Ивайло Нинов е български карикатурист, публикувал в „Поглед“, „Антени“, „Вечерни новини“ и много други издания. От 1983 г. и до днес работи в хумористичния седмичник „Стършел“. Публикува политически карикатури във в. „168 часа“, в. „24 часа“, където е автор е на легендарната рубрика „Малкия Иванчо“, излизаща всеки ден от основаването на вестника през 1991 г. до днес. Правил е многобройни самостоятелни изложби у нас и в чужбина.

Повод за нашия разговор бе неговата неразбрана (наречена от нашия автор Манол Глишев „несполучлива“) карикатура със семейство Макрон в „Стършел“, но покрай тази тема искаме да разберем какви граници си поставят съвременните български карикатуристи и лично той, за хумора, сатирата и уважението към читателите.

– Публикувате карикатури още от 1978-а – правили ли сте политически карикатури преди Десети ноември?

– Да, започнах още като ученик. Но преди Десети ноември политически карикатури в днешния смисъл на думата не се правеха – беше забранено.

– Не беше забранено да се окарикатурява например Рейгън…

– Правил съм с Чичо Сам. Сега можеш да рисуваш американския президент и тогава можеше да го рисуваш. Но други политици тогава не се рисуваха.

– Какво се промени лично във вашата работа след 1989 г.?

– Преди Десети ноември в карикатурата трябва да се използва така наречения езоповски език. Всичко можеше да се каже, но имаше едно надхитряне с властта. Нещата трябваше да се правят така, че властта да може да ги пропусне. Езоповски език, с много подтекст – разбира се, който може да го прави това нещо – не на всички се отдава.

– В „Стъpшел“ сте работили заедно с някои от най-известните майстори на българската карикатура…

– Да, аз например съм се учил от Георги Чаушов, Борис Димовски – едни великолепни карикатуристи, каквито днес няма. Те владееха езоповския език, бяха майстори в това отношение. Бяха не само художници, но и мислители, философи.

– Вие правите и сатира, и чист хумор – еднакво значение ли имат за вас тези два вида карикатури? Еднакво удовлетворение ли ви носят?

– Аз не мога да ги разделям. Те се преплитат. Може една карикатура да е само смешна, философски смешна, да описва или рисува някаква смешна ситуация. Те са прекрасни, много чаровни карикатури. Но лично аз имам амбицията да правя така наречената журналистическа карикатура. В нея има гражданска позиция, коментар, журналистика. Има всичко необходимо, за да се нарече наистина един графичен коментар.

– Карикатуристът като коментатор на обществени (и политически) проблеми трябва да е добре информиран по много въпроси. Вие как се информирате?

– На първо място, разчитам на интуиция и обща култура. На второ - чета новини, гледам новини, информационни сайтове, вестници – по всички информационни канали.

– Вероятно понякога се е случва вашата информираност да се окаже по-голяма от тази на читателите и някоя карикатура да остане не напълно разбрана от всички. Ако има такава опасност, как се борите с нея?

– Моята информираност не е по-голяма от тази читателите, защото и те се информират от същите места. Има и нещо друго – никога не забравям, че нито съм по-умен, нито съм по-остроумен, нито по-интелигентен от хората, за които рисувам. Не бих си позволил да ги поучавам или да им пробутвам неща, които са под тяхното ниво.

– Каква е ролята на личните политически пристрастия на карикатуриста? Къде е границата между личната му позиция и безпристрастния коментар (ако такъв е възможен)?

– Аз не съм от дърво – естествено че имам своите политически позиции и пристрастия, но се старая да не ми личат. Кога успявам, кога – не, но това е друг въпрос. Понякога има и личен момент, защото много от хората, които трябва да рисувам, са ми познати или приятели, и винаги когато правя карикатура, гледам как ще я възприеме обектът. Никога не ми е безразлично, аз не мога да правя обидни, груби, просташки карикатури. На мен ми пука как ще реагира нарисуваният, когато види карикатурата. Пука ми.

– Има ли причини, които биха ви накарали да се откажете от някоя много смешна идея? Има ли неща, с които не бива никога да се шегуваме?

– Разбира се. Не бива никога да се шегуваме с религията.

– С никоя религия?

– Лично аз – с никоя религия. Това са теми табу, поне за мен. За други е различно. Но аз не мога така, а и не искам.

– Има ли сте случаи някой да се е обидил от ваша карикатура?

– Много рядко. Трудностите не са толкова във вестникарските карикатури, колкото в шаржовете – когато трябва да направя примерно някой подарък. Много трудно се рисуват жени, сърдят се, не се харесват… Много неблагодарна работа е да се рисува шарж на жена, по никакъв начин не се изплаща.

– В работата по карикатурите с Малкия Иванчо, които сигурно са вече няколко хиляди, използвате идеи на читателите.

– 26 години по 365 карикатури на година – може би вече наближават 10 хиляди карикатури. Повечето от тях са по читателски предложения, но когато няма такива, разчитам на себе си.

– Какво ви носи лично на вас като автор този необичаен тандем – вие и най-различните читатели?

