Осама бин Ладен споделя доста необичаен интерес с много други джихадисти – пише поезия. Техните стихове може и никога да не спечелят литературни награди, но Елизабет Кендъл е удивена от тях. Може ли изследването им да помогне в борбата срещу екстремизма?

В края на 80-те години Кендъл решава да учи арабски в университета. Египетски автор, Нагиб Махфуз, тъкмо е спечелил Нобелова награда за литература и Кендъл е силно раздразнена колко трудно е да се открият негови книги в превод. Да научи арабски е очевидно единственият начин да разбере добър ли е, или не.

Освен това тя смята, че да се заеме с толкова трудна тема може да я улесни да влезе в Оксфорд (и успява). От полза е и, че решението ѝ дразни родителите ѝ.

„Можех да се бунтувам по много начини – да вземам наркотици, да проституирам или нещо такова – разказва тя. – Но реших да уча арабски. Мисля, че това беше доста болезнено за тях.“

В следващите двайсет години Кендъл става експерт в арабската литература – всякакви опасения за способноста ѝ да е в Оксфорд са били силно пресилени. Съсредоточава се върху египетски авангард, най-вече изпълнените с тревога поеми, които се пишат след загубата на страната от Египет в Шестдневната война от 1967 г.

Издирва автори от това време. Превежда творбите им. Тази тема става център в живота ѝ. Докато един ден не осъзнава, че по същество е безполезна.

„Оказвах се отегчена на конференции, където всеки говори за някоя книга, която никой друг не е чувал, влиза в дълбоки детайли за нея, но никога не успява да обясни защо има значение – обяснява Кендъл. – Помислих си: ето ме с този огромен опит – 20 години анализиране на литература. Как да го вкарам в употреба?“

Отговорът на този въпрос навярно отново е вбесил родителите ѝ – Елизабет Кендъл решава да изследва поезията на джихадизма.

Днес тя, вече водеща фигура в катедрата по арабски и ислямски изследвания в Оксфордския университет, се смята за най-влиятелния експерт по джихадистка поезия в света. Просто така може да разговаря за стихове, писани от Осама бин Ладен до Айман ал-Зауахири, настоящия лидер на Ал-Кайда (Абу Бакр ал-Багдади, водачът на т.нар. Ислямска държава, лично не пише поезия, но има докторска степен в тази област).

Кендъл следи няколко групи за джихадистка поезия чрез приложението на телефона си „Телеграм“. Тя дори има аудиозаписи на такива поеми – плейлистът с тях е между такъв с композиции на Хендел и друг с парти мелодии (с доста „Пет шоп бойс“ в него).

Някой може да сметне работата ѝ за противоречива. Но Кендъл е убедена, че заниманията ѝ са важни, тъй като дават поглед към това защо джихадизмът процъфтява, особено в Близкия изток. Британските служби за сигурност очевидно са съгласни – известно е, че са обмисляли да използват поезия, заедно с други творчески методи, за да се борят с екстремизма.

Кендъл започва да разглежда поемите чрез онлайн издания на списания, финансирани от Ал-Кайда на Арабския полуостров, крилото на групировката в Йемен. Полуостровът е „родното място“ на арабската литература, така че изборът изглежда уместен. Тя бързо открива, че частта от съдържанието с поемите се простира на почти пет страници.

„Беше изумително – разказва. – Узнах колко е важно още щом видях колко много са. Защо иначе биха си губили времето с това? Освен това, всеки, който е прекарвал време в Близкия изток, знае колко важна е поезията там. Всеки таксиметров шофьор в Кайро може да рецитира стихове.“

Поемите, които Кендъл открива, не са просто пропаганда. Да, има много, които призовават за атаки и подканят читателите да се присъединят към групировката, но много са и другите – които оплакват мъртвите другари, и дори такива, опитващи се да вменят консервативни ценности у жените.

Онова, което най-много я шокира, обаче е не разнообразието, а колко много изопачават стари стихове – от стотици години.

„Това беше един от много, много малкото случаи, в които изучаването на арабска литература ми влезе в употреба. Като прекарала толкова време в изследване на класическа поезия, можех да прочета някое от тези стихотворения и да си кажа: „Това звучи много познато“, а после да открия откъде е взаимствано.“

Кендъл открива, че повече от половината от поемите са плагиатствани от класическата традиция. Иронично, близо 10 на сто от тях са от предислямската ера.

Дори и новите текстове звучат така, сякаш са видение на пророка Мохамед, а не са писани от отегчен джихадист, шофиращ през пустинята няколко седмици по-рано. Това е, защото от "Ал Кайда" искат всеки, който чуе тези стихове, да си помисли, че те са дело на далечен предшественик – който е точно като тях.

