е важно дали правителството е малко или голямо, а дали нарушава права и свободи.

Ключовата функция на правителството в капиталистическо общество е да защитава индивидуалните права чрез забрана за използването на физическа сила в социалните връзки между хората и да използва физическа сила само като отговор и то само срещу тези, които са я използвали първи. Правилно разглежданият и конструиран политически спектър трябва да отразява този факт. Каквито и условия да се използват за идентифициране на позииците на политическите идеологии или системи, те трябва да бъдат дефинирани през тази ключова политическа алтернатива: сила срещу свобода, или, за да сме по-прецизни – нарушаващи правата срещу защитаващи правата институции. 

И тъй като терминът „ляво“ вече се използва широко, за да дефинира социалните системи и идеологии на силата (комунизъм, социализъм, прогресивното движение), а терминът „дясно“ е постоянно използван, за да дефинира социалните системи и идеологии на свободата (капитализъм, класически либерализъм, конституционният републиканизъм), най-добрият подход за защитниците на свободата не е да изобретяват нови терминологии за политическият спектър, а да дефинират съществуващата терминология с уважение към неотменимите базисни политически тезиси. Както и без притеснения да се позиционират в крайно десния край на съществуващата скала, ако отричат всяка (дори минимална) форма на намеса и регулация от страна на държавата.

Едно от забележимите предимства на посочването на политическото дясно като „свое“ за всички ценящи свободата е това че, то, дясното, незабележимо се слива с философските и концептуално йерархически постановки на истински свободното общество. Това е историческо съвпадение, разбира се, но то е добре дошло. Знаем, че „ляво“ и „дясно“ произлизат от подредбата на сядане във френския парламент през 18-и век, но това няма общо със съвременната политика. В която „дясното“ вече е концептуално свързано с фундаменталните морални истини, от които зависи свободата. 

Капитализмът – социалната система на политическото „дясно“, е система на индивидуални права. Това е системата, която уважава и защитава индивидуалните права – чрез забраната на физическата сила в социалните взаимоотношения, позволявайки по този начин на хората да живеят спокойно живота си, да действат според своята лична преценка, да пазят и ползват личната си собственост и да преследват личното си щастие. Този ъгъл на наблюдение поставя политическото дясно в точната плоскост на политиката по същество: защитата на правата.

Свързано с това и може би още по-фундаментално: капитализмът е морално справедлив. Морално right (right – десен, но и right – прав). Чрез защитата на индивидуалните права капитализмът узаконява рационалния егоизъм. Капитализмът провокира хората към ценностна система, в която всеки индивид е морално отговорен основно пред себе си, а не пред останалите. Система, при която всеки индивид трябва да действа, за да постигне и продължи щастието си чрез методи, съобразени с неговата собствена морална преценка. Тази перспектива на дясното задълбочава значението на самия термин и посочва единствения фундамент на моралността, който е непоколебимо верен. 

Накратко, погледнат в тази светлина „десният“ морал поставя на пиедестал принципа на индивидуалните права, който издига нуждата от политическа система, която защитава правата. Тази система по подразбиране трябва да е дясна, бидейки опозиция на всички политически системи, които нарушават правата.

Вижте още веднъж чистотата на тази концепция за политическия спектър. Крайно лявото призовава за всички форми на нарушаващи правата социални системи – комунизъм, социализъм, фашизъм, ислямизъм, теокрация, фасадна демокрация (управление от името на „мнозинството“) и анархизъм (управление на хаоса). Крайно дясното се състои от чистите форми на уважаващи правата социални системи - laissez-faire капитализма, класическия либерализъм, конституционния републиканизъм. Всички - обединени от едно и също нещо: правителство, което не нарушава ничии права. Умереното дясно се състои от консерватори и фракции като Tea Party в САЩ, а центърът и умереното ляво – от модерните либерали и безпринципните мелези на политически системи, омотани в хаоса на вижданията си за здравеопазване, семейни ценности и полове, религия, наркотици и много други.

Важното за тази съществена концепция на политическия спектър е това, че „дясното“ няма степени, проценти и градуси. Само „лявото“ ги има. И това е защото степените на прилагане на сила СА прилагане на сила. Степените на ограничаване на човешки права СА ограничаване на човешки права. Свободите и правата са абсолютни понятия: Хората или са свободни да действат според своите собствени преценки, или не са. Или са свободни да притежават и използват собствеността си, или не са. Хората или са свободни да преследват щастието си, или не са. Няма средно положение. Правителството или защитава и не нарушава правата на хората, или го прави в някаква степен. 

Ако хората не са напълно свободни да управляват бизнеса си и доброволно да се договарят с други хора, с които имат общи интереси, да се занимават с каквито си поискат дейности в свободното си време, да започват доброволни пълнолетни романтични връзки, да плащат или не по-високи осигуровки за здраве и пенсия, то значи те не са свободни. Напротив – те са жертви на принуда. 

