Трябва да ви призная нещо. Книгата, за която ще ви разказвам, не, книгата, която искам да ви примамя да прочетете, е на нашия колега, културния редактор на Клуб Z Емил Тонев. Ако решите, бройте  този текст за една безсрамна реклама.

Авторът Емил Тонев

И още – аз съм сигурно най-неподходящият да пише за неговата книга. Първо, съм най-младият в екипа – голяма част от „Понякога ангели“ "живее" в едно време, за което с досада съм слушал, но никога не съм разбирал. Ще ви кажа защо поисках да го направя  – когато той донесе една бройка в редакцията, аз трябваше да сканирам корицата. По пътя я отворих и я зачетох. След десет минути пред скенера си я занесох у дома.

Когато успях  да се оставя на книгата, разбрах и защо не харесвам излезлите през последните години романи за „онова време“ – социализма, комунизма, или както им е кеф да го наричат. „Понякога ангели“ не се стреми да бяга от соцреалността. Просто тя няма значение, защото човешките истории са човешки във всяко време.

Всъщност за това е писал Емо – за човеците, за приятелите. Писал го е смислено, забавно  и истински. Скачането във времето – от първата младост до втората и обратно – не е някаква интересна литературна рамка, по която някой критик би се прехласнал, а естествено бродене из живота на един човек, което навръзва моето с неговото време... 

Ама стига суперлативи. В „Понякога ангели“ Тонев иронизира и себе си, и читателя. Ще си призная – не съм му чел предишните книги. И разказите му даже не съм. Нали ви предупредих, че съм неподготвен. Е, този роман ми стига. Емо разказва толкова много лични неща, че когато в предпоследното изречение заявява „навлизам в твърде лични пространства“, направо ти иде да му сложиш вирус на служебния компютър.

А после зацепваш защо по-нататък е лично – защото тепърва му предстои.

Романът на Емо е за млади хора. Това не е похвала – в него има нещо наивно, нещо познато. Лее се алкохол, заглеждат се мацки – всичко е както трябва.  Дори собствените ти родители започват да ти стават по-симпатични, защото подозираш, че и те с присъствали някъде в този живот.

Някой може да си помисли, че Емо е седнал да го пише заради нещо като реванш. След онази гадория с „Паралели“, и другата, в „Труд“. Аз не мисля така – писал го е, защото му е кеф. И никак не е чудно, че като го четеш, и на теб ти е кеф.

Знам, че когато един журналист пише роман, и когато един писател пише журналистика, винаги се питаш – какъв е повече? Странно, но когато чета културните дописки на Емо, които и вие сте чели – струва ми се, че ги пише писателят Тонев. А като чета „Понякога ангели“ – пише журналистът Тонев. Емо просто хубаво ги е събрал тези двамата.

Ще ви предложа  сделка – като минете покрай някоя книжарница, влезте, намерете книгата, разгърнете я – мисля, че още е позволено. И ако не си я купите след няколко страници, теглете ми една и ме обявете за скапан културен журналист. Няма да ви се обидя.