Тя е пораснало момиче; жена, която твърди, че знае какво иска и как да го постигне; певица, която има още много да изпее на публиката. На 28 юни вечерта в зала 1 на НДК Патрисия Каас излиза за третия си концерт пред българските зрители, за да представи своя първи оригинален албум от повече от десет години.

Поканихме Патрисия Каас да отговори на няколко въпроса за „Площад Славейков“ – за прелома в живота ѝ, за силата на жените, за болезнените теми, които засяга в новите си песни. И за майка ѝ.

– Идвате в България за трети път. Какви впечатления е оставила страната ни у Вас?

– Харесвам българската публика. Спомням си идеално концерта ми в София, когато изпълнявах репертоара на Едит Пиаф. Между публиката и мен се появи много приятен контакт. Просто усетих хората и отговорих на очакванията им. Беше страхотно! Сигурна съм, че и този път реакцията ще е същата и ще прекараме невероятна вечер заедно.

– Какъв беше пътят от пеещото момиче в „Mademoiselle chante…“ до преобразената Патрисия Каас в „Patricia Kaas“?

– Дълъг, дълъг път, извървян от момиче, родено в малко миньорско селце, до зряла жена, уверена в себе си. Сега, когато съм на 50, имам усещането, че съм рестартирала живота си, че го живея отново. На моята възраст няма как да се вдъхновя от захаросани и сълзливи истории като „Аз те обичам и ти също ме обичаш“ – не, не пея за тези неща и те не вече не могат да ме докоснат. Пея своите емоции. Днес съм абсолютно свободна, така че пея за свобода, за истинските неща в нашите сложни и проблематични времена.

– Новият Ви албум засяга болезнени теми като домашното насилие, кръвосмешението, онези хора, които оставят непосилни празнини в живота ни. Може ли изкуството да е оръжие срещу тези проблеми?

– Изкуството не може да реши тези проблеми, но и не можем да стоим безучастни отстрани. Ако един текст ме докосне, си казвам: „Трябва да го изпея, трябва да го покажа на хората“. Щастлива съм, че в последния си албум пея за тези неща, те ме стимулират и успяват да прехвърлят емоциите ми към публиката.

– Първата песен в „Patricia Kaas“ е посветена на жените. Действително ли е по-силен днес „слабият“ пол?

– Вярвам, че е така. Въпреки че все още има някои опортюнистични женски въпроси. Ние, жените, сме по-чувствителни, по-уязвими, нуждаем се от подкрепа. Способни сме да сведем всичко до емоция. Моят собствен живот го доказва. От друга страна, във всяка жена живее малък войник, готов да се бори, да преодолява трудности и да побеждава. Всеки път, когато си поставим цел да постигнем нещо, ние сме по-силни, по-успешни.

– Една от песните в новия Ви албум е свързана с атентатите в Париж от 2015 г. Оттогава Франция, а и други европейски страни, се сблъскаха неведнъж с терора. Как се живее в такъв свят?

– Смятам, че сме достатъчно силни да преодолеем този труден за обществото ни период. Във всеки случай, въпреки ужасните събития, не бива да бъдем потиснати от терора. Ако приемем да сме завладени от страха, това ще направи живота ни невъзможен. Свидетели сме на безпрецедентни религиозни различия и народите от целия свят не бива да остават безразлични; ние показваме, всеки един от нас по някакъв начин, че тези несъответствия могат да бъдат преодолени.

– Майка Ви от съвсем малка е насърчавала певческата Ви дарба, на 8 вече сте пеели Силви Вартан, Далида, Клод Франсоа, Мирей Матийо. Какво виждате, когато се върнете в детството?

– Дължа твърде много на майка си. Изключително драматично минах през ранното ни сбогуване. Тя беше силно отдадена на многобройното ни семейство, стимулирайки междувременно моите таланти. Детството ми беше тясно свързано с пеенето, но когато си толкова млад, не познаваш добре капацитета си. Не разбирах дори какво толкова ми харесва публиката ми; години по-късно осъзнах, че дълбокият ми глас, нетипичен за малко момиче, ги е впечатлявал още тогава. Имахме труден живот и първите печалби от моите изпълнения отиваха за семейството.

– Казвате, че пеете своите емоции. Какво Ви коства това?

– Пея за това, което ме вълнува. А елементарните неща отдавна не ме вдъхновяват. Бих се чувствала непълноценна, ако създавам музика, в която не влагам душата си.

– Когато застанете пред огледалото, кой ви поглежда оттам?

– Едно пораснало момиче. Една жена, която знае какво иска и как да го постигне. Една певица, която има още много да изпее на публиката.

"Площад Славейков"