Ad Config - Website header

 

Article_top

„Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ е документален трилър, в който става дума за пари, власт, политика и за финансова измама, заради която един млад човек заплаща с живота си.

Бил Браудър

Американският бизнесмен Бил Браудър, чрез фонда „Хермитидж Кепитъл“, който той управлява, е сред най-големите чуждестранни инвеститори в Русия през 90-те години. Идването на Путин начело на държавата е добре прието от Браудър, който се надява, че огромното влияние на олигарсите от времето на Елцин, ще бъде ограничено. Скоро обаче става ясно, че целта всъщност е едни хора да бъдат заменени с други. Публичните критики на Браудър към новата власт нанасят сериозни щети върху бизнеса му, а самият той изпада в немилост през 2005 г., когато внезапно е изгонен от Русия. Две години по-късно полицията прави обиск в офисите на компанията на Браудър и конфискува документи, чрез които висши държавни служители успяват да поемат контрол върху ключови фирми от фонда. Те откриват, че Браудър е успял да преносочи по-голямата част от активите си извън Русия. Малко след това Браудър с изумление разбира, че срещу неговата фирма има заведена жалба за неизпълнение на договор, какъвто никога не е бил сключван. Ищецът претендира за загуби от 1 милиард долара, точно колкото е печалбата на „Хермитидж Кепитъл“ за 2006 г. Въпреки, че на разследващите са подадени всички необходими документи и аферата излиза наяве, правителството изземва от фонда 230 милиона долара корпоративен данък. Браудър наема екип от адвокати, които разследват случая, но след силови действия от страна на Кремъл, повечето са принудени да напуснат страната. Изключение прави младият адвокат Сергей Магнитски, баща на две малки деца, който не се подава на заплахите, вярвайки, че правото е на негова страна.

Сергей Магнитски

През 2008 г. Магнитски разкрива огромно данъчно престъпление, извършено от висши държавни служители, които са откраднали въпросните 230 милиона долара. Установени са сметки в чужди банки, договори за покупки на луксозни автомобили и луксозни жилищни имоти в Москва и Дубай. Вместо виновните обаче, с помощта на скалъпено обвинение, в затвора попада Магнитски. Въпреки влошеното му здравословно състояние, той отказва да оттегли показанията си и не се пречупва под натиска да натопи Браудър за скандала. Следват многократни откази да му бъде оказана адекватна медицинска помощ, състоянието му става критично, а след поредния жесток побой е открит мъртъв в изолираната си килия.

След смъртта на Магнитски, Браудър инициира широка кампания за разследване на неговото убийство. Случаят придобива международен отзвук. Браудър стига и до Държавния департамент на САЩ, въпреки че по онова време президентската администрация не е особено заинтересована да разваля отношенията си с Русия.

Все пак след различни бюрократични трудности, Конгресът приема „Законът Магнитски“, който налага забрана на различни длъжностни лица от Русия да посещават САЩ, както и ограничава достъпа им до американската банкова система.

Битката на Браудър за разкриване на истината продължава и до днес.

А ето и малко отзиви за книгата:

„Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ излиза от печат на 27 април. Преводач е Павел Талев. Издател „Слънце“.

Непринудената, безкомпромисна книга на Браудър описва стремглавия възход и гибелното падение на един капиталист, който се натъква на неподходящите хора и плаща твърде висока цена... Рискованите залози гарантират пикантна история. – New York Times

***

Завладяващо свидетелство за пътешествието на Браудър из ранните години на руския капитализъм... Започва като образователен роман, завършва като древногръцка трагедия... „Руските истории никога нямат щастлив край“ казва Магнитски на Браудър в най-незабравимата реплика от книгата. Може би нямат, но са изключително вдъхновяващи. – Washington Post

***

Неудържима лична нападка към Кремъл. – Financial Times

***

Безмилостно свидетелство за възхода, падението и преобразяването на господин Браудър от надут финансист в изтъкнат защитник на човешките права. – The Economist

***

Докато се носи из света на големите пари в Ню Йорк и Лондон, а после из по-сенчестата страна на живота в Москва, „Заповед за арест“ понякога подлага на изпитание доверчивостта. Но точно както Браудър се е превърнал от мениджър на хеджфонд в защитник на човешките права, така и тази история за кураж, подправен с щипка маниакалност, е за истинското настояще… Той ни напомня, че понякога героизмът се крие на неподозирани места. Браудър заслужава нашето уважение. – The Independent

***

„Заповед за арест“ е драматично, трогателно, остросюжетно свидетелство, за това как смъртта на Магнитски превръща Браудър от мениджър на хеджфонд в борец за правата на хората по целия свят. – The Guardian

Предлагаме ви откъс от книгата:

29. ДЕВЕТАТА БОЖА ЗАПОВЕД

На 24 ноември 2008-а рано сутринта три екипа полицаи от Министерството на въ­трешните работи, подчинени на подполковник Артьом Кузнецов, се отправили към различни части на Москва. Единият се насочил към дома на Сергей. Другите два били изпратени в апартаментите на младши юристи, подчинени на Сергей във „Файърстоун Дънкън“.

Когато Ирина Перихина, една от младшите юрис­ти, чула да се чука на вратата, тя седяла пред то­алетната масичка. Като всяка уважаваща себе си тридесетгодишна рускиня, не можела да допусне да разговаря с някого без грим на лицето. Не отговорила и продължила да се гримира и да си слага червило. Ко­гато най-накрая приключила и отишла при вратата, там нямало никого. Полицаите се отказали и си тръг­нали, защото помислили, че апартаментът е празен.

Борис Самолов, друг от юристите на Сергей, за къс­мет не живеел на посочения от него адрес, когато по­чукали там. Така избегнал срещата с полицията.

Но Сергей си бил вкъщи заедно с осемгодишния си син Никита. Приготвял се за работа, а Никита за учи­лище. По-големият му син, Станислав, вече бил изля­зъл. Съпругата му Наташа не се чувствала добре в онази сутрин и отишла на лекар.

Когато се почукало, Сергей отворил вратата и ви­дял трима полицаи. Отдръпнал се и ги пропуснал да влязат.

Семейството на Магнитски живеело в скромен апартамент с две спални на улица „Покровка“ в цен­търа на Москва. През следващите осем часа полица­ите обърнали апартамента наопаки. Когато Наташа се върнала от лекаря, била изумена и изплашена, но не и Сергей. Докато седели в стаята на Никита, той ѝ прошепнал:

– Не се безпокой. Не съм направил нищо лошо. Не могат да ми направят нищо.

Полицаите били все още там, когато Станислав се върнал от училище. Ядосал се, но Сергей го уверил със спокоен глас, че всичко ще се оправи.

Полицаите приключили обиска в четири следобед. Иззели всички лични папки и компютри на Сергей, се­мейни снимки, комплект детски компактдискове и дори колекция от книжни модели на самолети и скиц­ник на Никита. След това арестували Сергей. Когато го отвеждали, той се обърнал към жена си и децата, успял да се усмихне и казал, че скоро ще се върне.

Така започнало трагичното изпитание на Сергей Магнитски. Научавах малко по малко за него в продъл­жение на няколко месеца, но не преставах да мисля за него.

Научих в реално време за обиска в дома му. На 24 ноември следобед Вадим се втурна паникьосан в каби­нета ми.

– Бил, трябва веднага да се съберем в съвещател­ната зала!

Последвах го. Знаех какво ще ми каже. Иван, Едуард и Владимир бяха вече там. Веднага щом затворих вра­тата, Вадим каза:

– Сергей е бил арестуван.

– По дяволите!

Отпуснах се в най-близкия стол, а устата ми пре­съхна. В главата ми изплуваха десетки въпроси и об­рази. Къде го държат? На какво основание? Какво са измислили срещу него?

– Какво ще стане по-нататък, Едуард? – попитах аз.

– Ще го разпитат и или ще го пуснат под гаранция, или ще го оставят в следствения арест. Почти сигур­но е, че ще е второто.

– Какво представляват тези места?

Едуард въздъхна и избегна погледа ми.

– Не са добри, Бил. Определено не са добри.

– Колко дълго могат да го държат?

– До една година.

– Една година? Без да са го обвинили?

– Да.

Въображението ми се развихри. Сетих се за амери­канския телевизионен сериал „Затворът Оз“, в който юрист, получил образованието си в Харвард, беше хвърлен във фиктивен затвор на щата Ню Йорк в компанията на ужасни криминални престъпници. Това беше само телевизионно шоу, но неописуемите неща, които се случиха на този герой, ме накараха да потре­перя, когато се замислих какво ще трябва да изтърпи Сергей.

Щяха ли да го измъчват? Щяха ли да го изнасилят? Как един кротък, ерудиран юрист от средната класа ще преживее такава ситуация?

Трябваше да направя всичко, за да го измъкна от­там.

Първата ми стъпка беше да му намеря защитник.

Свързахме се с Дмитрий Харитонов, известен адвокат от родния му град. Наехме го веднага. Предположих, че ще сподели с нас всяка информация, до която успее да се добере, но той беше крайно предпазлив. Беше си­гурен, че телефонът му се подслушва и имейлите му се следят. Искаше да общува с нас само лично, а това можеше да стане едва когато пристигнеше в Лондон в средата на януари. Намирах тази уговорка за твърде незадоволителна, но щом това беше адвокатът, кого­то Сергей искаше, не можех да споря.

Следващата ми стъпка беше да се видя с Майкъл Дейвънпорт, новия ръководител на отдела за Русия в Министерството на външните работи. Беше юрист, завършил Кеймбридж, приблизително на моята въз­раст. За разлика от предшественика му Саймън Смит не го харесвах много. Бях се срещал с него няколко пъти за кратко във връзка с неприятностите ни с руснаците, но той гледаше на мен като на бизнесмен, получил това, което си е заслужил в Русия, и който не заслужава вниманието на английското правителство.

Сега, когато ставаше въпрос за уязвимо човешко същество, се надявах отношението му да се промени.

Отидох в кабинета му на „Кинг Чарлз Стрийт“ и той ме въведе вътре. Посочи съвещателната маса и седнахме един срещу друг. Помоли помощника си да донесе чай и след това попита:

– Какво мога да направя за вас, господин Браудър?

– Имам лоши новини от Русия – отговорих тихо.

– Какво се е случило?

– Един от юристите ми, Сергей Магнитски, е бил арестуван.

Дейвънпорт се стресна.

– Един от юристите ви, казвате?

– Да. Сергей разкри голямата измама с връщане на вече платени данъци, за която ви разказах по-рано през годината. А сега служителите на Вътрешното министерство, извършили престъплението, го дър­жат в ареста.

– На какво основание?

– Все още се опитваме да разберем това. Но ако трябва да гадая, сигурно ще е за укриване на данъци. Така действат тези хора.

– Това е много лошо. Моля ви, разкажете ми всичко, което трябва да знам.

Разказах му подробностите, а той си водеше бе­лежки. Когато свърших, категорично обеща:

– Ще повдигнем този въпрос в подходящ момент пред колегите в Русия.

Вече си бях имал работа с достатъчно дипломати, за да съм наясно какво означава този стандартен от­говор на Външното министерство: „Няма да си мръд­нем и пръста за вас“.

Срещата не продължи още дълго. Бързо излязох, ка­чих се в едно такси и се отправих обратно към офиса. Докато минавах през Трафалгар Скуеър, телефонът ми иззвъня. Беше Вадим.

– Бил, току-що получих лоши новини от нашия из­точник Аслан.

– Какви?

– Каза ми, че Вътрешното министерство определи­ло девет старши следователи да работят по случая със Сергей. Девет!

– Какво означава това?

– Обикновено по едно криминално дело работи един или най-много двама. Ако е много голямо, могат да станат трима или четирима. Само извънредно голямо политическо дело, като това за ЮКОС, може да има девет следователи.

– По дяволите!

– Има още нещо. Той каза също, че началникът на Отдел „К“ при ФСБ Виктор Воронин бил лично отгово­рен за ареста на Сергей.

– Мамка му! – изругах тихо и затворих.

Сергей беше в голяма беда.

Заседанието за определяне на мярката за Сергей се състояло в Тверския районен съд в Москва два дни след като го арестуваха. Полицията нямала доказател­ства за извършено престъпление и никакво законно основание да го държи в ареста. Сергей и адвокатите му бяха на мнение, че при такова съшито с бели конци дело със сигурност ще бъде пуснат под гаранция.

Когато се събрали в съда, срещу тях застанал нов следовател от Вътрешното министерство, три­десет и една годишният майор Олег Силченко. Имал толкова момчешки вид, че изглеждал дори некомпе­тентен да дава показания пред съда. В кантората „Файърстоун Дънкън“ би могъл да бъде най-много ста­жант в данъчното звено на Сергей, или пък да е то­ку-що завършил семестриално студент в Московския държавен университет.

Силченко заявил, че има опасност Сергей да избяга, и като доказателство размахал „съобщение“ от От­дел „К“, в което се твърдяло, че той е подал молба за английска виза и си резервирал билет за полет до Киев. И двете твърдения били измислени. Сергей по­сочил, че не е подавал молба за английска виза, което може лесно да се докаже със справка в английското посолство. След това преминал на твърдението за резервацията за Киев, но съдията не му позволил да довърши.

– Нямам причина да се съмнявам в информацията, предадена от разследващите органи – казал той. По­сле наредил, предвид предстоящия съдебен процес, Сергей да бъде задържан. Извели го от съда с белезни­ци на ръцете и го качили в затворническа кола. Прека­рал десет дни в място, което така и не разбрал точно къде се намира, а след това бил прехвърлен в затвор, известен просто като московски изолатор № 5, къде­то щял да бъде държан през следващите два месеца.

Когато пристигнал там, бил затворен в килия с още четиринадесет затворници, но само с осем легла. Лампите светели по двадесет и четири часа в дено­нощието и затворниците спели на смени. Това се пра­вело с цел той и другите задържани да бъдат лишени от сън. Вероятно Силченко си мислел, че след седмица борба за дюшек със закоравели престъпници Сергей, един високообразован адвокат по данъчни нарушения, ще направи всичко, което следователят пожелае.

Обаче грешал.

През следващите два месеца Сергей бил местен многократно от едно помещение в друго. Във всяка следваща килия условията били по-лоши. В една няма­ло отопление и липсвали стъкла на прозорците, които да спират арктическия студ. Било толкова студено, че Сергей за малко не умрял от студ. Тоалетните, кои­то представлявали дупки в земята, не били преграде­ни от сектора за спане. Каналът често се задръствал и мръсотията се разливала по пода. В една килия един­ственият контакт се намирал до тоалетната и се на­лагало да топли вода в чайника, надвесен над вонящия клозет. В друга килия Сергей използвал пластмасова купа, за да прикрива тоалетната, но през нощта един плъх я изгризал и голяма част от мръсотията се раз­ляла по пода, което принудило него и съкилийника му да стоят като маймуни върху леглото и на стола.

По-лош от физическите неудобства бил психиче­ският тормоз. Сергей бил човек, привързан към се­мейството си, но Силченко отказвал да му разреши какъвто и да било контакт с близките му. Когато по­дал молба да го посетят жена му и майка му, Силченко отговорил:

– Отхвърлям молбата ти, защото може да попречи на следствието.

Тогава Сергей поискал разрешение да говори с осем­годишния си син по телефона.

– Молбата ти се отхвърля – казал Силченко. – Синът ти е твърде малък да води телефонен разговор.

Силченко отказал и посещение на лелята на Сергей, защото той „не можел да докаже, че тя му е роднина“.

Причината за тези откази на Силченко била проста: да принуди Сергей да оттегли показанията си срещу Кузнецов и Карпов. Обаче той така и не го направил и при всеки негов отказ Силченко правел условията му още по-лоши, като го изолирал все повече от живота, който познавал, и от свободата, на която се радвал до неотдавна.

Едва на съдебното заседание през януари 2009 го­дина за определяне на мярката за задържане на Сер­гей научихме за ужасните условия, при които е бил поставен, за пълната изолация от семейството и за лошото отношение към него в ръцете на Силченко. Едва тогава научихме и за категоричния му отказ да се отрече от показанията си и започнахме да добива­ме представа колко силен човек е Сергей.

Въпреки че по-голямата част от информацията, която получихме през онзи януари, беше изключител­но зловеща, имаше и малко положителни новини. До­като местели непрекъснато Сергей от едно място на друго, по едно време попаднал в една килия с арменец, обвинен в извършване на кражба с взлом. Той се под­готвял за процес и отчаяно се нуждаел от правна по­мощ. Без каквито и да било книги по такива въпроси и без други източници Сергей успял да напише на съки­лийника си една смислена защита. Когато арменецът се явил в съда, изненадващо бил оправдан и пуснат на свобода. Тази новина бързо се разпространила и акци­ите на Сергей пред другите затворници рязко се пока­чили. За една нощ станал най-популярната и най-добре защитената личност в изолатора.

След като научих, че затворниците не го тормо­зят, ужасните образи от телевизионния сериал „За­творът Оз“ поне отчасти започнаха да избледняват и можех да спя малко по-спокойно.

Но за нещастие властите продължили да го тор­мозят.

В края на февруари Силченко тайно преместил Сер­гей в специален арест, наречен изолатор за временно задържане (ИВЗ1). Той бил извън главната система за задържане, където полицията можела да прави какво­то си поиска със задържаните. Подозирахме, че тъкмо там Силченко и ФСБ се опитват да принудят Сергей да подпише фалшиво признание. Нямахме представа как­во са правили с него там, но подозирахме най-лошото.

През следващите два-три месеца не получихме никакви други новини за него. Единственото, което знаехме със сигурност, беше, че независимо какво са правили Силченко и другите служители от Вътрешно­то министерство, Сергей отказал да подпише всичко, което поставяли пред него. Когато Силченко го карал да разобличи някого, той му отговарял: „Ще разоблича онези служители, които извършиха престъпленията“. След време Силченко вероятно си е дал сметка, че се­риозно е подценил този кротък адвокат.

Колкото повече измъчвали Сергей, толкова по-си­лен ставал духът му. В писмо до майка си той написал: „Мамо, не се тревожи прекалено за мен. Понякога мо­ята психическа устойчивост ме изненадва. Имам чув­ството, че мога да издържа всичко“.

Сергей не се пречупил. Но докато волята му била несломима, тялото не било. В началото на април от­ново го преместили, този път в затвора „Матроска тишина“. Там започнал да изпитва остри болки в сто­маха. Те продължавали с часове, той често повръщал. В средата на юни вече бил отслабнал с двадесет ки­лограма.

Бил болен. Но ние нямахме представа от какво.

Докато задържането на Сергей продължаваше през цялата пролет, част от мен искаше той просто да даде на Вътрешното министерство каквото искат. Така може би щеше да увеличи проблемите ми с ру­ските власти, но това щеше да бъде дреболия, ако можеше да излезе от онази адска дупка и да се върне при семейството си.

С всеки изминал ден все по-отчаяно исках да го осво­бодя от затвора. Тъй като не можех да направя нищо в Русия, единственото, което ми оставаше, беше да опитам всички възможности на Запад.

Английското правителство беше дало ясно да се разбере, че няма да направи почти нищо, за да помог­не на Сергей, затова започнах да търся международни организации, които биха могли да го сторят. Първата солидна възможност дойде от Съвета на Европа, мно­гонационална организация, която се занимава с про­блеми, свързани с правата на човека. В централата ѝ в Страсбург бяха представени четиридесет и седем европейски страни членки, в това число и Русия. Една германска парламентарна депутатка, бивш министър на правосъдието, Сабине Лойтхойзер-Шнаренбергер, неотдавна беше определена от Съвета да извърши разследване на руската правна система и тя търсеше знакови примери за доклада си.

Давахме си сметка, че наши съперници за внимание­то ѝ щяха да бъдат много други жертви на руската правна система. По онова време в Русия несправед­ливо бяха хвърлени в затвора около 300 000 души, затова не хранехме големи надежди, но адвокатите ни се свързаха с кабинета ѝ и тя се съгласи на среща. Непосредствено преди нея прекарах една седмица, за да подготвя изложение, което посочваше всяко прес­тъпно действие и как то е довело до вземането на Сергей за заложник и отношението към него по време на задържането му. Когато тя се запозна с ясно из­ложените факти и голямото изобилие от доказател­ства, веднага се съгласи да се заеме със случая.

През април 2009 година тя изпрати дълъг списък с въпроси на руските правозащитни органи. Това беше положителна стъпка, тъй като дори фактът, че Съ­ветът на Европа задава въпроси на руското прави­телство за Сергей, можеше евентуално да доведе до освобождаването му или поне той да бъде поставен при по-добри условия.

За съжаление не стана нито едното, нито другото.

Руските власти отказаха лична среща на Лойтхой­зер-Шнаренбергер и тя беше принудена да изпрати в писмен вид въпросите си. След дълго мълчание получи отговорите им.

Нейният първи въпрос гласеше: „Защо е бил аресту­ван Сергей Магнитски?“

Отговорът: „Сергей Магнитски не е бил арестуван“.

Разбира се, че беше арестуван. Той се намираше в техен затвор. Не можех да си представя какво са си мислили руснаците, когато са ѝ дали такъв отговор.

Вторият въпрос беше: „Защо е бил арестуван от служителя на МВР Кузнецов, срещу когото преди арес­та той е дал показания?“

Тя получи не по-малко смешен отговор: „В москов­ското МВР не работи служител с такова име“.

Ние имахме доказателства, че Кузнецов работи във Вътрешното министерство от много години! Си­гурно бяха взели госпожа Лойтхойзер-Шнаренбергер за голяма глупачка.

Почти всички други въпроси получиха подобни аб­сурдни и неверни отговори.

Тя щеше да включи тези лъжи и абсурди в оконча­телния си доклад, но той нямаше да бъде готов до август, а Сергей не разполагаше с много време. Про­дължих да търся други организации и намерих две влиятелни юридически сдружения, които можеха да се намесят: Международната адвокатска асоциация и Английското юридическо общество. След като чуха историята на Сергей и се запознаха с документите ни, всяка от тях изпрати писмо до президента Медве­дев и до главния прокурор Юрий Чайка с настояване за освобождаването на Сергей.

Отново хранех големи надежди, че тяхната намеса ще помогне, но отново бях разочарован. От кабинета на главния прокурор отговориха на юридическото об­щество така: „Разгледахме молбата ви и не намерих­ме основание за прокурорска намеса“. Руските власти дори не си направиха труда да отговорят на другите писма.

Продължих да търся възможности и се насочих към Америка. През юни 2009 година бях поканен във Вашингтон да направя изложение пред американския Хелзинкски комитет, независима правителствена агенция, чиято работа е да следи за правата на чо­века в страните от бившия Съветски блок. По онова време той се оглавяваше от сенатора демократ от Мериленд Бен Кардин. Целта на слушането беше да се реши кои случаи трябва да влязат в списъка на прези­дента Обама за предстоящата му среща с президен­та Медведев.

Това беше първата възможност да запозная такава влиятелна институция на американската политиче­ска сцена със случая на Сергей. Направих изложението и сенаторите и конгресмените бяха шокирани от из­питанието, на което е подложен Сергей. За нещастие, един член на Хелзинкския комитет, млад човек на име Кайл Паркър, реши да не включва историята на Сергей в писмото на Комитета до президента Обама. Спо­ред Паркър имало твърде много други въпроси, които били по-належащи.

След този опит си дадох сметка, че за да привлечем вниманието към положението на Сергей, трябваше да заинтригуваме медиите. До този момент за него бяха излезли само няколко материала и всичките бяха писани малко след като той беше арестуван. Колкото и да се опитвах, журналистите просто не проявява­ха интерес. При толкова лоши неща, които ставаха в Русия, те не виждаха какво ново може да каже една ис­тория на адвокат, намиращ се в затвора. Всеки опит да ги запозная със заплетените подробности по слу­чая на Сергей срещаше пълното им безразличие.

Бях изчерпал списъка от чуждестранни кореспон­денти в Русия, когато попаднах на Филип Пан, млад ре­портер на „Вашингтон Пост“. За разлика от другите, той беше нов в Москва и неговата чувствителност не беше притъпена. Веднага оцени какъв резонанс би имала историята на Сергей.

От началото на юли до август 2009 година той разговаря поотделно с хората от нашия екип, пре­гледа документацията и направи всичко, което е по силите му, за да получи отговор от руските власти. В началото на август беше събрал достатъчно разоб­личителен материал.

На 13 август „Вашингтон Пост“ публикува матери­ала му „Трима юристи преследвани след разкритие за откраднати фирми“. Той обвини руското правител­ство в голяма финансова измама и подробно обясни за скалъпените съдебни дела срещу Сергей, Едуард и Владимир, целящи да се прикрие престъплението.

Обикновено след подобно разкритие за корупция би се вдигнал голям шум, но в случая последва мъртва тишина. Руснаците останаха напълно невъзмутими и безразлични. Нещо по-лошо, руската преса изобщо не реагира на публикацията. Журналистите в Русия из­глежда бяха твърде уплашени да пишат за каквото и да било, свързано с мен. Бях като радиоактивен.

