„Човекът, произнесъл словото и вложил душата си в него, отдавна е мъртъв, забравен. Но словото не умира!“

Блага Димитрова, из „Урания“

Повече от десет години след смъртта си Блага Димитрова (1922-2003) остава един от най-четените български автори. Но познавате ли един от по-малко известните ѝ романи – „Урания“? Той излиза в ново издание на 4 май, ден след 14-ата годишнина от смъртта на Димитрова. Паралелно с „Урания“ тръгва нов тираж на може би най-популярната книга на авторката, „Отклонение“.

Урания, дала името си на романа, е на 18 години, когато чува глас сякаш от дълбините на океана. Думата, която чува, се загнездва в съзнанието ѝ и мисълта откъде иде и какво означава не ѝ дава покой. В търсене на отговора на загадката Урания се среща с проф. Якодимов, посветил живота си на езиците – говорими и забравени. Той помага на младата жена да си припомни чутите непознати думи и да разбере посланието им.

В търсене на смисъл Урания преоткрива красотата, благозвучността и цветовете на родния си език. Междувременно среща и първата си любов, която разбърква и пренарежда представите ѝ за света.

„Урания“ е от късните романи на Блага Димитрова. Той излиза през 1993-а – повече от две десетилетия, след като авторката е написала „Отклонение“ и „Лавина“ и се е утвърдила като един от най-силните гласове на женската проза у нас.

Предлагаме ви откъс от „Урания“ на Блага Димитрова (изд. „Хермес“).

I дял

Глас от неизвестен произход

Най-прекрасното и дълбоко преживяване, което може да изпита човек на този свят, е усещането на тайнствеността. То лежи в основата на всички най-дълбоки тенденции в изкуството, науката и религиите.
Алберт Айнщайн, „Моето кредо“, 1932 г.

Бягство

Кой би допуснал, че на такова момиче като Урания изведнъж ще му бръмне да избяга от къщи…

Човекът през своето бурно пребиваване на земята е бягал от какво ли не, къде ли не и как ли не. Ала в едно отношение различните бягства от памтивека до ден днешен си приличат досущ: те винаги поразяват онези, които си остават на мястото.

В случая странното бе, че изчезването й порази не само близките й, но и нея самата. Тя не знаеше, пък и никой не може да твърди със сигурност дали тъкмо едно неприсъщо действие не е дълбоко същностна проява. Така или иначе бягството й, колкото и невероятно, бе явност, и то остра – до порязване.

 

При все че бе едва началото на юни, слънцето прежуряше, тежко и застояло, та дори движението по околовръстната артерия оредя.

Урания избра издатината при разклона като най-сгодно място за наблюдателница. В обсега на зрението й попаднаха двата ръкава на главния път, а също и страничните му притоци. Добавъчно удобство създаваше светофарът. Можеше отблизо да огледа спрелите или забавящи скоростта коли и да разпознае оногова, когото причакваше, макар че само веднъж го бе зърнала мимоходом. Но не това я безпокоеше. Имаше непоколебимото чувство, че ще го различи веднага. Друго бе жилото на растящата й тревога.

Снощи се измъкна на пръсти не само от закрилата, реда и магнита на „у дома“, но най-вече от собствената си кожа на единствена дъщеря. И сега сновеше без кожа, изложена на нажежените пладнешки лъчи. Обвиняваше ли в нещо родителите си, че ги убиваше с подобна постъпка? Почти в нищо. Образцови по всички показатели, ако се изключат прекалените им грижи и амбиции. От какво избяга тогава? Или я замая жегата?

Не от уютния бащин дом, би се заклела. Нито от сладостната повторителност на режима, установен сякаш откак свят светува: ранобудно утро, ухание на добре запарен чай в чаши от фин порцелан, оцелели през докосванията на три поколения, най-прилежно учене, четене на отбрани книги под контрола на майката, обяд в определения час, ех, често в отсъствие на родителите, но под надзора на домогледачки, върху белоснежна колосана покривка от лен. И всеки божи ден – също така бял, изпран, колосан, без нито една бръчица и петънце. И тъй до края на вечността. Смешни навивки за дом и ред в един объркан, обездомен свят.

И все пак тя признаваше мълком, че този мек „микроклимат“, както гласи шаблонът, се поддържаше от сговора и кроткия тон в нейното тричленно семейство. Смехът бе желан сътрапезник през редките вечери, когато биваха заедно, и правеше топлия залък още по-вкусен. И една ретропритурка: класическите пиеси на пианото под пръстите й с грешките и повторенията изплитаха онази мила домашна атмосфера, която би била самото душевно здраве, ако не липсваше нещо неопределено, неосъзнато, но насъщно, без което всичко друго ставаше излишно. Какво бе то?

Не можеше да се отрече, у дома и никой нищо не скриваше от другите. Създал се бе навикът сами да се изповядват на глас, да се самоосмиват, да си признават грешките, да не се щадят. Но тя смътно долавяше, че нещо важно е било премълчавано в светото семейство. Макар че дори сънищата се разказваха, освен един. Нейния.

То бе полунасън, полунаяве, когато я повика Гласът. Поне ясно ли й бе накъде и с каква цел? Не си задаваше такъв следователски въпрос. Просто я бе повикал. Навън, естествено. Далече от самата нея. Да бъде другаде, всичко да е другояче и тя да стане друга.

Озърна се, за да удостовери случилото се.

Крайпътната ивица, обточена с храсти и власатки треви, не хвърляше сянка. И момичето в зажумялата жега не правеше нито косъм от сянка, сякаш бе попаднало в царството на мъртвите. Още с първата си крачка през домашния праг към неизвестността усети, че наруши равновесието в света. И това покушение бе необратимо. Мараня замрежи погледа й. Е, докъде я доведе сънищният повик? Да прекара нощта в чакалнята на гарата, да дремизга върху коравото възглаве на собственото си рамо. „Отспала съм си на пухени възглавници“, възразяваше сама на себе си. А коя бе онази белокоса жена със странен поглед? Отдалече я забеляза в тълпата на гарата. Защо ли се присламчи до нея на пейката и през цялата нощ бдя над главата й, същинска орисница? И на заранта врачуването й по мътните зеници на момичето като по утайка от изпито кафе.

Урания потрепери от внезапен хладец в зноя. Отново я пронизаха втренчените воднисти очи на непознатата. Погледите им се срещнаха и разминаха, понеже идеха от обратната страна на времето. Възрастната сякаш прозря утрешните превратности по лицето на бегълката, но младата бе сляпа за тайните на миналото в повехналия лик на странницата. Еднопосочни са гледците ни. Навярно оттам произтичат повечето човешки беди.

И пак се запита: докъде стигна? На утрото да си измие лицето на шадраванчето в градината сред кръстовището на градските тълпи. Нямаше избор, освен да се подчини на повелята на Гласа, където и да я запрати той. От едно подчинение на друго, много по-сурово. Затова ли избяга като от пожар? Романтика, твърде неуютен пристан за едно младо момиче.

Задухът ставаше непоносим при такъв кръстосан саморазпит.

Наивните ни представи за бягство: тичане до губене на дъх, преследване с хрътки, ботушен тропот зад гърба, полицейски свирки, „Предявете си паспорта!“. А в големия град едното хлътване сред уличната навалица е вече затриване на следите, обезличаване, стопяване на всяка самоличност в тълпата, пропадане без вест и кост. Но тя хукна, като че някой я гонеше. И защо забрави да затвори входната врата? Може би нарочно, да не чуят изщракването на секретната брава.

Помисли с настръх: дали вратата още зее – една тясна пролука, колкото за измъкването й, съвсем достатъчна да се настани вътре продухът на разрухата. Той приповдига покривката на масата с изстиналата от снощи и неприбрана вечеря, издува тюлените пердета, свисти из ъглите, разлиства вестника на баща й, захвърлен на креслото. Дори да са затворили вратата, тя вече е изкъртена като с ритник и през нея ще влиза в родния й дом всичко, което никога не е било очаквано.

Още по-рязко я порази осезаването на бягството й като одиране на кожата до кръв, до сълзяща лимфа, нейната изнежена кожа. Безветрието на лятното пладне я опарваше с допира на въздуха до жива рана. А въпросите я печаха извътре на бавен огън: защо не остави поне някаква бележка, някакъв малък знак? Каква бележка би могла да напише, щом като сама не знаеше какво възнамерява съдбата, преоблечена в един Глас от неизвестен произход.

Все по-нарядко просвистяваха гуми на коли като цепеници в огнище. Очакваният не се появяваше. А нямаше откъде другаде да мине.

Тя неволно придобиваше манталитет на беглец: да се озърта, да се ослушва, да се рови из възстановки на сцени, детайли, разговори, за да търси опорни звена за оправдание на постъпката си.

Опита се да си представи какво е станало вкъщи след нейното офейкване, сякаш бе крадец, обрал собствения си дом. Баща й, потънал в креслото, което от години бе придобило формата на най-удобната му поза – лек преход от размисъл към дрямка. Той бе твърде възрастен за 18-годишна дъщеря, но в замяна – още по-грижлив и нежен родител, доколкото позволяваха непрестанните му командировки из страната и в чужбина. Дълъг период от живота му се губеше в усилия да гради някакъв общ, мечтан, величествен дом, който така и не изгради, а все отлагаше мисълта за свой малък дом. Затова пък най-после с такъв усет и вкус бе съумял да създаде с помощта на енергичната си, млада и предприемчива съпруга една обител на семейното равновесие – почти непостижима мечта в днешното общежитийно, панелно, разпиляно време.

И тъкмо сред тази тиха, утаена вода изневиделица падна камък. Отникъде. Запратен от ничия ръка. И бистрото, спокойно заливче се размъти. Тогава за обитателите му се разкрехна, че в дълбочините е била заровена една тайна, заплашваща да избухне като мина, останала от войната. А хвърленият ненадейно камък бе една дума. Не обидна, не гневна, не подла, не цинична, не арогантна, не даже лъжлива, както често се случва другаде. Една неразбираема дума. Изглежда, това е най-непростимо в дома и в света.

Веднъж преди разсъмване, в мержелината между полуотлепените клепачи, слетя бедата. Момичето изкрещя тази невнятна дума с ужас и в същото време с диво ликуване издън някакъв кошмар. Странното бе не самото възклицание, а чуждият акцент, съвсем неприсъщ на нашия говорен апарат – с проточени птичи вокали, екзотично звънки и призивни, режещи слуха. Глухите ъгли на дома замряха, без да откликнат с ехо на този нетукашен вик. Само котката изръмжа като пред нещо непознато, застрашително, нахлуло от подземията на мрака. Родителите, сепнати в просъница, изгубиха пулс и дъх. Последвалата тишина им се стори безвъздушна. В нея зина зло предзнаменование.

Асфалтът пред очите й се потеше под отвесното слънце.

Тя се сви в храсталаците и приседна на петите си. Превърна се в сух храст, вторачен към устието на шосето, причаквайки онзи, който непременно трябваше да се появи, за да може тя да изпълни внушенията на нощния Глас. Не знаеше с колко време разполага, та да преосмисля фактите, само ги прекосяваше на ускорен каданс.

Викът, още по-настойчив, се заповтаря почти всяка нощ. Занизаха се ден след ден, изпълнени с предчувствие за нещо неотвратимо. По-скоро да дойде! Дано пък отмине! Защо се бави? Най-сетне настъпи вечерта, когато циреят бе взривен. Девойката из един път проби своя пашкул и изхвръкна. Наред с нарушеното равновесие последва облекчение в цялата вселена. Но не и за родителите. Те обитават в някаква вечна преизподня.

Отчетливо си представи как е протекло разкриването на бягството й. Баща й вдига глава от вестника и смъква очилата. Едва в този момент проличава какво струва цялата сигурност и разтоварваща обстановка в хубавия дом: едно състарено, изхабено от компромиси мъжко лице. Нелишено от ум и тънка чувствителност, затова още по-съсипано от изминатия лъкатушен път, непредлагащ особено отморяващи спомени.

Майка й, значително по-млада от него, с пъргави очи и ръце започва да тършува из моминската стая, сега ехтяща от пустота. Отваря гардероба, трескаво преравя роклите на закачалките като обезглавени младежки пориви.

–  Дори не се е преоблякла! – ахва. – По дънки и блузка е заминала. – А не съзира изхулените набързо чехли, прилепили нос връз нос, сякаш съзаклятничат под леглото.

Бащата се надига от креслото, изтръгвайки се от своя възрастов калъп. Изправя се, вече друг човек – все още пълен с енергия и решимост да действа. И гласът му се променя:

–  Къде може да замине, без да се обади?

–  Знам ли? Що ми трябваше да я будя! Да бях я оставила да си отспи до насита!

–  Ами тя по цял ден спи! – кипва той срещу жена си. – Нощем пък ококорва очи и в тъмното й се привижда и причува какво ли не…

Майката запушва с бърз поглед устата му, сякаш изтърваните думи ще потвърдят нещо, което още не е истина, щом се премълчава. Ала докога ще се мълчи?

–  Не мога да я позная! – въздъхва тя изтежко. – Като че ли са ми я подменили.

–  Днешният свят е един неуреден родилен дом, в който всеки момент могат да ти подменят детето, колкото и да бдиш над него.

Жената не изслушва докрай мъжовите обобщения, а си поема подир своята майчина грижа, сякаш си я носи на шията като оловна хлопка, заглушаваща всички останали гласове.

–  Избягала е дебнешком по сандалети, за да не я усетим!

–  Избягала? – Той се подъбява на място, ударен от гръм под домашния покрив. Тази дума го разстройва повече от самото изчезване на момичето. Една пулсираща вена набъбва сред челото му.

–  Аз ти казвах, че напоследък не е на себе си, а ти не искаше да вярваш! – натяква съпругата, права, както винаги.

Все така зашеметен, той пита с поглед, вторачен в отсъствието на дъщерята:

–  От родния си дом да избяга? От нас? Но защо?

Птичето, още съвсем голишарче според техния мерник, е изхвръкнало от шепите им. Може да се очаква всичко. И най-лошото.

–  Нещо става с нея, а ти… Да я оставим на мира!

–  Ще се върне! Къде ще иде? – натъртва той, силейки се сам да се убеди.

Изведнъж двамата си спомнят последния разговор с момичето.

 

Солидната опора на всеки дом са навиците, ако са били създадени отрано.

Мръкваше. Бащата влезе в стаята й, като вложи завидно умение да налучка всекидневния си добродушен тон:

–  Не е ли време за вечеря, мили мои?

Иззад рамото му надникна майката. Урания, седнала в поза „лотос“ на килима, галеше котката. В този миг родителите усетиха някакво близко, почти кръвно родство между дъщеря им и котката, много по-същностно, отколкото с тях, които й бяха дали живот.

–  Не съм гладна – отвърна безизразно.

–  Как не си гладна? – изтърваха двамата и се сконфузиха от синхрона.

Внезапно тя скочи от пода като струя под налягане.

–  Моля ви, искам да остана сама! Имам нещо да премисля.

Алтов тембър, загатващ за вътрешни дълбочини и въртопи. Кротка упоритост – най-неподатлив за дялане камък.

–  Първо да се навечеряш, пък после…

–  Цял ден не си хапвала…

Млъкнаха, почувствували, че думите им пропадат като в телефон с отрязана жица. Едва сега, припомняйки си, те долавят със закъснител обсебващото я решение. А крехкият продух през зеещата врата вече завзема дома с повей на хлад отвън и дебнеща опасност.

Провървя й на тъпкане на място. Краката й изтръпнаха. Цялата околност бе спотаена в очакване.

Връхлетя в една непредвиденост. Вцепени се от представата как майка й открива тефтерчето под възглавницата й. Не е мислимо да не надникне там. Как се вкопчва в него като във вероятна разгадка. Телефонни номера. Хуква към телефона и набира първото число, което й попада.

–  Косена? У вас ли е Руни? – И така по ред на номерата.

–  Да не вдигаме паника! – издърпва той слушалката.

–  Ти все тази песен! И виж докъде се стигна! От тефтерчето низпада някакъв лист, сгънат на хармоника. Баща й се навежда и посяга да го развие, но се поколебава: нали са учили щерката, че е недопустимо да пъхаш нос в чужди писма и бележки. Майка й грабва листа и бързешком го раздипля. Остава втрещена. Страница, изскубната от ученическа тетрадка, изпълнена с непонятни знаци и някакъв чертеж. Това не е почеркът на Руни. Подава го на мъжа си, без да проумее отде е началото и как да го разчете, възлагайки на него. Той го обръща на разни страни още по-озадачен. Измежду клиновидните драскулки едничкото, което разпознава, е 8+1, изписано с арабски цифри. Чертежът се състои от точки и линии, кръстосани по необясним начин.

–  Но това е шифър! – едвам изрича с надебелял език като от внезапна парализа. – Сектор на карта? Уговорено място за среща?

–  Не думай! – хлъцва тя. – В какво ли са я заплели? Кой? – Грабва с два пръста листа, сякаш е заразен с проказа, и понечва да го хвърли в шахтата за смет.

–  Не! Каквото и да е, трябва да се пази! Може да послужи за разкритие… – Сгъва листа и го пъхва дълбоко във вътрешния си джоб. Пулсиращата вена сред челото му се издува морава.

Въздействието на криминалните романи върху него бе явно. „Това е моят всекидневник! – казваше често за оправдание. – Оттук черпя информация за днешния свят: докъде е стигнала техниката на подслушване, заглушаване, озвучаване, преследване, изнудване, убиване и заличаване на следите.“ „А ние седим със скръстени ръце!“ – отвръщаше жена му ни в клин, ни в ръкав, улисана в тревогите си по подрастващото момиче, даващо признаци за странна промяна. Изобщо майката дотолкова бе вслушана в своите мисли, че не доизслушваше другия, от което се получаваха дребни и по-едри недоразумения.

Не само движението по извънградското шосе замря, но и времето бе спряло насред път.

Всеки си е в своя дял от времето. Единствена ти, бегълката, изхвърча извън бреговете му. Удавница в безвремие.

Ушните й тъпанчета запукаха, както от огницата в детинството. От бързане си бе забравила часовника. Мъчеше се да отгатне часа, но зноят замрежваше пространството с дремеща вечност.

Стенният часовник над камината отби пет удара. „Слънчасала ли съм? – помисли, недоумявайки. – Как го чувам на толкова километра далече от дома?“ Затвори очи и на обратната страна на клепачите й се разигра драматична сцена, видение от утрото:

Родителите, немигнали цяла нощ, седяха с оборени чела в шепите. Махалото над тях люшна блеснала брадва. Надеждата бе посечена. Скочиха, опомнени. Вече без да говорят, без да обсъждат, взеха решение. Бащата грабна телефонния указател и затърси по страниците. Майката набра номера, забивайки пръста си като пирон в шайбата. Не трепереше, за разлика от неговите пръсти. Разбира се, заето. Пак опита. Мъжът продължи след нея, налагайки си по-бавно темпо. Номерът бе окупиран. Нима градът гъмжи от трагедии? С отчаяно търпение се редуваха да навъртат цифрите като на шифрована ключалка, която все не поддава. И току надникваха в указателя да не би да са сбъркали някое число. Най-сетне – сигнал свободно! В първия миг забравиха какво трябваше да кажат. Впрочем как се запитва в такива случаи? Отсреща автоматичен глас оповести болницата за злополуки.

–  Дежурният! – досети се майката, по-бързорека от него.

Той изтръгна слушалката от вкопчените й пръсти, за да й спести страшната вест. Нямаше кой него да пощади от удара.

–  Моля, тази нощ при вас да е регистриран инцидент с 18-годишно момиче?

„Регистриран“, „инцидент“ – отде му се лепнаха на езика тези чудовищни думи? Двамата спряха дъх. Тя впи ухо до слушалката, но той я отстрани и заповтаря след гласа отсреща, поемайки като гръмоотвод мълниите една след друга:

–  Няколко случая? – метна скачащ поглед наоколо, без да намери в какво да се хване. – Име? Урания – разчлени. – „У“ като… Уругвай. – Отде му дойде такъв пример? Сякаш тя бе избягала чак в Уругвай с първия самолет, преследвана, както в криминалните романи. – Отличителни белези? Висока, коси кестеняви, дълги до раменете, лице мургаво, очи пъстри. Облекло? Дънки… Всички били с дънки! – Безпомощен поглед към съпругата. – Униформа. По какво ще се установи самоличността? Време! Без особени белези.

Настъпи най-непоносимото: да изчакат отговора. Там, в шумящата раковина на слушалката, дишаше съдбата. Майката се надвеси към мембраната да довери нещо интимно, познато само на тях, двамата, и още никому другиму:

–  Има белег под пъпчето… – С това извика една зловеща картина: момичето лежи в моргата голо, обезобразено, само белегът може да го идентифицира. Петното ли остана единствена отлика за човека днес? Гласът на сестрата съобщи със служебна безучастност:

–  Няма случай на име Урания! – и затръшна телефона.

Отпуснаха се като пребити. Той се извърна ребром, за да скрие обиграния си жест с нитроглнцериновия хап, запратен под езика. Набъбналата вена сред челото му пулсираше пиявично.

Виновницата за всичко се втренчи – да пробие дупка с очи в маранята.

Приближаваше поредната кола, призрачно сива, като изтъкана от зной и пепел. Девойката цяла се изопна до звънтеж в ушите: може би е той! Най-после! Въздухът засвистя, сякаш шибнат с камшик. Щом колата се успореди с нея, веднага нещо повехна. Не, още е рано. А след като отмина и тази кола, тя се сепна: дали вече не е късно? Нима го е изтървала? Денят стана непредсказуем, от това съвсем чужд и в същото време по-неин от всичките й досегашни дни. Изобщо бе се озовала в една действителност, споена от обратности. Трябваше да я овладява като луд, необязден кон. А пък едната й ръка бе твърда, другата – все още рохка. Сякаш не тя бе изхвърлила домашната си черупка, а светът се бе изтръгнал от своята стара змийска кожа и сега се виеше раздвоен върху асфалтен тиган в пъкления пек. Отмаляла, сгуши се сред храстите – самата изсъхнал храст, който всеки миг можеше да пламне и да се превърне в усукан пушек. Из тлеещия въздух замержеля отражение на хаотичните й мисли:

Родителите, недоумяващи, изправени до прозореца като килнат на гвоздей семеен портрет, увиснал над разрушена от бомбардировки сграда. Остарели за една нощ сираци, вперени в разлива на дългия летен ден. В мътното стъкло се сбръчкват лицата им като в натрошено огледало. Сред челото на баща й пулсиращата вена набъбва до пръсване – жив барометър, предвещаващ близка буря. Градът им се струва многоока хидра, просната от хоризонт до хоризонт, студенокръвна, раззинала гърла на улици и булеварди – да погълне момичето им като изкупителна жертва. За какъв техен грях, сторен неволно на младини?

Дъщерята ги виждаше едва сега, сякаш бягството й бе превърнало разстоянието помежду им в увеличителна тръба.

И те завинаги щяха да останат там, пригвоздени, втрещени, дори и след като телом си отидат от този свят, отнесли болката си в земята. И никога нямаше да разберат, че тя не би могла да постъпи иначе.

Всичко протръгна оттам или всичко се замота, откак я повика онзи неведом Глас.

Може ли човек да се хване на въдицата на един сън? Ами ако ти се е присънило нещо като поличба? Няма поличби в днешния научнопопулярно обяснен свят. Не всичко е обяснено, особено необяснимото. Долови как нещо в нея припука като съчка, пречупена надве о собственото й коляно със собствените и ръце. Стори й се, че времето, изскочило от домашното русло, е рукнало по всички посоки: назад към довчерашното битие, встрани към случайните, заблудни отбивки на пътя, далече напред към призива на Незнайното. И от опъвните сили на това разнопосочие времето е потекло на място: в едно вкаменяло пладне. Урания за миг помисли, че няма къде да избяга от тази въртопна неподвижност. Тогава наистина се изплаши.

От завоя се зададе кола, проблясваща като риба в мрежата на жегата. Момичето едва не я подмина с поглед. Но един интуитивен импулс го тласна да рипне право срещу нея на самото пътно платно.

Площад Славейков.