– На тези идеи гледам като на съвременен градски фолклор. Ако бях социален антрополог, бих могъл да стана професор на базата на един труд, написан върху читателските идеи. Те са много интересни и ценни, летопис на времето, в което живеем през последните 28 години. В тази рубрика участват с идеите си много интелигентни хора, остроумни, осведомени и чувствителни по важните теми. Това е безценно богатство.

– Планьорките в „Стършел“ в сериозна и строго професионална атмосферата ли преминават, или в смях и шеги?

– Преди се наричаха летучки. Отгношенията са приятелски, ние сме като едно голямо семейство, говорим си за всичко и се забавляваме. Това продъжава и до днес. По една много стара традиция сряда е Ден на отворените бутилки, в редакцията може да идва всеки, да носи една бутилка, да си приказваме, да се забавляваме…

– Тази атмосфера вероятно е част причините „Стършел“ да надживее много други хумористични издания?

– Може би да. Според мен това е една от рецептите за оцеляването на едно малко общество. При нас няма началници, всички си говорят на „ти“ и всеки се бъзика с всеки. Това е било винаги, включително и още преди Десети ноември.

– За първи път от доста време „Стършел“ има конкуренция – „Прас прес“…

– Това е хубаво, без конкуренция има опасност от застой. Конкуренцията е съревнование по мислене, по рисуване, по бърза реакция – каквото се сетите. Хубаво е, че я има.

– Следите ли карикатурите в световните издания, къде стои България в сравнение с тях?

– Страни, в което има много обществени проблеми, имат много силно развита сатира. Във всички бивши соцстрани работят много добри карикатуристи – най-добри са в Русия, в бивша Югославия, у нас, в Румъния, в Турция… На Балканския полуостров хората поначало имат много добре развито чувство за хумор – и в литературата, и в рисуването.

– Турските сатирици и журналисти имат известни проблеми със свободата на изразяване…

– Те са от субективен характер – зависят от един човек, който сега е на власт. Приемам тези проблеми като нещо временно, което ще мине рано или късно.

– Когато няма диктатори, кое е най-трудното в работата на карикатуриста?

– Най-трудното е да измислиш идеята. Да я нарисуваш и да я облечеш в някакви дрешки е малко по-лесно, научава се. Но за мисленето няма рецепти. Всеки ден трябва да измисляш нови и нови неща, да си винаги във форма, а това не е лесно. Има колеги във всекидневниците, които рисуват всеки ден - възхищавам им се на енергията и на работоспособността.

– Как снабдявате вестника „24 часа“ с карикатури, докато сте в отпуск?

– Обикновено излизам в отпуск лятно време, когато няма много събития, и оставям предварително направени неща. В периода преди това трябва да вляза в ролята на врачка, за да знам какво ще е актуално през следващите десет дни. Това е толкова натоварващо, че само по себе си е достатъчно, че да ми се наложи да си почивам след това.

– Догодина стават 40 години, откакто публикувате карикатури, мислите ли да отбележите по някакъв начин юбилея?

– Не, не обичам да се шуми около мен.

– Политиците популисти са мнозинство, сред творците също е пълно с такива, които са винаги готови да угаждат на масовия вкус, а има ли карикатуристи популисти? Такива, които да правят само положителни карикатури – примерно за президента Румен Радев (защото има най-висок рейтинг)?

– Има, разбира се. Има всякакви хора, всеки си поема отговорността и всеки се подписва под работата си. Но не е моя работа да давам акъл или да съдя когото и да било. Отговарям за себе си.

– Имали ли сте сблъсъци с цензура?

– В днешно време в буквалния смисъл на думата цензура няма. Но има дозиране на истината. Един и същ факт, една и съща истина може да се каже по различни начини в десет различни вестника. Всички медии в България имат собственици, собствениците имат свои интереси, медиите обслужват техните интереси. Всяка медия има редакционна политика и щом си подписал договор, ти трябва да се съобразяваш с медията. Ако не ти харесва, си вдигаш шапката и си заминаваш – отиваш в медията на отсрещния тротоар, където може да си добре дошъл, защото там обслужват други интереси.

– И какви са интересите на „Стършел“?

– Мотото на „Стършел“ е „Отпор на всяка тъпота, опозиция на всяка власт“. „Стършел“ е един от малкото вестници, които нямат никакъв финансов гръб и разчитат главно на приходите от продажбите си. Ние зависим от читателите си. И не можем да си позволим експерименти, защото имаме немногобройна, но вярна публика. Една стъпка накриво и голяма част от нашата публика може да ни обърне гръб. А ние нямаме банка, която да ни финансира масрафите и продажбите изобщо да не ни интересуват, както е при някои колеги.

Затова и този текст във вашия сайт за моята карикатура за госпожа Макрон от миналия брой на „Стършел“ ме озадачи. В него има насъскване срещу вестника. Аз признавам, че не съм догледал някои неща в карикатурата си. Надцених читателите си, като помислих, че са чели това интервю със съпругата на френския президент, както аз го четох аз, но се оказа, че не е така.

Можех да направя в карикатурата да четат списание „Ел“, но не съм се сетил – моя грешка. Признавам, това е гаф. Веднъж на пет години правя по някой гаф и с тази карикатура съм се издънил – изпълнил съм си плана и за следващата петилетка. Но който ме познава, знае че не е нарочно. Затова и бях изненадан от реакцията на Манол Глишев.

"Площад Славейков"