Приблизително по същото време, когато излезе материалът във „Вашингтон Пост“, Лойтхойзер-Шна­ренбергер публикува доклада си. Също като Филип Пан тя разобличаваше една по една всички руски лъжи, описваше измамата с кражбата на пари от вече пла­тени данъци и как Сергей е бил арестуван под фалшив претекст и малтретиран в руския изолатор. Накрая тя заявяваше: „Не мога да не подозирам, че тази коор­динирана атака се ползва с подкрепата на висши офи­циални лица, които са се възползвали от постоянни слабости в системата на наказателното съдопроиз­водство в Руската федерация“.

Докладът ѝ беше изчерпателен и унищожителен, но и той не предизвика никаква реакция. Руснаците го посрещнаха с оглушително мълчание. На хората, кои­то тормозеха Сергей, не им пукаше.

Дълго обсъждахме какво да правим по-нататък. С традиционните адвокатски средства не бяхме стиг­нали доникъде и идеите ни се изчерпваха. Тогава моя­та двадесет и четири годишна секретарка се показа на вратата и каза:

– Съжалявам за прекъсването, но чувах какво си го­ворите. Някога минавало ли ви е през ум да направите видеоматериал за YouTube?

През 2009 година почти нямах представа какво е YouTube, затова тя донесе лаптопа си и ни показа как действа.

Тъй като не бяхме постигнали никакъв успех дру­гаде, изглежда, си струваше да опитаме. Събрахме информацията, с която разполагахме за измамата, написахме текст и се получи четиринадесетминутен видеоматериал. Той обясняваше с прости думи как по­лицията и престъпниците бяха успели да откраднат 230 милиона долара от руската хазна и как бяха арес­тували Сергей, когато той разкри престъплението. Направихме две версии – на руски и на английски. Тук нещата бяха по-ясни и по-лесно разбираеми от всичко, правено досега, и подозирах, че когато материалът излезе, ще направи голямо впечатление.

Постарах се да излезе колкото може по-бързо, но първо се нуждаех от одобрението на Сергей, тъй като именно той беше най-много изложен на евентуалните последици. Предадох копие от текста на адвоката му и с нетърпение очаквах да чуя дали е съгласен.

Обаче Сергей трябвало да се справя с по-неотложни проблеми.

През лятото на 2009-а здравето му сериозно се влошило. Лекарите в медицинското крило на „Матро­ска тишина“ му поставили диагноза панкреатит, ка­мъни в жлъчката и холецистит. Предписали изследва­не с ултразвук и евентуална хирургическа операция за 1 август 2009 година.

Но една седмица преди насроченото изследване ма­йор Силченко решил да премести Сергей от „Матроска тишина“ в Бутирка, максимално охраняван изолатор, който в съветско време е бил отправен пункт към лагерите за принудителен труд. Това място се ползваше със зловеща слава из цяла Русия. Беше нещо като затвора в Алкатрас, но по-лошо. Особено за Сергей, защото в Бутирка нямало болница за лечение на забо­ляванията му.

Онова, което е трябвало да изтърпи там, е можело да се сравни с романа на Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ“.

На 25 юли, веднага щом прекрачил през портала на Бутирка, помолил затворническата управа да бъде из­пратен за медицинско лечение, но тя просто не му обърнала внимание. В продължение на седмици лежал в килията, а болките с всеки изминал ден ставали по- силни.

След това на 24 август в 4 часа сутринта болката в стомаха станала толкова остра, че не можел и да лежи. При всяко положение на тялото тя го пронизва­ла в слънчевия сплит и гърдите. Малко успокоение на­стъпвало само когато заставал на колене и се свивал на кълбо, поклащайки се насам-натам.

В 17,30 следобед същия ден неговият съкилийник Ерик се върнал от разпит. Сергей бил на леглото, пре­вит на кълбо, и тихо стенел. Ерик го попитал какво му е, но Сергей бил толкова измъчван от болката, че не могъл да му отговори. Ерик се развикал за лекар. Пазачът го чул и обещал да извика някой, но не пос­ледвало нищо. Половин час по-късно Ерик затропал по решетките, за да привлече вниманието на пазача, но пак нямало отговор.

Час по-късно чул мъжки гласове:

– Коя килия?

Ерик извикал:

– Двеста шестдесет и седем! Моля ви, елате ведна­га! – Обаче никой не дошъл.

През следващите часове болката на Сергей станала още по-непоносима. Той се превивал и по лицето му се стичали сълзи, когато най-накрая в 21,30 часа вечерта се появили двама пазачи, които отключили килията и го завели в лазарета.

Когато пристигнал, трябвало да чака половин час, докато сестрата бавно попълвала разни документи. Той стоял приклекнал, свит на две, за да облекчи бол­ката. Когато сестрата най-сетне свършила, сърдито се обърнала към него:

– Е, защо си дошъл?

Сергей направо треперел и през стиснати зъби бавно казал:

– Имам непоносими болки. Много пъти настоявах за помощ, но от идването ми миналия месец така и не дойде лекар да ме прегледа.

Сестрата се разсърдила още повече.

– Какво искаш да кажеш с това, че не са те прегле­дали? Преглеждали ли са те в предишния изолатор?

– Да, и ми предписаха лечение и операция. Обаче тук не се случи нищо.

– Кога дойде при нас? Само преди месец! Какво ис­каш? Да те преглеждат всеки месец ли? Трябвало е да се лекуваш, когато си бил на свобода.

– Тогава не бях болен. Разболях се от тези болести в ареста.

– Не ми разправяй врели-некипели – казала тя и го отпратила, без да му окаже помощ. Последните ѝ думи били: – Ако имаш нужда от лечение, напиши пис­мо до лекаря.

Пазачите го върнали обратно в килията. След вре­ме болката стихнала и той се унесъл в неспокоен сън.

Вече било ясно, че управата нарочно не оказва ме­дицинска помощ на Сергей. Използвала заболяването му в изолатора като оръдие срещу него. Знаели, че ка­мъни в жлъчката предизвикват едни от най-силните болки, които може да изтърпи човек. На Запад можеш да изтърпиш най-много два часа, преди да извикаш „Бърза помощ“, където лекарите веднага ще ти бият доза морфин и след това ще започнат да те лекуват. А Сергей трябвало да издържи без болкоуспокояващи четири месеца. Това, което е трябвало да изтърпи, е било невъобразимо.

Той и адвокатите му написали повече от двадесет молби до всяко звено от правната система на Русия, в които отчаяно настоявали за медицински грижи. По­вечето от тези молби останали без последствия, а отговорите, които получили, били направо шокиращи.

Майор Олег Силченко написал: „Напълно отхвърлям молбата за медицинско изследване“.

Съдията в Тверския районен съд Алексей Криворуч­ко отговорил: „Молбата ви за разглеждане на оплак­ванията за неоказано медицинско лечение и жестоко отношение се отхвърля“.

Андрей Печегин от Главната прокуратурата отго­ворил: „Няма причина за намеса на прокурора“.

Съдия Елена Сташина, една от съдиите, наредили продължителното задържане на Сергей, написала: „На­мирам молбата ви за преглеждане на медицинските архиви и условията на задържане за несъстоятелна“.

Докато Сергей бил подлаган постоянно на тези мъчения, при него започнал да идва на посещение чо­век, който отказвал да каже кой е и коя организация представлява. Когато този човек идвал, пазачите из­мъквали Сергей от килията и го отвеждали в задушна стая без прозорци:

– Направи каквото искат, или нещата ще стават все по-лоши.

Всеки път Сергей поглеждал изпитателно този чо­век, но отказвал да направи каквото той искал.

Никой не знае какви премеждия може да изтърпи човек, докато не е принуден да го направи. Аз самият не знам как бих постъпил при подобна ситуация, а и Сергей вероятно не е знаел, докато не се е изправил пред нея. Обаче при всяко нейно развитие, колкото и тежко да е било, той отказвал да наруши дадена­та клетва пред съда и да лъжесвидетелства. Сергей беше религиозен и не искаше да наруши Деветата Божа заповед: „Не лъжесвидетелствай“. При никакви обстоятелства не се призна за виновен в престъпле­ние, което не беше извършил, и не ме наклевети. Това изглежда е било за него по-отвратително и болезнено от физическото мъчение.

Беше невинен човек, лишен от всякакъв контакт с любимите си хора, измамен с помощта на закона, ограничаван от бюрокрацията, измъчван зад стени­те на затвора, болен, чието състояние постоянно се влошаваше. Но дори и при тези изключително тежки обстоятелства, когато е имал всички основателни причини да даде на мъчителите си това, което искат, той не го направи. Въпреки загубата на свободата, на здравето си, а след време и на живота си, той не изневери на своите идеали и на вярата си.

