Ad Config - Website header

 

Article_top

Паметникът на Бузлуджа, превърнал се в един от най-характерните комунистически монументи у нас, е много вероятно да бъде включен в нов филм на Теодор Ушев. Един от проектите на режисьора, получил номинация за „Оскар“ със своя „Сляпата Вайша“, е екранизация на романа на Владислав Тодоров „Пумпал“, разбрахме преди няколко дни покрай премиерата на книгата.

Сега, в интервю за „Дневник“, писателят коментира, че „филмът е игрален, но с елементи на анимация, направена в постпродукция. Комбинация между бруталистка натура, каквито са тези паметници – те са около петнайсетина – и дорисуването ѝ с подобна техника“.

Самият Ушев сподели във Фейсбук публикацията на изданието, като косвено потвърди, че монументът ще участва в предстоящия му филм:

„Подготвяме двигателя. Рециклиране на авиацията ни от трети вид“.

Владислав Тодоров (автор и на „Дзифт“, по който преди няколко години Явор Гърдев засне един от най-забележителните филми в съвременното българско кино) е сценарист и продуцент на екранизацията. Проектът е на етап кандидатстване за подкрепа пред Националния филмов център, отбелязва „Дневник“.

Теодор Ушев откри преди няколко дни в Дома на киното изложба със свои илюстрации, вдъхновени от „мрачната фантазия“ на Владислав Тодоров. Аниматорът е и автор на корицата на изданието.

Самият роман на писателя (изд. „Колибри“) е дистопична приказка, която ни среща с Пумпала, капсулиран свят, кацнал на върха на Плешивата планина. Действието започва в една „барутна нощ” и захвърля читателя в неприветливото бъдеще, на самия предел на човешката история, където, в утробата на мрака, се крие щастливият край.

Предлагаме ви откъс от „Пумпал“ на Владислав Тодоров.

 

Пролог

Барутна нощ. Над полуострова се сипеше метеоритен дъжд и замрежваше луната. Двама иноземци, Ловеца на организми и Прогонващия луфтове, бяха намерили подслон в изоставен бункер на високопланински полигон. Идваха от различни краища на света. Случайността беше кръстосала пътищата им на това забравено от Бога място. Единият бе тръгнал да лови нелегални организми в Страната на ватузите, а другият  – да прогонва луфтове в Долината на пурдотите. Бяха прекарали известно време в почистване и центроване на инструментите си и сега дояждаха тенекията с малеби от копърка, която бяха намерили изоставена в бункера. Капанът за организми и апаратът за прогонване на луфтове се търкаляха в краката им заедно с една очукана манерка с шампанизиран цвик.

Двамата странници наблюдаваха огнения дъжд, облизваха обгорелите си пръсти и разгорещено беседваха по въпросите за края на света.

– Стига трака с тая тенекия – измърмори сърдито Прогонващия луфтове. – Ходиш ми по нервите.

– Дай цвика насам да си оплакна устата – нареди Ловеца на организми и след като хвана във въздуха манерката, която Прогонващия луфтове му хвърли, отпи голяма глътка от нея. – Искаш ли и ти? – подкани го той.

– Мразя цвик – отсече Прогонващия луфтове, – особено газиран.

– Затова ти се белят ноктите. – Ловеца на организми пусна манерката да се търкаля на пода в краката му. Взря се в далечината през амбразурата на бункера и за известно време остана така, взрян и затворен в себе си.

Събеседникът му се опита да го върне в разговора.

– Къде се отнесе?

– Гледам да видя нещо… някъде там, казват, било… – Ловеца на организми взе да клати глава с изумено лице, сякаш ненадейно бе онемял малко преди края на изречението. – Поврага! – възкликна той и с многозначителен жест духна пламъка на лоената лампа. – Не се вижда!

Димящата лой оживи задуха и той затрепери като пустинна мараня. Метеоритният валеж доби оксиженна интензивност.

– Какво трябва да се вижда? – попита с досада Прогонващия луфтове.

– Краят на света.

– Сериозно?