„Ако седях тук като литературен съдия, например за „Букър“, бих казала, че повечето от тези неща са пълен боклук – казва Кендъл. – Но те не са замислени да бъдат добра литература – те трябва да са част от племенната традиция, да са автентични и да се обръщат към сърцата на хората. И го правят.“

Елизабет Кендъл можеше и просто да стои в кабинета си, залепена за джихадистки социални мрежи в изследване на тези поеми. Но прави нещо друго – заминава за Сана, разкъсваната от война столица на Йемен, за да види какво ще открие там.

„Започнах лова си из книжарниците, но не беше лесно – разказва тя. – Беше трудно да разбера каква терминология да използвам. „Поезия за джихад?“ Не върви. Оказа се, че е „Ентусиазираща поезия“, „Поезия за кауза“. Когато кажех това, ах!, и се отваряше вратата към задно помещение.

Кендъл също разпитва хора от йеменски племена за поезията (заедно с много други теми), за да провери колко важна е тя за ежедневието им – 84% от мъжете и 69% от жените заявяват, че е. Докато пътува сред тях, понякога им пуска от джихадистките песни от телефона си, за да разбере реакцията им.

„Веднъж един мъж се обърна и ми каза: „Докторе, това е боклук! Ако искаш добра джихадистка поезия, ще ти намерим добра джихадистка поезия.“

Кендъл редовно участва в разговори по темата и, ако чуете и един от тях, ще бъдете учудени. На събитие в Лондон по-рано тази година тя радостно прочете откъси от един от своите „фаворити“, а после каза, за двама поети от "Ал Кайда", че „тези хора са толкова талантливи, че изпитах огромно съжаление, че са вербувани“.

Но публиката ѝ никога не изглежда шокирана, защото винаги е ясно, че симпатията на Кендъл лежи изцяло върху йеменците, експлоатирани от такива групировки. Страната отдавна е известна със скромните възможности, които предлага – така че джихадизмът за някои изглежда единствената възможност.

„Имам усещане за отчаяние [понякога в тези поеми] – казва изследователката. – Какво можем да направим? Имаме корумпирани лидери, които прибират всички пари за хуманитарни помощи, които не инвестират в нас – и това са хората, подкрепяни от Запада. Просто трябва да поемем ръководството, да въведем Шариата, да забраним всичко и ще сме наред.“

Симпатиите ѝ към йеменците стигат отвъд акадимичните изследвания. Кендъл участва в образователни проекти в страната и е помогнала за учредяването на вестник, който да даде на местните глас (със страница за поезия, разбира се). Тя дори представлява племена от провинция Махра на изток, както и говори на междуплеменни срещи, като почетен гост.

 

Джихадистите знаят коя е и какво прави. По-рано тази година тя открива разговор в социална мрежа, където екстремисти споменават името ѝ. Смята също, че бойци на групировката са я „нагледали“ в Йемен, докато е работила с племената.

Имат ли оръжия?, питам аз.

„Да, но там всеки има“, отговаря тя и смехът ѝразсейва напрежението.

Може ли поезията да извърне тези хора далеч от джихада?

„Смятам, че може – отговаря Кендъл. – Но не предлагам експертите по контратероризъм да започнат да пишат поезия, това би било огромна грешка, изключително непродуктивно, защото не би било автентично.“

Но държавите биха могли да финансират публикации на антиджихадистка поезия, писана от местни хора. Кендъл настоява, че можеш да откриеш такива поеми, ако се вгледаш внимателно и дадеш на хората възможност да говорят. Но псевдонимите ще са неизбежни, за нещастие.

Джихадистката поезия очевидно е превзела живота на Кендъл по начин, сходен с египетския авангардизъм преди време.

„Аз живея и дишам с това“, заявява изследователката.

Достигнала е и до етап, в който се шегува с темата, въпреки че сама казва, че това е нормално за всеки, който работи с джихадизъм.

„Нужно ти е чувство за хумор, когато правиш това, как иначе ще продължиш напред? – Но този път обсебеността ѝ изглежда само частично е заради това, че темата ѝ е интересна. Очевидно е, че е движена от чистото си убеждение, че е важна. – Много хора прекарват цялото си време да търсят какво Ислямска държава публикува на английски. Когато правиш това, се чувстваш сякаш стигаш донякъде [в разбирането си за тях] – и може би наистина ще си разбрал малка група чуждестранни екстремисти. Но това напълно пренебрегва болшинството от джихадисти.

Винаги питаме: „Какво радикализира хората?“, но не задаваме по-важния въпрос: „Какво позволява на тези групи да бъдат толерирани сред добре въоръжени общности?“. Начинът, по който го правят, е просто да влизат в ритъма на местната култура с неща като писането на поеми.

Ако не го правят, не биха могли да оцелеят. И ако нямат сигурно убежище, чуждестранните бойци няма да имат къде да отидат.“

Материалът е от Би Би Си

"Площад Славейков"