Не се предаде.

 

„Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ е документален трилър, в който става дума за пари, власт, политика и за финансова измама, заради която един млад човек заплаща с живота си.

Бил Браудър

Американският бизнесмен Бил Браудър, чрез фонда „Хермитидж Кепитъл“, който той управлява, е сред най-големите чуждестранни инвеститори в Русия през 90-те години. Идването на Путин начело на държавата е добре прието от Браудър, който се надява, че огромното влияние на олигарсите от времето на Елцин, ще бъде ограничено. Скоро обаче става ясно, че целта всъщност е едни хора да бъдат заменени с други. Публичните критики на Браудър към новата власт нанасят сериозни щети върху бизнеса му, а самият той изпада в немилост през 2005 г., когато внезапно е изгонен от Русия. Две години по-късно полицията прави обиск в офисите на компанията на Браудър и конфискува документи, чрез които висши държавни служители успяват да поемат контрол върху ключови фирми от фонда. Те откриват, че Браудър е успял да преносочи по-голямата част от активите си извън Русия. Малко след това Браудър с изумление разбира, че срещу неговата фирма има заведена жалба за неизпълнение на договор, какъвто никога не е бил сключван. Ищецът претендира за загуби от 1 милиард долара, точно колкото е печалбата на „Хермитидж Кепитъл“ за 2006 г. Въпреки, че на разследващите са подадени всички необходими документи и аферата излиза наяве, правителството изземва от фонда 230 милиона долара корпоративен данък. Браудър наема екип от адвокати, които разследват случая, но след силови действия от страна на Кремъл, повечето са принудени да напуснат страната. Изключение прави младият адвокат Сергей Магнитски, баща на две малки деца, който не се подава на заплахите, вярвайки, че правото е на негова страна.

Сергей Магнитски

През 2008 г. Магнитски разкрива огромно данъчно престъпление, извършено от висши държавни служители, които са откраднали въпросните 230 милиона долара. Установени са сметки в чужди банки, договори за покупки на луксозни автомобили и луксозни жилищни имоти в Москва и Дубай. Вместо виновните обаче, с помощта на скалъпено обвинение, в затвора попада Магнитски. Въпреки влошеното му здравословно състояние, той отказва да оттегли показанията си и не се пречупва под натиска да натопи Браудър за скандала. Следват многократни откази да му бъде оказана адекватна медицинска помощ, състоянието му става критично, а след поредния жесток побой е открит мъртъв в изолираната си килия.

След смъртта на Магнитски, Браудър инициира широка кампания за разследване на неговото убийство. Случаят придобива международен отзвук. Браудър стига и до Държавния департамент на САЩ, въпреки че по онова време президентската администрация не е особено заинтересована да разваля отношенията си с Русия.

Все пак след различни бюрократични трудности, Конгресът приема „Законът Магнитски“, който налага забрана на различни длъжностни лица от Русия да посещават САЩ, както и ограничава достъпа им до американската банкова система.

Битката на Браудър за разкриване на истината продължава и до днес.

А ето и малко отзиви за книгата:

„Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин“ излиза от печат на 27 април. Преводач е Павел Талев. Издател „Слънце“.

Непринудената, безкомпромисна книга на Браудър описва стремглавия възход и гибелното падение на един капиталист, който се натъква на неподходящите хора и плаща твърде висока цена... Рискованите залози гарантират пикантна история. – New York Times

***

Завладяващо свидетелство за пътешествието на Браудър из ранните години на руския капитализъм... Започва като образователен роман, завършва като древногръцка трагедия... „Руските истории никога нямат щастлив край“ казва Магнитски на Браудър в най-незабравимата реплика от книгата. Може би нямат, но са изключително вдъхновяващи. – Washington Post

***

Неудържима лична нападка към Кремъл. – Financial Times

***

Безмилостно свидетелство за възхода, падението и преобразяването на господин Браудър от надут финансист в изтъкнат защитник на човешките права. – The Economist

***

Докато се носи из света на големите пари в Ню Йорк и Лондон, а после из по-сенчестата страна на живота в Москва, „Заповед за арест“ понякога подлага на изпитание доверчивостта. Но точно както Браудър се е превърнал от мениджър на хеджфонд в защитник на човешките права, така и тази история за кураж, подправен с щипка маниакалност, е за истинското настояще… Той ни напомня, че понякога героизмът се крие на неподозирани места. Браудър заслужава нашето уважение. – The Independent

***

„Заповед за арест“ е драматично, трогателно, остросюжетно свидетелство, за това как смъртта на Магнитски превръща Браудър от мениджър на хеджфонд в борец за правата на хората по целия свят. – The Guardian

Предлагаме ви откъс от книгата:

29. ДЕВЕТАТА БОЖА ЗАПОВЕД

На 24 ноември 2008-а рано сутринта три екипа полицаи от Министерството на въ­трешните работи, подчинени на подполковник Артьом Кузнецов, се отправили към различни части на Москва. Единият се насочил към дома на Сергей. Другите два били изпратени в апартаментите на младши юристи, подчинени на Сергей във „Файърстоун Дънкън“.

Когато Ирина Перихина, една от младшите юрис­ти, чула да се чука на вратата, тя седяла пред то­алетната масичка. Като всяка уважаваща себе си тридесетгодишна рускиня, не можела да допусне да разговаря с някого без грим на лицето. Не отговорила и продължила да се гримира и да си слага червило. Ко­гато най-накрая приключила и отишла при вратата, там нямало никого. Полицаите се отказали и си тръг­нали, защото помислили, че апартаментът е празен.

Борис Самолов, друг от юристите на Сергей, за къс­мет не живеел на посочения от него адрес, когато по­чукали там. Така избегнал срещата с полицията.

Но Сергей си бил вкъщи заедно с осемгодишния си син Никита. Приготвял се за работа, а Никита за учи­лище. По-големият му син, Станислав, вече бил изля­зъл. Съпругата му Наташа не се чувствала добре в онази сутрин и отишла на лекар.

Когато се почукало, Сергей отворил вратата и ви­дял трима полицаи. Отдръпнал се и ги пропуснал да влязат.

Семейството на Магнитски живеело в скромен апартамент с две спални на улица „Покровка“ в цен­търа на Москва. През следващите осем часа полица­ите обърнали апартамента наопаки. Когато Наташа се върнала от лекаря, била изумена и изплашена, но не и Сергей. Докато седели в стаята на Никита, той ѝ прошепнал:

– Не се безпокой. Не съм направил нищо лошо. Не могат да ми направят нищо.

Полицаите били все още там, когато Станислав се върнал от училище. Ядосал се, но Сергей го уверил със спокоен глас, че всичко ще се оправи.

Полицаите приключили обиска в четири следобед. Иззели всички лични папки и компютри на Сергей, се­мейни снимки, комплект детски компактдискове и дори колекция от книжни модели на самолети и скиц­ник на Никита. След това арестували Сергей. Когато го отвеждали, той се обърнал към жена си и децата, успял да се усмихне и казал, че скоро ще се върне.

Така започнало трагичното изпитание на Сергей Магнитски. Научавах малко по малко за него в продъл­жение на няколко месеца, но не преставах да мисля за него.

Научих в реално време за обиска в дома му. На 24 ноември следобед Вадим се втурна паникьосан в каби­нета ми.

– Бил, трябва веднага да се съберем в съвещател­ната зала!

Последвах го. Знаех какво ще ми каже. Иван, Едуард и Владимир бяха вече там. Веднага щом затворих вра­тата, Вадим каза:

– Сергей е бил арестуван.

– По дяволите!

Отпуснах се в най-близкия стол, а устата ми пре­съхна. В главата ми изплуваха десетки въпроси и об­рази. Къде го държат? На какво основание? Какво са измислили срещу него?

– Какво ще стане по-нататък, Едуард? – попитах аз.

– Ще го разпитат и или ще го пуснат под гаранция, или ще го оставят в следствения арест. Почти сигур­но е, че ще е второто.

– Какво представляват тези места?

Едуард въздъхна и избегна погледа ми.

– Не са добри, Бил. Определено не са добри.

– Колко дълго могат да го държат?

– До една година.

– Една година? Без да са го обвинили?

– Да.

Въображението ми се развихри. Сетих се за амери­канския телевизионен сериал „Затворът Оз“, в който юрист, получил образованието си в Харвард, беше хвърлен във фиктивен затвор на щата Ню Йорк в компанията на ужасни криминални престъпници. Това беше само телевизионно шоу, но неописуемите неща, които се случиха на този герой, ме накараха да потре­перя, когато се замислих какво ще трябва да изтърпи Сергей.