– Буквално.

– Сега, в тоя огнен дъжд?

– Именно сега.

– Къде?

– Там горе, на върха на Плешивата планина…

– Човече, дрънкаш. Трескав си.

– Трябва да случиш момента и ъгъла, за да го видиш.

– Какво да видиш? – попита троснато Прогонващия луфтове.

– Пумпала! – възкликна сърдито Ловеца на организми и след като думите му останаха без реакция, добави: – Не си чувал за него!?

– Не.

– Не ти и трябва. Защо ти е да живееш със съзнание за постоянно надвиснала опасност. – Опасност от какво? – недоумяваше Прогонващия луфтове.

– От Пумпала!

– Химери и караконджули! – Прогонващия луфтове взе да мига и да маха с ръка в опит да разпъди глупостите, които сякаш го бяха накацали.

– Гледай да не се изкълчиш с тия, каква беше думата… „резки“ телодвижения. Говоря съвсем сериозно. Ако това… как да кажа… НЕЩО се откъсне от върха на планината и тръгне да се търкаля надолу, край! – Въпреки че думите му бягаха като хлебарки във всички посоки, Ловеца на организми продължи тирадата си с драматично поставен глас:

– Това НЕЩО ще премачка всичко живо на този полуостров, ще изплиска морето, ще задави изворите на реките.

Дъждът внезапно спря и бункерът потъна в мъстилен мрак, който сиянието на новата луна започна бавно да разрежда. Последва тегаво мълчание. Нечий стомах напевно закурка.

– Тук е тихо, но там горе цари диамантена тишина – промълви Ловеца на организми, вторачен в разредения мрак.

– Никакви луфтове – едва продума Прогонващия луфтове, вглеждайки се в безгласното небе.

– Опитай се да го видиш.

Прогонващия луфтове последва подканата и пусна погледа си по чезнещия контур на Плешивата планина.

– Нищо – констатира той обезсърчен. – Гледам и нищо не виждам в тоя мрак.

– Ако гледаш достатъчно дълго, ще го видиш.

– Това важи за всяко нещо, което не се вижда.

– Да спим тогава – отсече Ловеца на организми, – и утре е ден.

Той легна на един от наровете и притихна, сякаш се отнесе. Светът наоколо замираше. Разликата между видимото и невидимото бавно изчезваше.

– Кажи! – Гласът на Прогонващия луфтове разтърси покоя. – Какво е това нещо? Отваряш дума и не я затваряш.

Ловеца на организми се изкашля сърдито. Надигна се и каза:

– Нямам думи. Това е. Иди и с очите си го виж. Тая работа не е като… нали се сещаш? – Мисълта му се заплете в кълчищата на езика.

– Не, не се сещам. Като какво? – опита се да го измъкне оттам Прогонващия луфтове.

– Като на баба ти хвърчилото… Дайте да дърдорим, да чешем езици. Не става… Трябва сам да го видиш и да се удивиш!

– Нямам нито време, нито подметки да обикалям със „страх и трепет“ чудесата на света – настояваше на своето Прогонващия луфтове и след кратка пауза добави:

– Навуходоносор казва следното, цитирам по памет: „За разлика от всички твари във Вавилония само човекът е способен да се удивлява на себе си и на света, защото има, а не защото няма думи“.

– Дай ми време да нагазя в тая дълбока мисъл – отвърна иронично Ловеца на организми.

– Безсловесните твари не познават удивлението – продължи да настъпва Прогонващия луфтове. – Нали Адам е кръстил всички предмети на този свят, одушевени и неодушевени, удивлявайки се от тяхната обективна даденост.

– Е, добре, щом Навуходоносор го казва, а той не е бил преходна фигура, ще намеря думи – оживи се Ловеца на организми и след като се превъртя един път на нара и се уви с рогозката като в пашкул, продължи да говори обърнат към стената:

– Слушай внимателно. Ако наистина решиш да последваш съвета ми, призори ще изкачиш билото на планината и ще поемеш по ждрелото на Тежководната река в посока местността Тръбен кокал, ще повървиш стотина хвърлея и изведнъж пред теб ще се роди нещо на вид толкова чуждо… – Тук той се замъчи да изкопчи от мозъка си друга дума и не след дълго попадна на нея: – …толкова инородно и откровено иносказателно, че в миг ти се взима умът, връзва ти се езикът, спира ти се дъхът и… – При произнасянето на съюза „и“ гласът на Ловеца на организми се изви и заби на място.

– И какво?

Ловеца на организми се удари с юмрук по челото, сякаш оправяше образа на стар лампов телевизор, и отсече:

– И ти се къса погледът.

– Нещото ти къса погледа!? – смая се Прогонващия луфтове.

– Буквално – потвърди Ловеца на организми и добави:

– Оставаш вцепенен до завръщането на нощта, когато гледката се изгубва пред очите ти. – Той се изкашля, отпи голяма глътка цвик от манерката и продължи: – Става дума за гигантски къс застинала нечовешка музика, за озверена архитектурна форма. Само си представи, едно безного бетонно чудовище клечи на върха на планината. Сякаш приземено по голяма нужда.

– Къса ти погледа, казваш. – Прогонващия луфтове изглеждаше крайно озадачен.

– Луцифер във формата на пумпал, толкова грамаден, че дори огледалните води на езерата, дето се разливат в долината, не могат да поберат отражението му.

– Брутално! – Прогонващия луфтове се взря някъде дълбоко във външния свят, опитвайки се да улови с поглед въпросното нещо. – Къса ти се погледът, казваш? – промълви едва чуто той и въздъхна.

– Буквално – повтори Ловеца на организми и се зае да доразвие образа на чудото: – Сякаш самосвал е изсипал от Космоса безогледни количества бетон в гигантско кофражно яйце. Народите на този полуостров го нарекли Пумпала и вдигнали до него вавилонска Часовникова кула, която днес промушва небето и го кара да кърви.

– Да ти кърви небето! – Прогонващия луфтове се прекръсти.

– Луцифернално!  – възкликна Ловеца на организми.

В този момент Часовниковата кула удари два часа. Ехото разнесе из долината мощните камбанни удари.

– Ето! – Ловеца на организми изпадна в нездраво оживление.

– Ясно – каза Прогонващия луфтове, без да му е ясно.

Двамата странници се смълчаха. Изведнъж, сякаш по сигнал, се разнесе пулсиращо оглушително хрупане от всички страни и Плешивата планина започна страшно да ечи.  – Какъв е този шум?

– Дървоядът. – Ловеца на организми се опитваше да надвика яростния шум. – Ненаситна напаст. Ликвидира листната маса на полуострова. Започва работа при новолуние.

В този момент Часовниковата кула удари един часа. Ударът сякаш подплаши дървояда и той спря да работи.

– Би един, а беше два, и то преди минути – възкликна смаян Прогонващия луфтове.  – Времето тръгна назад с бясна скорост?!

– Спокойно. Пумпала е омагьосан хронотоп, затворил в себе си края на света. Схващаш ли?

– Това не мога да го схвана.

– И аз не мога – промълви с философско отстранение Ловеца на организми. – Никой не може, защото е самата истина.

Ударната вълна от биенето на Часовниковата кула беше толкова силна, че разпъди мрака, забулил върха на Плешивата планина.

– Ето го – промълви заклинателно Прогонващия луфтове. – Виждам го! – възкликна той, докато се опитваше да задържи в погледа си овален призрачен обект, кацнал на върха на планината, от чийто корпус израстваше висока кула, толкова висока, че върхът ѝ докосваше рога на новата луна.

– Ето го, имаме го – възкликна Ловеца на организми, сякаш обектът беше успешно заснет.

– А вътре, какво има там вътре?  – попита със стиснато гърло Прогонващия луфтове, готов да се прекръсти за пореден път.

Ловеца на организми се смълча. Не знаеше как да продължи разказа си. Не беше влизал вътре. Не само той, никой.

 

Площад Славейков

 

Паметникът на Бузлуджа, превърнал се в един от най-характерните комунистически монументи у нас, е много вероятно да бъде включен в нов филм на Теодор Ушев. Един от проектите на режисьора, получил номинация за „Оскар“ със своя „Сляпата Вайша“, е екранизация на романа на Владислав Тодоров „Пумпал“, разбрахме преди няколко дни покрай премиерата на книгата.

Сега, в интервю за „Дневник“, писателят коментира, че „филмът е игрален, но с елементи на анимация, направена в постпродукция. Комбинация между бруталистка натура, каквито са тези паметници – те са около петнайсетина – и дорисуването ѝ с подобна техника“.

Самият Ушев сподели във Фейсбук публикацията на изданието, като косвено потвърди, че монументът ще участва в предстоящия му филм:

„Подготвяме двигателя. Рециклиране на авиацията ни от трети вид“.

Владислав Тодоров (автор и на „Дзифт“, по който преди няколко години Явор Гърдев засне един от най-забележителните филми в съвременното българско кино) е сценарист и продуцент на екранизацията. Проектът е на етап кандидатстване за подкрепа пред Националния филмов център, отбелязва „Дневник“.

Теодор Ушев откри преди няколко дни в Дома на киното изложба със свои илюстрации, вдъхновени от „мрачната фантазия“ на Владислав Тодоров. Аниматорът е и автор на корицата на изданието.

Самият роман на писателя (изд. „Колибри“) е дистопична приказка, която ни среща с Пумпала, капсулиран свят, кацнал на върха на Плешивата планина. Действието започва в една „барутна нощ” и захвърля читателя в неприветливото бъдеще, на самия предел на човешката история, където, в утробата на мрака, се крие щастливият край.

Предлагаме ви откъс от „Пумпал“ на Владислав Тодоров.

 

Пролог

Барутна нощ. Над полуострова се сипеше метеоритен дъжд и замрежваше луната. Двама иноземци, Ловеца на организми и Прогонващия луфтове, бяха намерили подслон в изоставен бункер на високопланински полигон. Идваха от различни краища на света. Случайността беше кръстосала пътищата им на това забравено от Бога място. Единият бе тръгнал да лови нелегални организми в Страната на ватузите, а другият  – да прогонва луфтове в Долината на пурдотите. Бяха прекарали известно време в почистване и центроване на инструментите си и сега дояждаха тенекията с малеби от копърка, която бяха намерили изоставена в бункера. Капанът за организми и апаратът за прогонване на луфтове се търкаляха в краката им заедно с една очукана манерка с шампанизиран цвик.

Двамата странници наблюдаваха огнения дъжд, облизваха обгорелите си пръсти и разгорещено беседваха по въпросите за края на света.

– Стига трака с тая тенекия – измърмори сърдито Прогонващия луфтове. – Ходиш ми по нервите.

– Дай цвика насам да си оплакна устата – нареди Ловеца на организми и след като хвана във въздуха манерката, която Прогонващия луфтове му хвърли, отпи голяма глътка от нея. – Искаш ли и ти? – подкани го той.

– Мразя цвик – отсече Прогонващия луфтове, – особено газиран.

– Затова ти се белят ноктите. – Ловеца на организми пусна манерката да се търкаля на пода в краката му. Взря се в далечината през амбразурата на бункера и за известно време остана така, взрян и затворен в себе си.

Събеседникът му се опита да го върне в разговора.

– Къде се отнесе?

– Гледам да видя нещо… някъде там, казват, било… – Ловеца на организми взе да клати глава с изумено лице, сякаш ненадейно бе онемял малко преди края на изречението. – Поврага! – възкликна той и с многозначителен жест духна пламъка на лоената лампа. – Не се вижда!

Димящата лой оживи задуха и той затрепери като пустинна мараня. Метеоритният валеж доби оксиженна интензивност.

– Какво трябва да се вижда? – попита с досада Прогонващия луфтове.

– Краят на света.

– Сериозно?

– Буквално.

– Сега, в тоя огнен дъжд?

– Именно сега.

– Къде?

– Там горе, на върха на Плешивата планина…

– Човече, дрънкаш. Трескав си.

– Трябва да случиш момента и ъгъла, за да го видиш.

– Какво да видиш? – попита троснато Прогонващия луфтове.

– Пумпала! – възкликна сърдито Ловеца на организми и след като думите му останаха без реакция, добави: – Не си чувал за него!?

– Не.

– Не ти и трябва. Защо ти е да живееш със съзнание за постоянно надвиснала опасност. – Опасност от какво? – недоумяваше Прогонващия луфтове.

– От Пумпала!

– Химери и караконджули! – Прогонващия луфтове взе да мига и да маха с ръка в опит да разпъди глупостите, които сякаш го бяха накацали.

– Гледай да не се изкълчиш с тия, каква беше думата… „резки“ телодвижения. Говоря съвсем сериозно. Ако това… как да кажа… НЕЩО се откъсне от върха на планината и тръгне да се търкаля надолу, край! – Въпреки че думите му бягаха като хлебарки във всички посоки, Ловеца на организми продължи тирадата си с драматично поставен глас:

– Това НЕЩО ще премачка всичко живо на този полуостров, ще изплиска морето, ще задави изворите на реките.

Дъждът внезапно спря и бункерът потъна в мъстилен мрак, който сиянието на новата луна започна бавно да разрежда. Последва тегаво мълчание. Нечий стомах напевно закурка.

– Тук е тихо, но там горе цари диамантена тишина – промълви Ловеца на организми, вторачен в разредения мрак.

– Никакви луфтове – едва продума Прогонващия луфтове, вглеждайки се в безгласното небе.

– Опитай се да го видиш.

Прогонващия луфтове последва подканата и пусна погледа си по чезнещия контур на Плешивата планина.

– Нищо – констатира той обезсърчен. – Гледам и нищо не виждам в тоя мрак.

– Ако гледаш достатъчно дълго, ще го видиш.

– Това важи за всяко нещо, което не се вижда.

– Да спим тогава – отсече Ловеца на организми, – и утре е ден.

Той легна на един от наровете и притихна, сякаш се отнесе. Светът наоколо замираше. Разликата между видимото и невидимото бавно изчезваше.

– Кажи! – Гласът на Прогонващия луфтове разтърси покоя. – Какво е това нещо? Отваряш дума и не я затваряш.

Ловеца на организми се изкашля сърдито. Надигна се и каза:

– Нямам думи. Това е. Иди и с очите си го виж. Тая работа не е като… нали се сещаш? – Мисълта му се заплете в кълчищата на езика.

– Не, не се сещам. Като какво? – опита се да го измъкне оттам Прогонващия луфтове.

– Като на баба ти хвърчилото… Дайте да дърдорим, да чешем езици. Не става… Трябва сам да го видиш и да се удивиш!

– Нямам нито време, нито подметки да обикалям със „страх и трепет“ чудесата на света – настояваше на своето Прогонващия луфтове и след кратка пауза добави:

– Навуходоносор казва следното, цитирам по памет: „За разлика от всички твари във Вавилония само човекът е способен да се удивлява на себе си и на света, защото има, а не защото няма думи“.

– Дай ми време да нагазя в тая дълбока мисъл – отвърна иронично Ловеца на организми.

– Безсловесните твари не познават удивлението – продължи да настъпва Прогонващия луфтове. – Нали Адам е кръстил всички предмети на този свят, одушевени и неодушевени, удивлявайки се от тяхната обективна даденост.

– Е, добре, щом Навуходоносор го казва, а той не е бил преходна фигура, ще намеря думи – оживи се Ловеца на организми и след като се превъртя един път на нара и се уви с рогозката като в пашкул, продължи да говори обърнат към стената:

– Слушай внимателно. Ако наистина решиш да последваш съвета ми, призори ще изкачиш билото на планината и ще поемеш по ждрелото на Тежководната река в посока местността Тръбен кокал, ще повървиш стотина хвърлея и изведнъж пред теб ще се роди нещо на вид толкова чуждо… – Тук той се замъчи да изкопчи от мозъка си друга дума и не след дълго попадна на нея: – …толкова инородно и откровено иносказателно, че в миг ти се взима умът, връзва ти се езикът, спира ти се дъхът и… – При произнасянето на съюза „и“ гласът на Ловеца на организми се изви и заби на място.

– И какво?

Ловеца на организми се удари с юмрук по челото, сякаш оправяше образа на стар лампов телевизор, и отсече:

– И ти се къса погледът.

– Нещото ти къса погледа!? – смая се Прогонващия луфтове.

– Буквално – потвърди Ловеца на организми и добави:

– Оставаш вцепенен до завръщането на нощта, когато гледката се изгубва пред очите ти. – Той се изкашля, отпи голяма глътка цвик от манерката и продължи: – Става дума за гигантски къс застинала нечовешка музика, за озверена архитектурна форма. Само си представи, едно безного бетонно чудовище клечи на върха на планината. Сякаш приземено по голяма нужда.

– Къса ти погледа, казваш. – Прогонващия луфтове изглеждаше крайно озадачен.

– Луцифер във формата на пумпал, толкова грамаден, че дори огледалните води на езерата, дето се разливат в долината, не могат да поберат отражението му.

– Брутално! – Прогонващия луфтове се взря някъде дълбоко във външния свят, опитвайки се да улови с поглед въпросното нещо. – Къса ти се погледът, казваш? – промълви едва чуто той и въздъхна.

– Буквално – повтори Ловеца на организми и се зае да доразвие образа на чудото: – Сякаш самосвал е изсипал от Космоса безогледни количества бетон в гигантско кофражно яйце. Народите на този полуостров го нарекли Пумпала и вдигнали до него вавилонска Часовникова кула, която днес промушва небето и го кара да кърви.

– Да ти кърви небето! – Прогонващия луфтове се прекръсти.

– Луцифернално!  – възкликна Ловеца на организми.

В този момент Часовниковата кула удари два часа. Ехото разнесе из долината мощните камбанни удари.

– Ето! – Ловеца на организми изпадна в нездраво оживление.

– Ясно – каза Прогонващия луфтове, без да му е ясно.

Двамата странници се смълчаха. Изведнъж, сякаш по сигнал, се разнесе пулсиращо оглушително хрупане от всички страни и Плешивата планина започна страшно да ечи.  – Какъв е този шум?

– Дървоядът. – Ловеца на организми се опитваше да надвика яростния шум. – Ненаситна напаст. Ликвидира листната маса на полуострова. Започва работа при новолуние.

В този момент Часовниковата кула удари един часа. Ударът сякаш подплаши дървояда и той спря да работи.

– Би един, а беше два, и то преди минути – възкликна смаян Прогонващия луфтове.  – Времето тръгна назад с бясна скорост?!

– Спокойно. Пумпала е омагьосан хронотоп, затворил в себе си края на света. Схващаш ли?

– Това не мога да го схвана.

– И аз не мога – промълви с философско отстранение Ловеца на организми. – Никой не може, защото е самата истина.

Ударната вълна от биенето на Часовниковата кула беше толкова силна, че разпъди мрака, забулил върха на Плешивата планина.

– Ето го – промълви заклинателно Прогонващия луфтове. – Виждам го! – възкликна той, докато се опитваше да задържи в погледа си овален призрачен обект, кацнал на върха на планината, от чийто корпус израстваше висока кула, толкова висока, че върхът ѝ докосваше рога на новата луна.

– Ето го, имаме го – възкликна Ловеца на организми, сякаш обектът беше успешно заснет.

– А вътре, какво има там вътре?  – попита със стиснато гърло Прогонващия луфтове, готов да се прекръсти за пореден път.

Ловеца на организми се смълча. Не знаеше как да продължи разказа си. Не беше влизал вътре. Не само той, никой.

 

Площад Славейков

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията