Имитационната – „фасадна” – демокрация, в която живеем от десетина години, не е статично нещо. Както всичко в политиката, това е процес, който отива нанякъде. Напоследък започваме да си даваме сметка - накъде.

От наш, на гражданите, инструмент, предназначен за решаване на нашите общи дела, властта се превръща в наш – на гражданите – господар; и гледа своите си, не нашите, дела.

След седмици, в които българският парламент работеше средно по 23 минути на ден и в които нямаше внесен нито един законопроект, все пак ГЕРБ внесе няколко. Вече можем да съдим управлението не само по кадрови назначения, а по реални политически действия – по това, за чие благо са законите, които властта предлага. За общото благо (на всички) или – за благото на отделни, не-общи интереси?

Без обсъждания, властта:

а/ отново внася законопроекта за „вечните” концесии (т.е. предоставянето на публичен ресурс за ползване на приятели на властта), спрян от президента под натиска на общественото мнение;

б/ отново лансира идеята всички разплащания над 1 000 лв да стават по банков път (и така да бъдат осигурени банкови такси за банкерите – приятели на властта);

в/ иска решително да се отдалечи от контрола на гражданите, като предлага рязко вдигане на съдебните такси (и така гражданите да бъдат затруднени, когато искат да съдят властта или нейните приятели).

В чия полза работи властта? В полза на себе си и на свои приятели, като им осигурява достъп до ресурси, приток на финанси и закрила от граждански контрол чрез съда.

Това е просто законодателният венец на отдавна стартиралия процес, при който държавата се преосновава като господар на гражданите. Няма, например, община в страната, която да спазва законовите срокове при издаването на документи на гражданите. Тези срокове се тълкуват, от чиновниците, като препоръки. Затова не се е родил главният архитект, например, който да издава в срок всички разрешителни за това, гражданите да могат да си направят фамилен дом. Не се е родила и общината, която да спазва всички срокове за разплащане по подписани договори.

„Добре, де” ще кажете, „закъсняват понякога, голяма работа...” Опитайте се вие, обаче, да закъснеете с нещо спрямо общината. Да не си платите данъците навреме. Да не си построите къщичката в някое приморско село в определения срок. Да не доставите някаква услуга към общината в сроковете, описани в договора с нея. Какво ще стане? Властта няма да каже – „закъснява човекът, случва се”. Властта, която принципно не спазва законови срокове, върху вас ще стовари цялата си репресивна мощ.

Или – не. Зависи от това, кой сте вие. Ако сте по-малко равен от останалите граждани – ще се радвате и на по-добро отношение от страна на властта. Например: ако вместо фамилно къще в края на селото искате да построите хотелски комплекс на първа линия на морето – за вас няма да важат никакви срокове или ограничения. Строите си, после власта ви легализира, защото нито дюните под вашия хотел са дюни, нито неговите бетонни основи са бетонни; и единствено някой протест от „зелени рекетьори” може да ви попречи.

Какво се случи по морето, когато протест в София спря идеята на ГЕРБ да удължи срока за застрояване на земеделски земи с променено предназначение? Местните общини трескаво, денонощно раздаваха стотици строителни разрешителни, без да спазят елементарни законови процедури, като например – преди да разрешат, поне да видят проекта. „После ще ги гледаме”, както каза един приморски общинар. А вие си чакайте една година за разглеждане на вашия проект за фамилна колибка...

Същото е при обществените поръчки. Доставил си нещо на общината в срок – после си чакай 4-5 години парите. И накрая чувай следното: „Или ти плащам 2/3 от дължимото, или оставаш без нищо...” Ако обаче си от онези фаворити на властта, които постоянно печелят обществените поръчки – ти проблем с разплащането нямаш, дори да не си свършил нищо по договора (така, между другото, се раждат онези пътища, които съществуват „само по документи”).

По подобни начини, година след година, властта се конституира в наш господар, както е да речем в разните му там емирства и държавици, завърпващи със „-стан”. Тя, властта, не е длъжна да спазва никакви правила. Ти, гражданинът – всички. Тя, властта, ще те накаже на секундата, ако кривнеш. Ти, гражданинът, не можеш да накажеш властта на секундата, когато тя кривне. 

Сега се очертава висшата власт, законодателната, да започне да облича това положение в законови норми – да легализира произвола на властта и на нейните приятели.

До това се стига, уважаеми, когато зарежеш равенството – т.е. принципа, че никой няма над себе си господар. Българинът, и особено – овластеният такъв, има сериозен проблем с това равенство. Не го иска, защото онова, което иска е – утре, докопал се до власт или до някаква друга сила, той самият да стане господар, макар и дребен.

Там, където не полагаш постоянни усилия, за да крепиш равенството, доста бързо се стига до положението „става онова, което иска силният”. Правото на силата замества силата на правото. А щом силата става господар, тя няма как да се подчинява на някакви си правила, написани на някакви си хартийки.

А после: защо нямало върховенство на закона? Няма как да има, защото това върховенство ще рече – равен достъп до правосъдие. Равен. Еднакъв за всички, от царя до пъдаря. И равен шанс както царят да осъди пъдаря, така и пъдарят да осъди царя.

Ясно е, защо в общество като нашето основните политически сили са партии като БСП и ГЕРБ. Социалистите носят в наследство манталитета на партийни началници. ГЕРБ – на членове на силови групировки или на „Народната милиция”. Манталитетът и на БСП, и на ГЕРБ изключва идеята за равенство. И в двата манталитета, правото е на силния.

В тази посока работят и екстремистките идеологии, развивани покрай тия партии (както и покрай техни проекции, като национал-популистите). „Либертарианци”, „консерватори”, „нови леви” и „националисти” са съгласни в едно: силният (управляващият, богатият, местният феодал) има правото да мачка слабия. Затова списъкът на героите на всички тези маргинални, но шумни идеологии, съдържа един и същи политически типаж: Франко, Мусолини, Хитлер, Пиночет, Сталин, Путин, Орбан, Ердоган, Тръмп, льо Пен.

Затова всички тия идеологии се подреждат зад лозунга „Удри, бай Тръмпе!” Ще удря, я, няма да се лигави. Защото е силният; разговорите, дискусиите и прочие лигавщини – това е признак на слабост. Затова и „европейците”, които исторически предпочитат да не удрят, а да убеждават – те са, разбира се, с меки китки, „еврогейове”.

И така виждаме събирането, в една господарска смес, на реално поведение, законодателни инициативи и идеология, оправдаваща поведението и инициативите. За да се увековечи, остава само едно: гражданите да преклонят главици, за да не ги сече сабята на силните.

Не сме, слава на Кришна (или както там вие си Го наричате), такъв народ. Дори българите, имащи такива проблеми с идеята за равенство, разбраха нещо важно: сабята посича точно преклонените главици. Прекланянето не е никаква гаранция за оцеляване, а – напротив.

Затова днес са особено важни всички граждански съпротиви срещу разливането на отровната господарска смес из цялото общество, като един уранов хвост – из Знеполе. Дори селяни, доскоро убедени, че „протестърството” е работа за богати софиянци, обявяват граждански неподчинения, блокират пътища, правят барикади. Общини, до вчера изглеждащи като напълно покорни на силата, внезапно обявяват референдуми против силните – против онези, които искат да се конституират като господари на гражданството.

Равенството – това е да нямаш господар над себе си. В момента, в който почнеш да мрънкаш против равенството, си викаш господар. Винаги се намира някой такъв, който да те чуе, пък да вземе да дойде и да ти стане господар на теб.

Решението е – съпротива. Решителна, устойчива, както подобава на граждани, които нямат господари. Всеки произвол на всеки „силен” – на власт-имащ или негов приятел – задължително трябва незабавно да се натъква на граждански отпор. Само от съпротива на съпротива ще можем да се отървем от новите си господари.

Спирането на днешните опити на ГЕРБ да прокара закони и разпоредби в интерес на свои приятели – това би било добро начало.