Щяха ли да го измъчват? Щяха ли да го изнасилят? Как един кротък, ерудиран юрист от средната класа ще преживее такава ситуация?

Трябваше да направя всичко, за да го измъкна от­там.

Първата ми стъпка беше да му намеря защитник.

Свързахме се с Дмитрий Харитонов, известен адвокат от родния му град. Наехме го веднага. Предположих, че ще сподели с нас всяка информация, до която успее да се добере, но той беше крайно предпазлив. Беше си­гурен, че телефонът му се подслушва и имейлите му се следят. Искаше да общува с нас само лично, а това можеше да стане едва когато пристигнеше в Лондон в средата на януари. Намирах тази уговорка за твърде незадоволителна, но щом това беше адвокатът, кого­то Сергей искаше, не можех да споря.

Следващата ми стъпка беше да се видя с Майкъл Дейвънпорт, новия ръководител на отдела за Русия в Министерството на външните работи. Беше юрист, завършил Кеймбридж, приблизително на моята въз­раст. За разлика от предшественика му Саймън Смит не го харесвах много. Бях се срещал с него няколко пъти за кратко във връзка с неприятностите ни с руснаците, но той гледаше на мен като на бизнесмен, получил това, което си е заслужил в Русия, и който не заслужава вниманието на английското правителство.

Сега, когато ставаше въпрос за уязвимо човешко същество, се надявах отношението му да се промени.

Отидох в кабинета му на „Кинг Чарлз Стрийт“ и той ме въведе вътре. Посочи съвещателната маса и седнахме един срещу друг. Помоли помощника си да донесе чай и след това попита:

– Какво мога да направя за вас, господин Браудър?

– Имам лоши новини от Русия – отговорих тихо.

– Какво се е случило?

– Един от юристите ми, Сергей Магнитски, е бил арестуван.

Дейвънпорт се стресна.

– Един от юристите ви, казвате?

– Да. Сергей разкри голямата измама с връщане на вече платени данъци, за която ви разказах по-рано през годината. А сега служителите на Вътрешното министерство, извършили престъплението, го дър­жат в ареста.

– На какво основание?

– Все още се опитваме да разберем това. Но ако трябва да гадая, сигурно ще е за укриване на данъци. Така действат тези хора.

– Това е много лошо. Моля ви, разкажете ми всичко, което трябва да знам.

Разказах му подробностите, а той си водеше бе­лежки. Когато свърших, категорично обеща:

– Ще повдигнем този въпрос в подходящ момент пред колегите в Русия.

Вече си бях имал работа с достатъчно дипломати, за да съм наясно какво означава този стандартен от­говор на Външното министерство: „Няма да си мръд­нем и пръста за вас“.

Срещата не продължи още дълго. Бързо излязох, ка­чих се в едно такси и се отправих обратно към офиса. Докато минавах през Трафалгар Скуеър, телефонът ми иззвъня. Беше Вадим.

– Бил, току-що получих лоши новини от нашия из­точник Аслан.

– Какви?

– Каза ми, че Вътрешното министерство определи­ло девет старши следователи да работят по случая със Сергей. Девет!

– Какво означава това?

– Обикновено по едно криминално дело работи един или най-много двама. Ако е много голямо, могат да станат трима или четирима. Само извънредно голямо политическо дело, като това за ЮКОС, може да има девет следователи.

– По дяволите!

– Има още нещо. Той каза също, че началникът на Отдел „К“ при ФСБ Виктор Воронин бил лично отгово­рен за ареста на Сергей.

– Мамка му! – изругах тихо и затворих.

Сергей беше в голяма беда.

Заседанието за определяне на мярката за Сергей се състояло в Тверския районен съд в Москва два дни след като го арестуваха. Полицията нямала доказател­ства за извършено престъпление и никакво законно основание да го държи в ареста. Сергей и адвокатите му бяха на мнение, че при такова съшито с бели конци дело със сигурност ще бъде пуснат под гаранция.

Когато се събрали в съда, срещу тях застанал нов следовател от Вътрешното министерство, три­десет и една годишният майор Олег Силченко. Имал толкова момчешки вид, че изглеждал дори некомпе­тентен да дава показания пред съда. В кантората „Файърстоун Дънкън“ би могъл да бъде най-много ста­жант в данъчното звено на Сергей, или пък да е то­ку-що завършил семестриално студент в Московския държавен университет.

Силченко заявил, че има опасност Сергей да избяга, и като доказателство размахал „съобщение“ от От­дел „К“, в което се твърдяло, че той е подал молба за английска виза и си резервирал билет за полет до Киев. И двете твърдения били измислени. Сергей по­сочил, че не е подавал молба за английска виза, което може лесно да се докаже със справка в английското посолство. След това преминал на твърдението за резервацията за Киев, но съдията не му позволил да довърши.

– Нямам причина да се съмнявам в информацията, предадена от разследващите органи – казал той. По­сле наредил, предвид предстоящия съдебен процес, Сергей да бъде задържан. Извели го от съда с белезни­ци на ръцете и го качили в затворническа кола. Прека­рал десет дни в място, което така и не разбрал точно къде се намира, а след това бил прехвърлен в затвор, известен просто като московски изолатор № 5, къде­то щял да бъде държан през следващите два месеца.

Когато пристигнал там, бил затворен в килия с още четиринадесет затворници, но само с осем легла. Лампите светели по двадесет и четири часа в дено­нощието и затворниците спели на смени. Това се пра­вело с цел той и другите задържани да бъдат лишени от сън. Вероятно Силченко си мислел, че след седмица борба за дюшек със закоравели престъпници Сергей, един високообразован адвокат по данъчни нарушения, ще направи всичко, което следователят пожелае.

Обаче грешал.

През следващите два месеца Сергей бил местен многократно от едно помещение в друго. Във всяка следваща килия условията били по-лоши. В една няма­ло отопление и липсвали стъкла на прозорците, които да спират арктическия студ. Било толкова студено, че Сергей за малко не умрял от студ. Тоалетните, кои­то представлявали дупки в земята, не били преграде­ни от сектора за спане. Каналът често се задръствал и мръсотията се разливала по пода. В една килия един­ственият контакт се намирал до тоалетната и се на­лагало да топли вода в чайника, надвесен над вонящия клозет. В друга килия Сергей използвал пластмасова купа, за да прикрива тоалетната, но през нощта един плъх я изгризал и голяма част от мръсотията се раз­ляла по пода, което принудило него и съкилийника му да стоят като маймуни върху леглото и на стола.

По-лош от физическите неудобства бил психиче­ският тормоз. Сергей бил човек, привързан към се­мейството си, но Силченко отказвал да му разреши какъвто и да било контакт с близките му. Когато по­дал молба да го посетят жена му и майка му, Силченко отговорил:

– Отхвърлям молбата ти, защото може да попречи на следствието.

Тогава Сергей поискал разрешение да говори с осем­годишния си син по телефона.

– Молбата ти се отхвърля – казал Силченко. – Синът ти е твърде малък да води телефонен разговор.

Силченко отказал и посещение на лелята на Сергей, защото той „не можел да докаже, че тя му е роднина“.

Причината за тези откази на Силченко била проста: да принуди Сергей да оттегли показанията си срещу Кузнецов и Карпов. Обаче той така и не го направил и при всеки негов отказ Силченко правел условията му още по-лоши, като го изолирал все повече от живота, който познавал, и от свободата, на която се радвал до неотдавна.

Едва на съдебното заседание през януари 2009 го­дина за определяне на мярката за задържане на Сер­гей научихме за ужасните условия, при които е бил поставен, за пълната изолация от семейството и за лошото отношение към него в ръцете на Силченко. Едва тогава научихме и за категоричния му отказ да се отрече от показанията си и започнахме да добива­ме представа колко силен човек е Сергей.

Въпреки че по-голямата част от информацията, която получихме през онзи януари, беше изключител­но зловеща, имаше и малко положителни новини. До­като местели непрекъснато Сергей от едно място на друго, по едно време попаднал в една килия с арменец, обвинен в извършване на кражба с взлом. Той се под­готвял за процес и отчаяно се нуждаел от правна по­мощ. Без каквито и да било книги по такива въпроси и без други източници Сергей успял да напише на съки­лийника си една смислена защита. Когато арменецът се явил в съда, изненадващо бил оправдан и пуснат на свобода. Тази новина бързо се разпространила и акци­ите на Сергей пред другите затворници рязко се пока­чили. За една нощ станал най-популярната и най-добре защитената личност в изолатора.

