Когато бях малък, градският ми дядо често ме водеше на разходка там, където днес е НДК. Беше зелено, с алеи. Имаше две (май бяха две) стени, останали от стари казарми. На стените бяха изписани имената на загинали за Отечеството във войните от началото на 20-и век. Заставах пред тях и си изкълчвах врата, така че да гледам достатъчно нависоко и да чета имената на героите. Някъде там беше и името на бащата на градския ми дядо, загинал начело на кавалерийска атака на сръбския фронт.

После отвсякъде налетяха багери и стана прашно и грозно. Стените изчезнаха. Накрая, на най-високата точка на поляната се появи онова чудо НДК – огромен паяк, приклекнал на баира (но готов да отскочи всеки момент), гледащ със студено презрение града пред себе си. Навсякъде плъзнаха онези мраморни плочи, с които комунистите павираха всички градове през 80-те години (мислеха си, че така правят внушение за своята вечност). През лятото плочите отдаваха, като огромна фурна. През зимата ти осигуряваха прекрасни възможности за чупене на крайници. Поне имаше фонтани, да освежават.

После и те спряха.

А на най-ниското място, под внимателния студен поглед на НДК – Седмокрилият. Който започна да се разпада от момента на своето поставяне, демонстрирайки нагледно „вечността” на режима.

Махнете поне Седмокрилия, по дяволите. Рекултивирайте мястото така, че пак да е зелено. Разкарайте плочите покрай фонтаните и върнете алеите. А на рекултивираното място на Седмокрилия върнете стените с имената на героите. И цветя може от време на време да им носите, по линия на общината, за да не се охарчите.

---

Бел. ред.: Коментарът е от профила на Евгений Дайнов във фейсбук. Заглавието е на редакцията