Има понятие начетеност, но има и недочетеност – другото име на невежеството. Това казва Георги Мишев в интервю пред Любен Генов за „24 часа“. Писателят и журналистът обсъждат предимно творчеството на Елин Пелин, „погледнал живота на българите с ведри очи“.

„Елин Пелин напоследък е топографско понятие, свързано с шопското негостоприемство – горчиво чувство, навярно предвидено от писателя още когато е избирал псевдонима си… – казва Мишев. – Горчиви думи, съгласен съм, но Елин Пелин е първият реалист в нашата проза, отхвърлил идилиите и пасторалиите и погледнал живота на българите с ведри очи, в негова чест трябва да сме реалисти, тоест естествени.“

Георги Мишев отбелязва, че в творчеството на Елин Пелин почти не се срещат перспективни ракурси, няма намерения за бъдещи творби, обещания пред читателите, самохвални интонации, „преобладаващи в популисткото ни време“. Въпреки това писателят напомня малка статия от 1929 г., посветена на съдбата на книгата, в която Елин Пелин пише:

„Днешният век на техниката, на бързината, на жаждата за богатство… отнема възможността за висши духовни съзерцания и макар че книгата не е още отречена, тя вече не е належаща необходимост на хората…

От вихрената бързина, от бясното движение мозъкът – огненото вещество в нашите глави, полека-лека застива със затвърдяла кора, както Земята от въртенето се е покрила с изстинала повърхност. Пред нея застинала част от мозъчното вещество едва ли може да премине нежното дихание на поезията.”

Мишев смята, че „тези думи, преди почти век, не само покриват днешното време, а обхватът им се простира в необозримото бъдно. Какво ли би казал класикът, ако влезе сега в метрото и види как потомците са забили глава в телефони, айфони и кълват като „врабчетата на стрина Дойна” някаква незнайна питателна духовна храна?“.

Георги Мишев вдъхновено говори за ироничния, елегантен смях на Елин Пелин – смях, „добродушно-лукав, в който има разбиране, съчувствие и обич към изобразените герои“, а не „присмехулство, подхилването на зевзека“.

Попитан за етикета „андрешковци“, употребяван днес от вестникари, депутати, футболни фенове и пр., Мишев отвръща:

„Има понятие начетеност, но има и недочетеност. Другото име на невежеството. Разказът „Андрешко”, писан през 1903 г., е само пет страници, но мнозина го четат по диагонал. (По-скоро не четат, а разчитат на спомена от читанката.) Критиката при реалсоциализма пък внушаваше, че Андрешко е едва ли не борец срещу експлоататорската буржоазна държава, щом оставя бирника в блатото. Така се получи етикетът на Андрешко като антидържавник, което е далече от замисъла на Елин Пелин. „Акцията” на Андрешко, тънко иронична със своята наивност, е продиктувана от състрадание към съседа сиромах, който трябва да опази последната крина жито от секвестиране (изземване) за неплатени данъци.“

Мишев коментира, че с разказа Елин Пелин обръща шопската поговорка „Не сакам я да съм добре, сакам Вуте (съседът) да е зле“ – обръща я като ръкавица. Писателят сравнява постъпката на Андрешко с рицарските подвизи на Дон Кихот и го нарича „нашеският Идалго“.

Георги Мишев обяснява, че срещу „шопския Дон Кихот“ враждебно са настроени „държавните чиновници, служителите от фиска, министрите на финансите“.

„Който не си плаща данъците, е антидържавник, анархист, „отродник”. Като че ще накараш някого да плаща, ако му лепнеш етикета “андрешко”… – пита Мишев. – Отделен въпрос е настроението срещу държавата, каквото наистина съществува. Но коренът му е дълбок. Само си помислете: през 1934 г. България е имала 7 административни области. Десет години по-късно стават 30! Четири пъти повече става администрацията на чиновниците, издържани от данъкоплатците. Срещу 10 министри днес има двойно повече. Същото е при депутатите, държавните агенции, служби, канцеларийки, охранители, избирателни секции – цялото непроизводително държавно войнство виси на заплата от бюджета.“

Тук Мишев препраща (с присъщата и на Елин Пелин ирония) и към Слави Трифонов:

„Уж нема такава държава, пее шоуменът, но я има още, за щастие, защото тя не прави рай, но без нея е ад, по думите на Бердяев. Стига да не е хипердържава, а работеща, открита и почти невидима, живееща по закон божи.

След ходенето по мъките на нас не ни остава друго, освен да вземем стол и да седнем, не пред парламента, а с томче на Елин Пелин. Да седнем, казвам, не да хвърляме павета, домати, копия и дискове, не „да хвърляме къч”, а да седнем да четем…“

Площад Славейков.