След като научих, че затворниците не го тормо­зят, ужасните образи от телевизионния сериал „За­творът Оз“ поне отчасти започнаха да избледняват и можех да спя малко по-спокойно.

Но за нещастие властите продължили да го тор­мозят.

В края на февруари Силченко тайно преместил Сер­гей в специален арест, наречен изолатор за временно задържане (ИВЗ1). Той бил извън главната система за задържане, където полицията можела да прави какво­то си поиска със задържаните. Подозирахме, че тъкмо там Силченко и ФСБ се опитват да принудят Сергей да подпише фалшиво признание. Нямахме представа как­во са правили с него там, но подозирахме най-лошото.

През следващите два-три месеца не получихме никакви други новини за него. Единственото, което знаехме със сигурност, беше, че независимо какво са правили Силченко и другите служители от Вътрешно­то министерство, Сергей отказал да подпише всичко, което поставяли пред него. Когато Силченко го карал да разобличи някого, той му отговарял: „Ще разоблича онези служители, които извършиха престъпленията“. След време Силченко вероятно си е дал сметка, че се­риозно е подценил този кротък адвокат.

Колкото повече измъчвали Сергей, толкова по-си­лен ставал духът му. В писмо до майка си той написал: „Мамо, не се тревожи прекалено за мен. Понякога мо­ята психическа устойчивост ме изненадва. Имам чув­ството, че мога да издържа всичко“.

Сергей не се пречупил. Но докато волята му била несломима, тялото не било. В началото на април от­ново го преместили, този път в затвора „Матроска тишина“. Там започнал да изпитва остри болки в сто­маха. Те продължавали с часове, той често повръщал. В средата на юни вече бил отслабнал с двадесет ки­лограма.

Бил болен. Но ние нямахме представа от какво.

Докато задържането на Сергей продължаваше през цялата пролет, част от мен искаше той просто да даде на Вътрешното министерство каквото искат. Така може би щеше да увеличи проблемите ми с ру­ските власти, но това щеше да бъде дреболия, ако можеше да излезе от онази адска дупка и да се върне при семейството си.

С всеки изминал ден все по-отчаяно исках да го осво­бодя от затвора. Тъй като не можех да направя нищо в Русия, единственото, което ми оставаше, беше да опитам всички възможности на Запад.

Английското правителство беше дало ясно да се разбере, че няма да направи почти нищо, за да помог­не на Сергей, затова започнах да търся международни организации, които биха могли да го сторят. Първата солидна възможност дойде от Съвета на Европа, мно­гонационална организация, която се занимава с про­блеми, свързани с правата на човека. В централата ѝ в Страсбург бяха представени четиридесет и седем европейски страни членки, в това число и Русия. Една германска парламентарна депутатка, бивш министър на правосъдието, Сабине Лойтхойзер-Шнаренбергер, неотдавна беше определена от Съвета да извърши разследване на руската правна система и тя търсеше знакови примери за доклада си.

Давахме си сметка, че наши съперници за внимание­то ѝ щяха да бъдат много други жертви на руската правна система. По онова време в Русия несправед­ливо бяха хвърлени в затвора около 300 000 души, затова не хранехме големи надежди, но адвокатите ни се свързаха с кабинета ѝ и тя се съгласи на среща. Непосредствено преди нея прекарах една седмица, за да подготвя изложение, което посочваше всяко прес­тъпно действие и как то е довело до вземането на Сергей за заложник и отношението към него по време на задържането му. Когато тя се запозна с ясно из­ложените факти и голямото изобилие от доказател­ства, веднага се съгласи да се заеме със случая.

През април 2009 година тя изпрати дълъг списък с въпроси на руските правозащитни органи. Това беше положителна стъпка, тъй като дори фактът, че Съ­ветът на Европа задава въпроси на руското прави­телство за Сергей, можеше евентуално да доведе до освобождаването му или поне той да бъде поставен при по-добри условия.

За съжаление не стана нито едното, нито другото.

Руските власти отказаха лична среща на Лойтхой­зер-Шнаренбергер и тя беше принудена да изпрати в писмен вид въпросите си. След дълго мълчание получи отговорите им.

Нейният първи въпрос гласеше: „Защо е бил аресту­ван Сергей Магнитски?“

Отговорът: „Сергей Магнитски не е бил арестуван“.

Разбира се, че беше арестуван. Той се намираше в техен затвор. Не можех да си представя какво са си мислили руснаците, когато са ѝ дали такъв отговор.

Вторият въпрос беше: „Защо е бил арестуван от служителя на МВР Кузнецов, срещу когото преди арес­та той е дал показания?“

Тя получи не по-малко смешен отговор: „В москов­ското МВР не работи служител с такова име“.

Ние имахме доказателства, че Кузнецов работи във Вътрешното министерство от много години! Си­гурно бяха взели госпожа Лойтхойзер-Шнаренбергер за голяма глупачка.

Почти всички други въпроси получиха подобни аб­сурдни и неверни отговори.

Тя щеше да включи тези лъжи и абсурди в оконча­телния си доклад, но той нямаше да бъде готов до август, а Сергей не разполагаше с много време. Про­дължих да търся други организации и намерих две влиятелни юридически сдружения, които можеха да се намесят: Международната адвокатска асоциация и Английското юридическо общество. След като чуха историята на Сергей и се запознаха с документите ни, всяка от тях изпрати писмо до президента Медве­дев и до главния прокурор Юрий Чайка с настояване за освобождаването на Сергей.

Отново хранех големи надежди, че тяхната намеса ще помогне, но отново бях разочарован. От кабинета на главния прокурор отговориха на юридическото об­щество така: „Разгледахме молбата ви и не намерих­ме основание за прокурорска намеса“. Руските власти дори не си направиха труда да отговорят на другите писма.

Продължих да търся възможности и се насочих към Америка. През юни 2009 година бях поканен във Вашингтон да направя изложение пред американския Хелзинкски комитет, независима правителствена агенция, чиято работа е да следи за правата на чо­века в страните от бившия Съветски блок. По онова време той се оглавяваше от сенатора демократ от Мериленд Бен Кардин. Целта на слушането беше да се реши кои случаи трябва да влязат в списъка на прези­дента Обама за предстоящата му среща с президен­та Медведев.

Това беше първата възможност да запозная такава влиятелна институция на американската политиче­ска сцена със случая на Сергей. Направих изложението и сенаторите и конгресмените бяха шокирани от из­питанието, на което е подложен Сергей. За нещастие, един член на Хелзинкския комитет, млад човек на име Кайл Паркър, реши да не включва историята на Сергей в писмото на Комитета до президента Обама. Спо­ред Паркър имало твърде много други въпроси, които били по-належащи.

След този опит си дадох сметка, че за да привлечем вниманието към положението на Сергей, трябваше да заинтригуваме медиите. До този момент за него бяха излезли само няколко материала и всичките бяха писани малко след като той беше арестуван. Колкото и да се опитвах, журналистите просто не проявява­ха интерес. При толкова лоши неща, които ставаха в Русия, те не виждаха какво ново може да каже една ис­тория на адвокат, намиращ се в затвора. Всеки опит да ги запозная със заплетените подробности по слу­чая на Сергей срещаше пълното им безразличие.

Бях изчерпал списъка от чуждестранни кореспон­денти в Русия, когато попаднах на Филип Пан, млад ре­портер на „Вашингтон Пост“. За разлика от другите, той беше нов в Москва и неговата чувствителност не беше притъпена. Веднага оцени какъв резонанс би имала историята на Сергей.

От началото на юли до август 2009 година той разговаря поотделно с хората от нашия екип, пре­гледа документацията и направи всичко, което е по силите му, за да получи отговор от руските власти. В началото на август беше събрал достатъчно разоб­личителен материал.

На 13 август „Вашингтон Пост“ публикува матери­ала му „Трима юристи преследвани след разкритие за откраднати фирми“. Той обвини руското правител­ство в голяма финансова измама и подробно обясни за скалъпените съдебни дела срещу Сергей, Едуард и Владимир, целящи да се прикрие престъплението.

Обикновено след подобно разкритие за корупция би се вдигнал голям шум, но в случая последва мъртва тишина. Руснаците останаха напълно невъзмутими и безразлични. Нещо по-лошо, руската преса изобщо не реагира на публикацията. Журналистите в Русия из­глежда бяха твърде уплашени да пишат за каквото и да било, свързано с мен. Бях като радиоактивен.

