Историята на една снимка

Почти няма човек в България, който да не е виждал горната снимка – младо момиче плаче на полицаи, минути след като колегите му са били нея и други протестиращи. А за тази снимка се изговориха какви ли не глупости – че се били познавали, че били брат и сестра, любовници, че им било платено, какво ли не. Затова и си позволявам да напиша това, за да се разсеят малко пропагандните приказки.

На 12 ноември 2013 г. Ранобудните студенти, част от които бях и аз, планирахме дългоочакваната окупация на парламента. След масирана кампания за точно този ден се събрахме няколко хиляди човека, започнахме да вдигаме барикади от пейки и подръчни материали, опитахме се да обградим Парламента. Полицията бе по-многобройна, бе въоръжена (за разлика от нас), а голяма част от гражданите гледаха апатично на боя над 18-19 годишни студенти.

След като направихме кордон около цялото Народно събрание – по бул. „Цар  Освободител“, ул. „Париж“, целия площад пред катедралата „Александър Невски“ и през градинката до Народното събрание – ние всячески се опитвахме да блокираме влизането и излизането на депутатите. Полицията бе груба и удряше дори момичета, но това бе нищо. В един момент започнаха да ни изблъскват и да събарят малките барикади, които бяхме вдигнали.

Срещу нас бе събрана сила от около 10 000 полицаи, като бяха викнати подкрепления от Перник, Пловдив и дори Бургас. Цялата жандармерия на страната бе там и тогава, за да опази депутатите от народната любов. И въпреки това, ние удържахме над 3 часа. Непрекъснато идваха нови хора – чакахме подкрепа от Пловдив, чуваше се, че феновете на „Левски“ и ЦСКА скоро ще дойдат, нашите родители и възрастни приятели щяха да дойдат след работа. Трябваше само да удържим няколко часа още.

В един момент ръководителите на защитата на Парламента явно решиха, че ще става все по-напечено и че ще е по-добре, ако изкарат депутатите. Тъй като абсолютно всяка един път за автомобили извън сградата на Народното събрание бе блокиран, за полицията остана само да пробие път през бул. „Цар Освободител“ и колите на депутатите да отпрашат надолу.

На това действие на полицията ние се опитахме да отговорим, като се втурнахме през Царската градинка. Бях там, заедно с годеницата си, с някои от най-добрите ми приятели, както и с редица познати и нови приятели от Окупацията на Софийския университет. Срещу нас беше това:

Плътен кордон от полицаи, от Народното събрание чак до Министерски съвет. Катаджии, жандармеристи, гранична полиция, обикновени квартални – всичко, което държавната машина бе успяла да събере като жив щит. А по средата на насила прочистеното пространство минават скъпите коли, платени с нашите откраднати данъци.

Когато излязохме на платното и се опитахме да го блокираме, полицията буквално ни би. Жандармеристи с черни маски ритаха мен, годеницата ми, приятели. На един дядо му счупиха колелото от ритане в него, а от сакото му изпопадаха няколко дребни икони, наред с други вещи. Момчета на моите години и по-малки бяха бити, блъскани и псувани, както и момичета.

Едно от момичетата бе и 15 -годишната тогава Деси. Деси я бях виждал многократно покрай какви ли не протести, познавах и баща й. Сред целия хаос на протеста, сред всички понесени удари, пред очертаващия се неуспех на протеста и нагло изсулващите се депутати, тя се разплака. Разплака се от безсилие, от болка, от гняв. Наблюдавах я и напълно я разбирах, защото самият аз изпитвах същите чувства. И точно тогава видях сред кордона полицаи един приятел – Ванчо, по паспорт Иван.

Да ви кажа за Иван. Беше 2010 година, фейсбук бе млада социална мрежа, още имахме малко приятели. Добави ме един човек, студент на мъжа на моя учителка от гимназията. Запознахме се, пихме бира, ходихме на пънк и джаз концерти, говорихме си за култура, изкуство, философия, яко спорихме по какви ли не теми. Човек образован, грамотен, начетен. Един път го питам – „Какво работиш ти бре?“ На пета бира той ми казва „Ми полицай съм“. Сметнах това за много смешна шега – та аз умен полицай с такъв вкус за музика не съм виждал.

Е да, ама няколко месеца по-късно, на един протест от студентските протести през 2012 г. един строен жандармерист ми викна „Ей, Жоро!“ и се втурна към мен. Едва разпознах приятеля, с когото лежерно пием бирички в парка. Униформата го правеше много по-сериозен, много по-груб. Чак когато го видях така му повярвах за работата.

И въпреки че беше жандармерист – от тези, които ги пращат по мачове да усмиряват пияни хулигани, или по протести да бият протестиращи, или да охраняват обекти с голяма значимост – той винаги бе някак прекалено различен от другите полицаи, които познавах. Никога не е бил женствен, макар години по-късно да призна, че е хомосексуален.

Та, от всички онези полицаи, които само секунди по-рано ни биеха най-невъзмутимо, Деси, по някаква космическа случайност, попадна на Ванчо. Същият този Ванчо, на когото малко преди това аз и един приятел му бяхме казали някои доста тежки думи заради участието му в това срамно нещо. Той пък ни бе отвърнал, че изпълнява дълга си. (Не коментираме, че той ходеше и акто полицай по работа на протестите #ДАНСwithme, а след работа и като протестиращ, но се криеше от колегите си).

Деси просто го хвана и започна да излива мъката си. И Иван, при цялото това крещене, грубости и насилие й каза простичко: „Моето момиче, всичко ще се оправи!“. Именно този момент бе и заснет на снимката, която обиколи света и дори бе част от филма „The Giver“ (Пазителят) с Мерил Стрийп.

Депутатите обаче бяха изнесени успешно. Кадрите с насилието над децата изкара една наистина гневна тълпа от мъжища на протеста вечерта. И тези мъжища разкъса огражданията около Парламента, имаше си и хубав бой, но нямаше как реално да бъде победена почти цялата боеспособна полиция на България без оръжия. В крайна сметка протестиращите бяхме изблъскани от море от полиция и протестът за деня свърши.

Няколко месеца по-късно Иван не издържа и напусна жандармерията и замина за Кипър. После се върна в България и сега пак си е тук, но работи нещо друго. Две години след онзи декември той и Деси се запознаха съвсем официално, станаха вече приятели и оттогава се виждат редовно.

Така стана и на Гей Прайда, който се проведе на 10 юни. Бях там, когато се срещнаха и позираха за тази снимка. На нея вече и двамата не са сериозни или тъжни, а са щастливи и усмихнати. И Иван ѝ каза – „Видя ли, казах ти, че всичко ще бъде наред!“

Материалът е публикуван в блога на Георги Драганов "Война и мир". Оригиналното заглавие е „Историята на една снимка – един полицай и една протестираща, 4 години по-късно“