Затова и според крайните защитници на свободата, независимо дали се наричат обективисти, капиталисти, класически либерали, тий-парти активисти или както си преценят, трябва да припознават политическото дясно като тяхно собствено и единствено вярно. Въпреки конфликта им с консерватизма и с желанието на консерваторите да оправдаят известна намеса в личните права. Тази намеса изглежда все по-приемлива и нужна с оглед на заплахата пред западния свят, какъвто го познаваме, от тероризма, джихадисткия фундаментализъм и опита в западните общества да се инфилтрират "свободи", които застрашават свободата по същество.

Затова, и откъм гледните точки на обективизма и на икономиката, „няма ляво, няма дясно“ е тежък нонсенс. Бих се съгласил с твърдението „няма ляво“, но дясно има и то е единствено вярното. 

Но това, разбира се, важи само за хората, които са наясно със себе си и със заобикалящия ни свят. Важно и неотменимо условие. 

* В статията са използвани материали от публикацията на Крейг Бидъл за „Обджектив Стандард“ 

** Авторът е изпълнителен директор на Института за дясна политика

 

В последно време все по-често се задават разнообразни версии на следния въпрос: Като се има предвид, че политическото дясно е пропито от консерватори, които търсят как да ограничат свободата по безброй начини, няма ли да е по-добре да изоставим езика на „ляво срещу дясно“ и да изобретим и припознаем една нова политическа терминология?

Отговорът е прост и съвсем не е просто „Не“. 

Тъй като термините „ляво“ и „дясно“ вече така или иначе са широко използвани, за да посочат базисните политически алтернативи и тъй като по същество алтернативата е бинарна (двуполюсна), най-добрият възможен подход за адвокатите на свободата не е да отричат съществуващата терминология, а да я обяснят и изяснят. Как? Чрез дефиниране на основните понятия.

Проблемът с конвенционалния подход към политическия спектър "ляво-дясно" е, че или се проваляме в това да обясним алтернативите чрез правилно зададен въпрос, или ги обясняваме, но чрез несъществени казуси.

Един чест подход например се проваля в това да специфицира прецизната природа на всяка от страните, продължавайки да поставя комунизма, социализма и модерния „либерализъм“ в (или в посока на) лявото, а фашизма, консерватизма и капитализма – в (или по посока на) дясното.

Проблемът е, че в това няма никакъв смисъл. Или поне няма никакъв смисъл от гледна точка на дясното. Капитализмът е социална система, в която индивидуалните права, правото на собственост и личната свобода нямат много общо с класическия консерватизъм и абсолютно нищо общо с фашизма. Нека ги погледнем от другата страна:

Консерватизмът не извежда на първо място индивидуалните права или личната свобода (въпреки липсата на конфликт с тях). Стъпвайки върху трите стълба християнство-партриотизъм-капитализъм, консерватизмът проповядва религиозни ценности, наричани също традиционни ценности или семейни ценности и работи за правителство, което да налага тази ценностна система. Консерватизмът защитава икономическите свободи, но същевременно настоява за различни вариации на ограничавания на индивидуални права, за да успява да поддържа реквизитите на „успялата държава“ – солидарното осигуряване, инфраструктурата, сигурността и публичното образование. Също така консерватизмът се стреми чрез регулации да слага известни ограничения пред алчността на бизнеса (регулаторните органи с контрол върху банковите и финансовите пазари, анти-имиграционните закони). И не на последно място – консерватизмът се бори за обществен морал чрез противопоставяне на прояви като употребата на наркотици и гей браковете. Следователно е логично да се приеме, че в някаква степен консерватизмът и чистият капитализъм, да не говорим за класическия либерализъм,  имат своите конфликтни точки.

Фашизмът пък, безкрайно далеч от това да има нещо общо с капитализма, е по същество същото зверство като комунизъм и социализъм – единствената разлика е в това, че комунизмът и социализмът открито призовават за тотална национализация, докато фашизмът допуска някаква форма на частна собственост – но само докато правителството има пълната власт над това да диктува колко частна собственост е позволена. Разбира се, вие притежавате вашата фабрика, но има неща които може и които не може да призвеждате в нея. Това пък е минималната заплата, която сте длъжен да плащате. Това пък е счетоводната система, която сте длъжен да използвате. Това са спецификациите за вашите машини и така нататък, и така нататък .

Друг греховно заченат подход към ляво-десния политически спектър е опитът на определени люде да дефинират тези две политически алтернативи чрез спора за големината на правителството /държавата/. От тази гледна точка крайнолевите зоват за тотална държава и 100% управление на живота ни, а крайнодесните – за нулева държава /позната и като анархия/. Всички по средата спорят по различните „размери“ правителство – от голямо през малко до минимално. Безнадежден спор с оглед на нулевите шансове за точна дефиниция, а оттам и за конкретен успех на една от многобройните политически фракции. 

Размерът на правителството не е от съществено значение при дефинирането на политиката. Голямата армия може да е жизненоважна в опазването на гражданите от външни агресори, особено когато около теб има много такива – да речем множество комунистически или ислямистки режими, които във всеки един момент могат да обединят сили за да завладеят държавата ти. Аналогично – голямата съдебна система може да е от жизненоважно значение за работата на свободния пазар, поради необходимостта от бързото решаване на безброй възникнали спорове. 

Малкото правителство от своя страна може да наруши права и свободи по безброй начини – ако не може да установи и поддържа основната си мисия, властта. Правителствата в южните щати на САЩ са били изключително малки по време на робовладелството. Правителството на САЩ е малко и през 1890-а, когато се приема антитръстовият закон „Шърман“, който нарушава редица права на бизнеса по отношение на свободата, собствеността и преследването на щастието. 

Важното нещо в политиката не е размерът, а функцията на правителството. Не е важно дали правителството е малко или голямо, а дали нарушава права и свободи.

Ключовата функция на правителството в капиталистическо общество е да защитава индивидуалните права чрез забрана за използването на физическа сила в социалните връзки между хората и да използва физическа сила само като отговор и то само срещу тези, които са я използвали първи. Правилно разглежданият и конструиран политически спектър трябва да отразява този факт. Каквито и условия да се използват за идентифициране на позииците на политическите идеологии или системи, те трябва да бъдат дефинирани през тази ключова политическа алтернатива: сила срещу свобода, или, за да сме по-прецизни – нарушаващи правата срещу защитаващи правата институции. 

И тъй като терминът „ляво“ вече се използва широко, за да дефинира социалните системи и идеологии на силата (комунизъм, социализъм, прогресивното движение), а терминът „дясно“ е постоянно използван, за да дефинира социалните системи и идеологии на свободата (капитализъм, класически либерализъм, конституционният републиканизъм), най-добрият подход за защитниците на свободата не е да изобретяват нови терминологии за политическият спектър, а да дефинират съществуващата терминология с уважение към неотменимите базисни политически тезиси. Както и без притеснения да се позиционират в крайно десния край на съществуващата скала, ако отричат всяка (дори минимална) форма на намеса и регулация от страна на държавата.

Едно от забележимите предимства на посочването на политическото дясно като „свое“ за всички ценящи свободата е това че, то, дясното, незабележимо се слива с философските и концептуално йерархически постановки на истински свободното общество. Това е историческо съвпадение, разбира се, но то е добре дошло. Знаем, че „ляво“ и „дясно“ произлизат от подредбата на сядане във френския парламент през 18-и век, но това няма общо със съвременната политика. В която „дясното“ вече е концептуално свързано с фундаменталните морални истини, от които зависи свободата. 

Капитализмът – социалната система на политическото „дясно“, е система на индивидуални права. Това е системата, която уважава и защитава индивидуалните права – чрез забраната на физическата сила в социалните взаимоотношения, позволявайки по този начин на хората да живеят спокойно живота си, да действат според своята лична преценка, да пазят и ползват личната си собственост и да преследват личното си щастие. Този ъгъл на наблюдение поставя политическото дясно в точната плоскост на политиката по същество: защитата на правата.

Свързано с това и може би още по-фундаментално: капитализмът е морално справедлив. Морално right (right – десен, но и right – прав). Чрез защитата на индивидуалните права капитализмът узаконява рационалния егоизъм. Капитализмът провокира хората към ценностна система, в която всеки индивид е морално отговорен основно пред себе си, а не пред останалите. Система, при която всеки индивид трябва да действа, за да постигне и продължи щастието си чрез методи, съобразени с неговата собствена морална преценка. Тази перспектива на дясното задълбочава значението на самия термин и посочва единствения фундамент на моралността, който е непоколебимо верен. 

Накратко, погледнат в тази светлина „десният“ морал поставя на пиедестал принципа на индивидуалните права, който издига нуждата от политическа система, която защитава правата. Тази система по подразбиране трябва да е дясна, бидейки опозиция на всички политически системи, които нарушават правата.

Вижте още веднъж чистотата на тази концепция за политическия спектър. Крайно лявото призовава за всички форми на нарушаващи правата социални системи – комунизъм, социализъм, фашизъм, ислямизъм, теокрация, фасадна демокрация (управление от името на „мнозинството“) и анархизъм (управление на хаоса). Крайно дясното се състои от чистите форми на уважаващи правата социални системи - laissez-faire капитализма, класическия либерализъм, конституционния републиканизъм. Всички - обединени от едно и също нещо: правителство, което не нарушава ничии права. Умереното дясно се състои от консерватори и фракции като Tea Party в САЩ, а центърът и умереното ляво – от модерните либерали и безпринципните мелези на политически системи, омотани в хаоса на вижданията си за здравеопазване, семейни ценности и полове, религия, наркотици и много други.

Важното за тази съществена концепция на политическия спектър е това, че „дясното“ няма степени, проценти и градуси. Само „лявото“ ги има. И това е защото степените на прилагане на сила СА прилагане на сила. Степените на ограничаване на човешки права СА ограничаване на човешки права. Свободите и правата са абсолютни понятия: Хората или са свободни да действат според своите собствени преценки, или не са. Или са свободни да притежават и използват собствеността си, или не са. Хората или са свободни да преследват щастието си, или не са. Няма средно положение. Правителството или защитава и не нарушава правата на хората, или го прави в някаква степен. 

Ако хората не са напълно свободни да управляват бизнеса си и доброволно да се договарят с други хора, с които имат общи интереси, да се занимават с каквито си поискат дейности в свободното си време, да започват доброволни пълнолетни романтични връзки, да плащат или не по-високи осигуровки за здраве и пенсия, то значи те не са свободни. Напротив – те са жертви на принуда. 

Затова и според крайните защитници на свободата, независимо дали се наричат обективисти, капиталисти, класически либерали, тий-парти активисти или както си преценят, трябва да припознават политическото дясно като тяхно собствено и единствено вярно. Въпреки конфликта им с консерватизма и с желанието на консерваторите да оправдаят известна намеса в личните права. Тази намеса изглежда все по-приемлива и нужна с оглед на заплахата пред западния свят, какъвто го познаваме, от тероризма, джихадисткия фундаментализъм и опита в западните общества да се инфилтрират "свободи", които застрашават свободата по същество.

Затова, и откъм гледните точки на обективизма и на икономиката, „няма ляво, няма дясно“ е тежък нонсенс. Бих се съгласил с твърдението „няма ляво“, но дясно има и то е единствено вярното. 

Но това, разбира се, важи само за хората, които са наясно със себе си и със заобикалящия ни свят. Важно и неотменимо условие. 

* В статията са използвани материали от публикацията на Крейг Бидъл за „Обджектив Стандард“ 

** Авторът е изпълнителен директор на Института за дясна политика

Коментари

Ivan Tcholakov's picture
Ivan Tcholakov
ivantcholakov

Трябва ли държавата

да строи спортни зали?

Големината на правителството е неточен термин. Но данъчната тежест се измерва от статистиката. Високата данъчна тежест също е ограничаване на права, вторично води до изтласкване на частните инвестиции и национализиране на бизнес-риска, което е много несправедливо.

Нищо не пречи да потърсите оптимална стойност на данъчната тежест от гледна точка на икономическия растеж и ето ви я дефиницията. Около 30% е в най-лошия случай.

С останало съм съгласен, макар че на едно-две места има не много важни противоречия.

Правите наколенки на ГЕРБ. Опитвате се да оправдаете държавния капитализъм, с който те се занимават, но икономически, държавният капитализъм не е много далеч от фашизма. И вий хляб ядете, но не падайте толкова.
Кметът на Симитли's picture
Кметът на Симитли
смях на парцали

Това

този Жоро Харизанов ли е? https://www.24chasa.bg/novini/article/4052053

Предложили сте ни лош превод

на статията "Political Left and Right Properly Defined" от https://www.theobjectivestandard.com/2012/06/political-left-and-right-properly-defined/
Едно е изпълнителен директор на институт за дясна политика да "използва материали", друго е да плагиатства по толкова явен и несръчен начин. На редактора ви не му ли направиха впечатление недомислия като "размерът на правителството не е от значение", или "Правителството на САЩ е малко през 1890-а", или "успялата държава" за "welfare state" и пр., и пр. - примери във всяко изречение.
Ivan Tcholakov's picture
Ivan Tcholakov
ivantcholakov

Благодаря.

То не било ниско падане, а скандал.

Предложили сте ни лош превод

на статията "Political Left and Right Properly Defined" от https://www.theobjectivestandard.com/2012/06/political-left-and-right-properly-defined/
Едно е изпълнителен директор на институт за дясна политика да "използва материали", друго е да плагиатства по толкова явен и несръчен начин. На редактора ви не му ли направиха впечатление недомислия като "размерът на правителството не е от значение", или "Правителството на САЩ е малко през 1890-а", или "успялата държава" за "welfare state" и пр., и пр. - примери във всяко изречение.
Злой Путин's picture
Злой Путин
Злой Путин

Политическите анализатори на

автентично-десните, умните и хубавите са от един дол дренки - или бивша номенклатура, или техните деца, или калинкопрестъпници.

Но щом говорят лошо за Русия, дори глупости да са, са добре приети.

Какво правят в действителност за десния аналитичен мозък нема значение :)

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията