Ad Config - Website header

 

Article_top

Имитационната – „фасадна” – демокрация, в която живеем от десетина години, не е статично нещо. Както всичко в политиката, това е процес, който отива нанякъде. Напоследък започваме да си даваме сметка - накъде.

От наш, на гражданите, инструмент, предназначен за решаване на нашите общи дела, властта се превръща в наш – на гражданите – господар; и гледа своите си, не нашите, дела.

След седмици, в които българският парламент работеше средно по 23 минути на ден и в които нямаше внесен нито един законопроект, все пак ГЕРБ внесе няколко. Вече можем да съдим управлението не само по кадрови назначения, а по реални политически действия – по това, за чие благо са законите, които властта предлага. За общото благо (на всички) или – за благото на отделни, не-общи интереси?

Без обсъждания, властта:

а/ отново внася законопроекта за „вечните” концесии (т.е. предоставянето на публичен ресурс за ползване на приятели на властта), спрян от президента под натиска на общественото мнение;

б/ отново лансира идеята всички разплащания над 1 000 лв да стават по банков път (и така да бъдат осигурени банкови такси за банкерите – приятели на властта);

в/ иска решително да се отдалечи от контрола на гражданите, като предлага рязко вдигане на съдебните такси (и така гражданите да бъдат затруднени, когато искат да съдят властта или нейните приятели).

В чия полза работи властта? В полза на себе си и на свои приятели, като им осигурява достъп до ресурси, приток на финанси и закрила от граждански контрол чрез съда.

Това е просто законодателният венец на отдавна стартиралия процес, при който държавата се преосновава като господар на гражданите. Няма, например, община в страната, която да спазва законовите срокове при издаването на документи на гражданите. Тези срокове се тълкуват, от чиновниците, като препоръки. Затова не се е родил главният архитект, например, който да издава в срок всички разрешителни за това, гражданите да могат да си направят фамилен дом. Не се е родила и общината, която да спазва всички срокове за разплащане по подписани договори.

„Добре, де” ще кажете, „закъсняват понякога, голяма работа...” Опитайте се вие, обаче, да закъснеете с нещо спрямо общината. Да не си платите данъците навреме. Да не си построите къщичката в някое приморско село в определения срок. Да не доставите някаква услуга към общината в сроковете, описани в договора с нея. Какво ще стане? Властта няма да каже – „закъснява човекът, случва се”. Властта, която принципно не спазва законови срокове, върху вас ще стовари цялата си репресивна мощ.

Или – не. Зависи от това, кой сте вие. Ако сте по-малко равен от останалите граждани – ще се радвате и на по-добро отношение от страна на властта. Например: ако вместо фамилно къще в края на селото искате да построите хотелски комплекс на първа линия на морето – за вас няма да важат никакви срокове или ограничения. Строите си, после власта ви легализира, защото нито дюните под вашия хотел са дюни, нито неговите бетонни основи са бетонни; и единствено някой протест от „зелени рекетьори” може да ви попречи.

Какво се случи по морето, когато протест в София спря идеята на ГЕРБ да удължи срока за застрояване на земеделски земи с променено предназначение? Местните общини трескаво, денонощно раздаваха стотици строителни разрешителни, без да спазят елементарни законови процедури, като например – преди да разрешат, поне да видят проекта. „После ще ги гледаме”, както каза един приморски общинар. А вие си чакайте една година за разглеждане на вашия проект за фамилна колибка...

Същото е при обществените поръчки. Доставил си нещо на общината в срок – после си чакай 4-5 години парите. И накрая чувай следното: „Или ти плащам 2/3 от дължимото, или оставаш без нищо...” Ако обаче си от онези фаворити на властта, които постоянно печелят обществените поръчки – ти проблем с разплащането нямаш, дори да не си свършил нищо по договора (така, между другото, се раждат онези пътища, които съществуват „само по документи”).

По подобни начини, година след година, властта се конституира в наш господар, както е да речем в разните му там емирства и държавици, завърпващи със „-стан”. Тя, властта, не е длъжна да спазва никакви правила. Ти, гражданинът – всички. Тя, властта, ще те накаже на секундата, ако кривнеш. Ти, гражданинът, не можеш да накажеш властта на секундата, когато тя кривне. 

Сега се очертава висшата власт, законодателната, да започне да облича това положение в законови норми – да легализира произвола на властта и на нейните приятели.

До това се стига, уважаеми, когато зарежеш равенството – т.е. принципа, че никой няма над себе си господар. Българинът, и особено – овластеният такъв, има сериозен проблем с това равенство. Не го иска, защото онова, което иска е – утре, докопал се до власт или до някаква друга сила, той самият да стане господар, макар и дребен.

Там, където не полагаш постоянни усилия, за да крепиш равенството, доста бързо се стига до положението „става онова, което иска силният”. Правото на силата замества силата на правото. А щом силата става господар, тя няма как да се подчинява на някакви си правила, написани на някакви си хартийки.

А после: защо нямало върховенство на закона? Няма как да има, защото това върховенство ще рече – равен достъп до правосъдие. Равен. Еднакъв за всички, от царя до пъдаря. И равен шанс както царят да осъди пъдаря, така и пъдарят да осъди царя.

Ясно е, защо в общество като нашето основните политически сили са партии като БСП и ГЕРБ. Социалистите носят в наследство манталитета на партийни началници. ГЕРБ – на членове на силови групировки или на „Народната милиция”. Манталитетът и на БСП, и на ГЕРБ изключва идеята за равенство. И в двата манталитета, правото е на силния.

В тази посока работят и екстремистките идеологии, развивани покрай тия партии (както и покрай техни проекции, като национал-популистите). „Либертарианци”, „консерватори”, „нови леви” и „националисти” са съгласни в едно: силният (управляващият, богатият, местният феодал) има правото да мачка слабия. Затова списъкът на героите на всички тези маргинални, но шумни идеологии, съдържа един и същи политически типаж: Франко, Мусолини, Хитлер, Пиночет, Сталин, Путин, Орбан, Ердоган, Тръмп, льо Пен.

Затова всички тия идеологии се подреждат зад лозунга „Удри, бай Тръмпе!” Ще удря, я, няма да се лигави. Защото е силният; разговорите, дискусиите и прочие лигавщини – това е признак на слабост. Затова и „европейците”, които исторически предпочитат да не удрят, а да убеждават – те са, разбира се, с меки китки, „еврогейове”.

И така виждаме събирането, в една господарска смес, на реално поведение, законодателни инициативи и идеология, оправдаваща поведението и инициативите. За да се увековечи, остава само едно: гражданите да преклонят главици, за да не ги сече сабята на силните.

Не сме, слава на Кришна (или както там вие си Го наричате), такъв народ. Дори българите, имащи такива проблеми с идеята за равенство, разбраха нещо важно: сабята посича точно преклонените главици. Прекланянето не е никаква гаранция за оцеляване, а – напротив.

Затова днес са особено важни всички граждански съпротиви срещу разливането на отровната господарска смес из цялото общество, като един уранов хвост – из Знеполе. Дори селяни, доскоро убедени, че „протестърството” е работа за богати софиянци, обявяват граждански неподчинения, блокират пътища, правят барикади. Общини, до вчера изглеждащи като напълно покорни на силата, внезапно обявяват референдуми против силните – против онези, които искат да се конституират като господари на гражданството.

Равенството – това е да нямаш господар над себе си. В момента, в който почнеш да мрънкаш против равенството, си викаш господар. Винаги се намира някой такъв, който да те чуе, пък да вземе да дойде и да ти стане господар на теб.

Решението е – съпротива. Решителна, устойчива, както подобава на граждани, които нямат господари. Всеки произвол на всеки „силен” – на власт-имащ или негов приятел – задължително трябва незабавно да се натъква на граждански отпор. Само от съпротива на съпротива ще можем да се отървем от новите си господари.

Спирането на днешните опити на ГЕРБ да прокара закони и разпоредби в интерес на свои приятели – това би било добро начало.

Ключови думи
 

Имитационната – „фасадна” – демокрация, в която живеем от десетина години, не е статично нещо. Както всичко в политиката, това е процес, който отива нанякъде. Напоследък започваме да си даваме сметка - накъде.

От наш, на гражданите, инструмент, предназначен за решаване на нашите общи дела, властта се превръща в наш – на гражданите – господар; и гледа своите си, не нашите, дела.

След седмици, в които българският парламент работеше средно по 23 минути на ден и в които нямаше внесен нито един законопроект, все пак ГЕРБ внесе няколко. Вече можем да съдим управлението не само по кадрови назначения, а по реални политически действия – по това, за чие благо са законите, които властта предлага. За общото благо (на всички) или – за благото на отделни, не-общи интереси?

Без обсъждания, властта:

а/ отново внася законопроекта за „вечните” концесии (т.е. предоставянето на публичен ресурс за ползване на приятели на властта), спрян от президента под натиска на общественото мнение;

б/ отново лансира идеята всички разплащания над 1 000 лв да стават по банков път (и така да бъдат осигурени банкови такси за банкерите – приятели на властта);

в/ иска решително да се отдалечи от контрола на гражданите, като предлага рязко вдигане на съдебните такси (и така гражданите да бъдат затруднени, когато искат да съдят властта или нейните приятели).

В чия полза работи властта? В полза на себе си и на свои приятели, като им осигурява достъп до ресурси, приток на финанси и закрила от граждански контрол чрез съда.

Това е просто законодателният венец на отдавна стартиралия процес, при който държавата се преосновава като господар на гражданите. Няма, например, община в страната, която да спазва законовите срокове при издаването на документи на гражданите. Тези срокове се тълкуват, от чиновниците, като препоръки. Затова не се е родил главният архитект, например, който да издава в срок всички разрешителни за това, гражданите да могат да си направят фамилен дом. Не се е родила и общината, която да спазва всички срокове за разплащане по подписани договори.

„Добре, де” ще кажете, „закъсняват понякога, голяма работа...” Опитайте се вие, обаче, да закъснеете с нещо спрямо общината. Да не си платите данъците навреме. Да не си построите къщичката в някое приморско село в определения срок. Да не доставите някаква услуга към общината в сроковете, описани в договора с нея. Какво ще стане? Властта няма да каже – „закъснява човекът, случва се”. Властта, която принципно не спазва законови срокове, върху вас ще стовари цялата си репресивна мощ.

Или – не. Зависи от това, кой сте вие. Ако сте по-малко равен от останалите граждани – ще се радвате и на по-добро отношение от страна на властта. Например: ако вместо фамилно къще в края на селото искате да построите хотелски комплекс на първа линия на морето – за вас няма да важат никакви срокове или ограничения. Строите си, после власта ви легализира, защото нито дюните под вашия хотел са дюни, нито неговите бетонни основи са бетонни; и единствено някой протест от „зелени рекетьори” може да ви попречи.

Какво се случи по морето, когато протест в София спря идеята на ГЕРБ да удължи срока за застрояване на земеделски земи с променено предназначение? Местните общини трескаво, денонощно раздаваха стотици строителни разрешителни, без да спазят елементарни законови процедури, като например – преди да разрешат, поне да видят проекта. „После ще ги гледаме”, както каза един приморски общинар. А вие си чакайте една година за разглеждане на вашия проект за фамилна колибка...

Същото е при обществените поръчки. Доставил си нещо на общината в срок – после си чакай 4-5 години парите. И накрая чувай следното: „Или ти плащам 2/3 от дължимото, или оставаш без нищо...” Ако обаче си от онези фаворити на властта, които постоянно печелят обществените поръчки – ти проблем с разплащането нямаш, дори да не си свършил нищо по договора (така, между другото, се раждат онези пътища, които съществуват „само по документи”).

По подобни начини, година след година, властта се конституира в наш господар, както е да речем в разните му там емирства и държавици, завърпващи със „-стан”. Тя, властта, не е длъжна да спазва никакви правила. Ти, гражданинът – всички. Тя, властта, ще те накаже на секундата, ако кривнеш. Ти, гражданинът, не можеш да накажеш властта на секундата, когато тя кривне. 

Сега се очертава висшата власт, законодателната, да започне да облича това положение в законови норми – да легализира произвола на властта и на нейните приятели.

До това се стига, уважаеми, когато зарежеш равенството – т.е. принципа, че никой няма над себе си господар. Българинът, и особено – овластеният такъв, има сериозен проблем с това равенство. Не го иска, защото онова, което иска е – утре, докопал се до власт или до някаква друга сила, той самият да стане господар, макар и дребен.

Там, където не полагаш постоянни усилия, за да крепиш равенството, доста бързо се стига до положението „става онова, което иска силният”. Правото на силата замества силата на правото. А щом силата става господар, тя няма как да се подчинява на някакви си правила, написани на някакви си хартийки.

А после: защо нямало върховенство на закона? Няма как да има, защото това върховенство ще рече – равен достъп до правосъдие. Равен. Еднакъв за всички, от царя до пъдаря. И равен шанс както царят да осъди пъдаря, така и пъдарят да осъди царя.

Ясно е, защо в общество като нашето основните политически сили са партии като БСП и ГЕРБ. Социалистите носят в наследство манталитета на партийни началници. ГЕРБ – на членове на силови групировки или на „Народната милиция”. Манталитетът и на БСП, и на ГЕРБ изключва идеята за равенство. И в двата манталитета, правото е на силния.

В тази посока работят и екстремистките идеологии, развивани покрай тия партии (както и покрай техни проекции, като национал-популистите). „Либертарианци”, „консерватори”, „нови леви” и „националисти” са съгласни в едно: силният (управляващият, богатият, местният феодал) има правото да мачка слабия. Затова списъкът на героите на всички тези маргинални, но шумни идеологии, съдържа един и същи политически типаж: Франко, Мусолини, Хитлер, Пиночет, Сталин, Путин, Орбан, Ердоган, Тръмп, льо Пен.

Затова всички тия идеологии се подреждат зад лозунга „Удри, бай Тръмпе!” Ще удря, я, няма да се лигави. Защото е силният; разговорите, дискусиите и прочие лигавщини – това е признак на слабост. Затова и „европейците”, които исторически предпочитат да не удрят, а да убеждават – те са, разбира се, с меки китки, „еврогейове”.

И така виждаме събирането, в една господарска смес, на реално поведение, законодателни инициативи и идеология, оправдаваща поведението и инициативите. За да се увековечи, остава само едно: гражданите да преклонят главици, за да не ги сече сабята на силните.

Не сме, слава на Кришна (или както там вие си Го наричате), такъв народ. Дори българите, имащи такива проблеми с идеята за равенство, разбраха нещо важно: сабята посича точно преклонените главици. Прекланянето не е никаква гаранция за оцеляване, а – напротив.

Затова днес са особено важни всички граждански съпротиви срещу разливането на отровната господарска смес из цялото общество, като един уранов хвост – из Знеполе. Дори селяни, доскоро убедени, че „протестърството” е работа за богати софиянци, обявяват граждански неподчинения, блокират пътища, правят барикади. Общини, до вчера изглеждащи като напълно покорни на силата, внезапно обявяват референдуми против силните – против онези, които искат да се конституират като господари на гражданството.

Равенството – това е да нямаш господар над себе си. В момента, в който почнеш да мрънкаш против равенството, си викаш господар. Винаги се намира някой такъв, който да те чуе, пък да вземе да дойде и да ти стане господар на теб.

Решението е – съпротива. Решителна, устойчива, както подобава на граждани, които нямат господари. Всеки произвол на всеки „силен” – на власт-имащ или негов приятел – задължително трябва незабавно да се натъква на граждански отпор. Само от съпротива на съпротива ще можем да се отървем от новите си господари.

Спирането на днешните опити на ГЕРБ да прокара закони и разпоредби в интерес на свои приятели – това би било добро начало.

Коментари

Милен's picture
Милен
Милен

EU

Интересна "проевропейска" теза - при Сакскобурготски и Станишев сме били истинска демокрация, ,а след влизането ни в ЕС - вече сме фасадна такава.
Вие наистина яко откачихе бе, хора, стегнете се малко

Децата на червената

Децата на червената номенклатура пак се опитват да ни поучават и да ни четат морал - смях!
смехурко's picture
смехурко
смехурко

Казаното е вярно, но не съвсем..

Някаква демокрация имаше между 1989 г. и 1999 г. След това мафията все повече и повече започна да мачка обикновения човек и да краде все по-безочливо.
toti_1011's picture
toti_1011
toti_1011

Децата на Бойко...

Децата на Бойко,какъв цвят сте? Тъпи ли сте или сте нагли? Колко от лидерите на ГЕРБ,не са били членове на БКП?
Rhapsody of fire's picture
Rhapsody of fire
Rhapsody of fire

Жить не по лжи!!!

По времето на социализма се бях напълно отчаял и не виждах никаква възможност за съпротива на режима отвътре. Никаква. Всички ( а в крайна сметка и аз в немалка степен) бяхме жалки опортюнисти.
Когато обаче ми попадна есето на Солженицин "Жить не по лжи", изведнъж ми просветна, прогледнах и зачеркнах собствения си опортюнизъм.
За съжаление - отново деградирахме до подобно положение.
Но лечението е същото - "Жить не по лжи".
Всеки от нас трябва безусловно да го прилага всекидневно и без условности.
Rhapsody of fire's picture
Rhapsody of fire
Rhapsody of fire

Жить не по лжи - 2

А за тези, за които не знаят какво е това есе "Жить не по лжи", прилагам ключовите според мен пасажи от него:
Самый простой, самый доступный ключ к нашему освобождению: личное неучастие во лжи! Пусть ложь все покрыла, пусть ложь всем владеет, но в самом малом упремся: пусть владеет не через меня!
И с этого дня он:
– впредь не напишет, не подпишет, не напечатает никаким способом ни единой фразы, искривляющей, по его мнению, правду;
– такой фразы ни в частной беседе, ни многолюдно не выскажет ни от себя, ни по шпаргалке, ни в роли агитатора, учителя, воспитателя, ин по театральной роли;
– живописно, скульптурно, фотографически, технически, музыкально не изобразит, не сопроводит, не протранслирует ни одной ложной мысли, ни одного искажения истины, которое различает;
– не приведет ни устно, ни письменно ни одной "руководящей" цитаты из угождения, для страховки, для успеха своей работы, если цитируемой мысли не разделяет полностью или она не относится точно сюда;
– не даст принудить себя идти на демонстрацию или митинг, если это против его желания и воли; не возьмет в руки, не подымет транспаранта, лозунга, которого не разделяет полностью;
– не поднимет голосующей руки за предложение, которому не сочувствует искренне; не проголосует ни явно, ни тайно за лицо, которое считает недостойным или сомнительным;
– не даст загнать себя на собрание, где ожидается принудительное, искаженное обсуждение вопроса;
– тотчас покинет заседание, собрание, лекцию, спектакль, киносеанс, как только услышит от оратора ложь, идеологический вздор или беззастенчивую пропаганду;
– не подпишется и не купит в рознице такую газету или журнал, где информация искажается, первосущные факты скрываются.
Mark Watson's picture
Mark Watson
watmark

натяквания от бивш неолиберал

Гурото продължава да ни поучава. Вече 20 години. Един от десетината неолиберални мазачи, синове на комунисти, които покриха овехтелата и олющена фасада на руския комунизъм с неолиберално фентъзи в "НАДСТРОЙКАТА" на нашенеца. За каква мазилка се натиска сега Гурото? Ами пак за същата. Тези господари не са убави. Трябва да ги заменим с господари от Костово-Капиталовия кръг. Лабораторните хомункули, вманиячената демократичност по адвокатски, клиентската атака към съдебната власт, скалъпване на барикади за извънпарламентарната значимост и подобни прави протестърите смешни и файтонизира европейското. Основния политичесски въпрос у нас е Европа или Русия, като последната има предимството на постколониялното влияние. И при този цивилизиационен сблъсък протестърите хабят енергия и време с тюнинговане на идеологическа правилност. Ресто Дайнов. Или помагайте на проевропейските сили или изчезвайте от хоризонта. Защото в хибридната война вие играете от страната на степния неоколониялизъм.
rado borisov's picture
rado borisov
rado borisov

Г-н Дайнов, историята се

Г-н Дайнов, историята се прави от личности, а не от народи, партии, сдружения и т.н. Апелът Ви е правилен, но за да се осъществи са необходими две единствени думи, които кой знай защо свенливо пропускате, при инак изключителната си щедрост към „Франко, Мусолини, Хитлер, Пиночет, Сталин, Путин, Орбан, Ердоган, Тръмп, льо Пен“.
Коя е личността, не партията, не коалицията, а личността , която се крие зад Вашето определение „господаря/господари“ у нас, в България? И още нещо. Коя е личността, която ще проведе съпротивата у нас, в България? Ей това трябваше да кажете и посланието Ви можеше да разчита на успех. В този си вид то е една от многото приказки, но предназначени за пазара, а не за съпротива.

„... аз не искам и занапред
мирно да робувам —
за свобода, за щастие
само да бълнувам...
Не вярвам аз, че калугер
ще спаси раята —
свободата не ще екзарх,
иска Караджата."
Любен Каравелов

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията