В „Американски богове“ Нийл Геймън стъпва в обувките на по-стари автори – Зелазни и Пратчет отдавна се бяха заели с приключенията на старите божества в наши дни. Но от книгата на Геймън е останало малко в сериала. Още по-малко е останало от истинската атмосфера на разказите за богове и герои.

Щях да започна изречението с: „Извинявайте, но…“, но точно аз няма за какво да се извинявам. Чернобог, едноокият мистър Сряда (Один, Один, по дяволите, по асите и ваните, по троловете и великаните, самият Один, Всеобщият баща, Повелителят на бесилките) и останалите скандинавски, славянски и балтийски богове не са някакви капризни пенсионери в Средния запад и не се занимават със затворници или със сложни игрички по баровете. Боговете не се адаптират: те трябва да адаптират света към себе си. Какво е останало от тази интуитивна, митологична истина в сериала по „Американски богове“ на Геймън? Точно така, нищо не е останало.

Разбира се, леко психарската музика, здравият кръчменски бой и виденията с огнеоки бизони са впечатляващи (особено ако сте на шестнайсет и не си спомняте някогашния „Туин Пийкс“), но всички тези външни ефекти са нищо пред дълбоката магия на Старата Еда. Във всеки от нас има полуусещан спомен за праисторическия лес и някъде там, под най-старото дърво езическите богове на нашите прадеди още играят прости игри на табла със златни пулове и пеят своите истории. Това обаче напълно убягва на хипстърския екип, събрал се около сериала по Геймън (режисьорите на различните епизоди са Дейвид Слейд, Адам Кейн, Винченцо Натали, Флория Сиджизмонди и Крейг Зоубъл). Самият Нийл Геймън е чудесен писател и може да изрази всичко, което се опитвам да кажа, в едно кратко и зашеметяващо изречение. Само че в сериала това не се е получило (Геймън е част от сценарния екип, заедно с Брайън Фулър и Майкъл Грийн) .

Истината е, че се разглезихме от добри сериали. Ако бях гледал първия епизод на „Американски богове“ преди седемнайсет години, щях още да го помня като голямо преживяване. Но мина време, имаше ги „Борджиите“ с Джеръми Айрънс, има я „Игра на тронове“, има ги „Друговремец“, „Западен свят“ и още сума тежки заглавия. Новаторството просто не се получава всеки път. Тъмната атмосфера на американския Запад си я знаем и от „Sons of Anarchy”, и от „True Detective”. Чакайте, ами че дори добрият стар Чък Норис имаше мистични преживявания по индиански! Олеле, това е било миналия век!

Уви, не успях да се очаровам от началото на „Американски богове“. Напускане на затвора, неочаквана трагедия, среща с интригуващ работодател и със странните му приятелчета (я, това не е ли от Булгаков?)… всичко звучи прекалено познато, а телевизионното излъскване само прави зрелището още по-предвидимо, удобно и неизненадващо, като чифт стари пантофи. Бръснатият, спортен Шадоу (Рики Уитъл) е направо излязъл от „Бягство от затвора“, хайде сега.

Ако все пак трябва да кажа и нещо положително, то има какво. Бети Джилпин е прекрасна като тъжната, пияна Одри, ревнуваща мъртвия си съпруг от мъртвата г-жа Шадоу. Изпълнението й е велико, нищо че отива повече на филм на Алмодовар. Иън Макшейн е самият Один, такъв, какъвто той трябва да бъде – едновременно мошеник и почти безсмъртен крал: меланхоличен, страшен и забавен. Йетиде Бадаки заслужава да бъде обожавана като фаталната Билкуис. Как го казваше Лео ди Каприо в „Джанго без окови“: Веднъж като те хване катранът, няма пускане… И, най-сетне, саундтракът на сериала е чудесен, а това има значение.

Спокойно можете да гледате първия (а даже и втория, та защо не и третия) епизод на „Американски богове“. Става. Просто не е чак толкова божествено.

 

 

"Площад Славейков"