Приблизително по същото време, когато излезе материалът във „Вашингтон Пост“, Лойтхойзер-Шна­ренбергер публикува доклада си. Също като Филип Пан тя разобличаваше една по една всички руски лъжи, описваше измамата с кражбата на пари от вече пла­тени данъци и как Сергей е бил арестуван под фалшив претекст и малтретиран в руския изолатор. Накрая тя заявяваше: „Не мога да не подозирам, че тази коор­динирана атака се ползва с подкрепата на висши офи­циални лица, които са се възползвали от постоянни слабости в системата на наказателното съдопроиз­водство в Руската федерация“.

Докладът ѝ беше изчерпателен и унищожителен, но и той не предизвика никаква реакция. Руснаците го посрещнаха с оглушително мълчание. На хората, кои­то тормозеха Сергей, не им пукаше.

Дълго обсъждахме какво да правим по-нататък. С традиционните адвокатски средства не бяхме стиг­нали доникъде и идеите ни се изчерпваха. Тогава моя­та двадесет и четири годишна секретарка се показа на вратата и каза:

– Съжалявам за прекъсването, но чувах какво си го­ворите. Някога минавало ли ви е през ум да направите видеоматериал за YouTube?

През 2009 година почти нямах представа какво е YouTube, затова тя донесе лаптопа си и ни показа как действа.

Тъй като не бяхме постигнали никакъв успех дру­гаде, изглежда, си струваше да опитаме. Събрахме информацията, с която разполагахме за измамата, написахме текст и се получи четиринадесетминутен видеоматериал. Той обясняваше с прости думи как по­лицията и престъпниците бяха успели да откраднат 230 милиона долара от руската хазна и как бяха арес­тували Сергей, когато той разкри престъплението. Направихме две версии – на руски и на английски. Тук нещата бяха по-ясни и по-лесно разбираеми от всичко, правено досега, и подозирах, че когато материалът излезе, ще направи голямо впечатление.

Постарах се да излезе колкото може по-бързо, но първо се нуждаех от одобрението на Сергей, тъй като именно той беше най-много изложен на евентуалните последици. Предадох копие от текста на адвоката му и с нетърпение очаквах да чуя дали е съгласен.

Обаче Сергей трябвало да се справя с по-неотложни проблеми.

През лятото на 2009-а здравето му сериозно се влошило. Лекарите в медицинското крило на „Матро­ска тишина“ му поставили диагноза панкреатит, ка­мъни в жлъчката и холецистит. Предписали изследва­не с ултразвук и евентуална хирургическа операция за 1 август 2009 година.

Но една седмица преди насроченото изследване ма­йор Силченко решил да премести Сергей от „Матроска тишина“ в Бутирка, максимално охраняван изолатор, който в съветско време е бил отправен пункт към лагерите за принудителен труд. Това място се ползваше със зловеща слава из цяла Русия. Беше нещо като затвора в Алкатрас, но по-лошо. Особено за Сергей, защото в Бутирка нямало болница за лечение на забо­ляванията му.

Онова, което е трябвало да изтърпи там, е можело да се сравни с романа на Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ“.

На 25 юли, веднага щом прекрачил през портала на Бутирка, помолил затворническата управа да бъде из­пратен за медицинско лечение, но тя просто не му обърнала внимание. В продължение на седмици лежал в килията, а болките с всеки изминал ден ставали по- силни.

След това на 24 август в 4 часа сутринта болката в стомаха станала толкова остра, че не можел и да лежи. При всяко положение на тялото тя го пронизва­ла в слънчевия сплит и гърдите. Малко успокоение на­стъпвало само когато заставал на колене и се свивал на кълбо, поклащайки се насам-натам.

В 17,30 следобед същия ден неговият съкилийник Ерик се върнал от разпит. Сергей бил на леглото, пре­вит на кълбо, и тихо стенел. Ерик го попитал какво му е, но Сергей бил толкова измъчван от болката, че не могъл да му отговори. Ерик се развикал за лекар. Пазачът го чул и обещал да извика някой, но не пос­ледвало нищо. Половин час по-късно Ерик затропал по решетките, за да привлече вниманието на пазача, но пак нямало отговор.

Час по-късно чул мъжки гласове:

– Коя килия?

Ерик извикал:

– Двеста шестдесет и седем! Моля ви, елате ведна­га! – Обаче никой не дошъл.

През следващите часове болката на Сергей станала още по-непоносима. Той се превивал и по лицето му се стичали сълзи, когато най-накрая в 21,30 часа вечерта се появили двама пазачи, които отключили килията и го завели в лазарета.

Когато пристигнал, трябвало да чака половин час, докато сестрата бавно попълвала разни документи. Той стоял приклекнал, свит на две, за да облекчи бол­ката. Когато сестрата най-сетне свършила, сърдито се обърнала към него:

– Е, защо си дошъл?

Сергей направо треперел и през стиснати зъби бавно казал:

– Имам непоносими болки. Много пъти настоявах за помощ, но от идването ми миналия месец така и не дойде лекар да ме прегледа.

Сестрата се разсърдила още повече.

– Какво искаш да кажеш с това, че не са те прегле­дали? Преглеждали ли са те в предишния изолатор?

– Да, и ми предписаха лечение и операция. Обаче тук не се случи нищо.

– Кога дойде при нас? Само преди месец! Какво ис­каш? Да те преглеждат всеки месец ли? Трябвало е да се лекуваш, когато си бил на свобода.

– Тогава не бях болен. Разболях се от тези болести в ареста.

– Не ми разправяй врели-некипели – казала тя и го отпратила, без да му окаже помощ. Последните ѝ думи били: – Ако имаш нужда от лечение, напиши пис­мо до лекаря.

Пазачите го върнали обратно в килията. След вре­ме болката стихнала и той се унесъл в неспокоен сън.

Вече било ясно, че управата нарочно не оказва ме­дицинска помощ на Сергей. Използвала заболяването му в изолатора като оръдие срещу него. Знаели, че ка­мъни в жлъчката предизвикват едни от най-силните болки, които може да изтърпи човек. На Запад можеш да изтърпиш най-много два часа, преди да извикаш „Бърза помощ“, където лекарите веднага ще ти бият доза морфин и след това ще започнат да те лекуват. А Сергей трябвало да издържи без болкоуспокояващи четири месеца. Това, което е трябвало да изтърпи, е било невъобразимо.

Той и адвокатите му написали повече от двадесет молби до всяко звено от правната система на Русия, в които отчаяно настоявали за медицински грижи. По­вечето от тези молби останали без последствия, а отговорите, които получили, били направо шокиращи.

Майор Олег Силченко написал: „Напълно отхвърлям молбата за медицинско изследване“.

Съдията в Тверския районен съд Алексей Криворуч­ко отговорил: „Молбата ви за разглеждане на оплак­ванията за неоказано медицинско лечение и жестоко отношение се отхвърля“.

Андрей Печегин от Главната прокуратурата отго­ворил: „Няма причина за намеса на прокурора“.

Съдия Елена Сташина, една от съдиите, наредили продължителното задържане на Сергей, написала: „На­мирам молбата ви за преглеждане на медицинските архиви и условията на задържане за несъстоятелна“.

Докато Сергей бил подлаган постоянно на тези мъчения, при него започнал да идва на посещение чо­век, който отказвал да каже кой е и коя организация представлява. Когато този човек идвал, пазачите из­мъквали Сергей от килията и го отвеждали в задушна стая без прозорци:

– Направи каквото искат, или нещата ще стават все по-лоши.

Всеки път Сергей поглеждал изпитателно този чо­век, но отказвал да направи каквото той искал.

Никой не знае какви премеждия може да изтърпи човек, докато не е принуден да го направи. Аз самият не знам как бих постъпил при подобна ситуация, а и Сергей вероятно не е знаел, докато не се е изправил пред нея. Обаче при всяко нейно развитие, колкото и тежко да е било, той отказвал да наруши дадена­та клетва пред съда и да лъжесвидетелства. Сергей беше религиозен и не искаше да наруши Деветата Божа заповед: „Не лъжесвидетелствай“. При никакви обстоятелства не се призна за виновен в престъпле­ние, което не беше извършил, и не ме наклевети. Това изглежда е било за него по-отвратително и болезнено от физическото мъчение.

Беше невинен човек, лишен от всякакъв контакт с любимите си хора, измамен с помощта на закона, ограничаван от бюрокрацията, измъчван зад стени­те на затвора, болен, чието състояние постоянно се влошаваше. Но дори и при тези изключително тежки обстоятелства, когато е имал всички основателни причини да даде на мъчителите си това, което искат, той не го направи. Въпреки загубата на свободата, на здравето си, а след време и на живота си, той не изневери на своите идеали и на вярата си.

Не се предаде.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията