Докато тече първият лондонски концерт на Фил Колинс за последните 13 години, е трудно да не сравняваш мъжа, когото гледаш сега, с образа му на големия екран от миналото. Колинс излиза бавно на сцената с бастун, прекарва цялото шоу седнал на кожен въртящ се стол с малка масичка до него – като софт-рок версия на Дейв Алън* – и откриващите му думи са: „Това е последният път, в който ме виждате да танцувам тази вечер. Краката ми са прецакани и ми правиха операция на гърба.“ А мъжът от екрана танцува, усмихва се, прави чупки и стойки. Сякаш умишлено ни припомня за процеса на стареене.

Колинс ни казва също и че, да, смятал е да не се занимава повече с тези неща, но „ми липсвахте“. И май няма причина да не вземем думите му за чиста монета. Той не изпитва финансова нужда да го прави; изглежда, че просто му се иска да се сгрее в хорското обожание отново. Започва мрачно – изпълнението на Аgainst All Odds (Take a Look at Me Now) е завладяващо, въпреки че му е трудно с високите тонове. Следват Another Day in Paradise и One More Night. Неочаквано трогателно и вълнуващо е да видиш как този човек изобщо не се страхува да ни покаже последиците от възрастта си. Няма никаква суета. Фактът се подчертава и от барабаниста, който е 16-годишният му син Никълъс – сега той прави нещата, които баща му вече не може.
Целия сет, две половини, разделени с антракт, не минава и без пълнеж.

Без значение колко красиви са светлинните ефекти, Separate Lives никога няма да звучи като нещо друго освен отегчителна балада, подходяща за заведение, например винен бар със спортно облечени клиенти. И като че ли няма голяма опасност някоя млада хип-хоп звезда да даде нов контекст на песента и да я направи популярна сред хипстърите.

С напредването на втората част обаче гласът на Колинс набира скорост и серия от велики парчета изпълват „Ройъл Албърт хол“ с вълнение.

In the Air Tonight си остава един от най-странните големи хитове от ера, в която странните големи хитове не бяха необичайни – и е изпълнена превъзходно. You Can’t Hurry Love пък е може би един от по-безсмислените кавъри**, записвани някога, но е свидетелство за дълбоката искрена любов на Колинс към класическия соул и ритъм енд блуса (преди да излезе на сцената, по уредбата върви селекция от любимите му шейсетарски парчета). А и е с песен, която е толкова хубава, че е трудно да сгрешиш – и Колинс не бърка. Може би най-добро е изпълението на Dance Into the Light, засенчено от други по-големи хитове, но звучащо все така свежо и стимулиращо, неопетнено от прекалената известност.

Концертът завършва със Sussudio, впечатляваща музикална постройка, в която диско-духовата секция откарва песента някъде между Принс и Earth, Wind and Fire – място, което едно момче от Чизик сякаш няма право да обитава. Това ни напомня, че да си едновременно пеещият барабанист в прогресив-рок банда и върховният попмайстор на цяло поколение е един доста забележителен подвиг.

Два биса – единият е кавър на Vera Lynn – и тези два часа и половина изтекоха. Колинс може би просто е искал да почувства любовта, но удоволствието беше взаимно.

Любителско видео от концерта на Фил Колинс в „Ройъл Албърт хол“:

 

 

* Дейв Алън – ирландски комик (1936 – 2005), освен с монолозите си, станал легендарен и с това, че винаги седи на стол по време на шоуто си.

** Оригиналната песен е на The Supremes от 1966-а с класическото „Мотаун“ звучене. Фил Колинс записва кавър през 1982-ра.

Материалът на Майкъл Хан е публикуван в "Гардиън".

"Площад Славейков"