Искрено се радвам, че кратките ми бележки по повод речта на френския президент Макрон в Атина предизвикаха начало на дебати в българските медии и общество. Особено ценна беше критичната статия на престижния наблюдател и експерт г-н Веселин Желев - критика, която в голяма степен приемам и на която се чувствам длъжен да отговоря. 

Заех позицията, че активната европейска политика на г-н Макрон през последните седмици е опасна за българския интерес, и държа на тази теза. Но съвсем не от шовинистични или антиевропейски позиции. Напротив - от позицията на европейски федералист, който обаче живее на Балканите, а не в старите страни членки от Западна Европа. 

Безспорно

в Европа дебатите вече се водят между федералисти и националисти

и това е добра новина. 

Породата на бюрократичните романтици като президента на Европейската комисия г-н Юнкер е на изчезване заедно с утопичните илюзии на маастрихтска Европа за Съюз, който съчетава неограничен национален суверенитет с обща валутна и стопанска политика. Но това изобщо не означава, че има само една визия за единна федерална Европа, а още по-малко - че тази визия съвпада с комуникационната стратегия на френския президент, който използва европейската тема, за да адресира вътрешни френски проблеми и да подобрява опасно ниския си вътрешнополитически рейтинг. 

Възгледът на Франция за бъдещето на единна Европа отразява (и то доста тесногръдо) френския национален интерес и в по-малка степен - интереса на богатите социални държави от ядрото на Европейската икономическа общност отпреди 1989 г. Дали този възглед съвпада с политиката на Федералната република е отворен въпрос, на който няма да получим отговор поне до съставяне на новото германско правителство, според всеобщите очаквания - четвърти коалиционен кабинет на Ангела Меркел. Сигурно е, че идеите на Макрон не отговарят нито на интереса на държавите от Централна и Източна Европа, нито на политиката на няколко изключително богати и динамични държави от северозападната периферия - Холандия, Ирландия, скандинавските членки. И по тази причина те се превръщат по-скоро в заплаха за бъдещето на Съюза, а не в решение на неговите проблеми. Ще се спра единствено на темите, които Макрон засегна в Атина, през призмата на българския интерес и рисковете за бъдещето на Европа: 

1. Отделен парламент, бюджет и изпълнителен орган на Еврозоната: 

Безспорно, от гледна точка на страните в Еврозоната и особено на тези от тях, които изпитват бюджетни и икономически затруднения, тази идея е смислена. Тя неслучайно беше подробно развита именно в Гърция. Общата валута изисква координирана бюджетна политика и механизми за контрол. А вземането на бюджетни решения от пряко избран парламент е демократично и легитимно в очите на гражданите решение. Съществуването на два паралелни парламента и два европейски бюджета обаче е опасна илюзия. Създаването на парламент на Еврозоната обезсмисля бездруго твърде слабия Европейски парламент и превръща ЕС в съюз между една федерация (Еврозоната) и три периферии - Скандинавска, Вишеградска и Балканска с различни интереси. Отделно тежките резерви на Холандия и Ирландия към такова политическо решение пораждат съвсем реални настроения за напускане на Еврозоната от тези държави и риск за пропукване на новообразуваната федерация. 

По-важно е, че политическата логика повелява “еврозоналните” депутати, които гласуват бюджета на новата федерация, непрекъснато да се стремят към увеличаване на този бюджет, естествено - за сметка на общия бюджет на Съюза и кохезионната му политика. Един реален парламент, гласуващ реален бюджет (и двете за разлика от ЕП) ще се стреми да съсредоточава в себе си важните решения по разходната част. Фалиралите държави от южната периферия (Гърция, Италия, Испания, донякъде Франция) ще се стремят да осигурят максимални бюджетни кредити за гарантиране на вече общите дългове, както и максимални фондове за гарантиране на уязвимите си морски граници. Това естествено ще пренасочи голяма част от средствата - и съответно ресурсите - за охрана на границите и справяне с миграционната криза - в рамките на Еврозоната. Същият риск е налице и за решенията за финансиране на обща отбранителна политика. 

Всяка стъпка в тази посока ще отчуждава както разколебаните държави от Централна Европа, така и формално желаещите присъединяване България и Румъния. Парадоксално, но доколкото кохезионната политика под формата на европейски фондове продължи, тази политика ще се харесва неофициално и на корумпираните елити в Югоизточна Европа, които ще се окопаят в ролята си получленове на ЕС, които не се чувстват длъжни да спазват стандартите на единна Европа. 

Единственият вариант България да подкрепи подобно развитие е безусловна и всеобща гаранция на страните членки и на ЕЦБ, че ще бъде приета в Еврозоната с конкретни дати и механизми. Но дори това няма да пресрещне общите рискове за бъдещето на ЕС при подобно вътрешно разслоение.

2. Данъчна и социална хармонизация 

В речта на Макрон тези теми бяха представени под формата на западен социално утопичен егоизъм. За вътрешна консумация френският президент създава измислен свят, в който проблемите на европейския социален модел се дължат на социалния дъмпинг на бившите социалистически страни от Централна и Източна Европа. Нито дума за изхабените системи на европейската социална държава, за демографската катастрофа, пред която тя е изправена, и за очевидния проблем с неинтегрираните мигрантски общности, които от решение на демографския проблем се превръщат - по социални, политически и културни причини - в непосилно бреме за солидарните системи. 

Нито командированите работници от Полша, нито ниските данъци в България, нито заводите на “Рено” в Румъния предизвикват проблемите пред френското или белгийското общество. Макрон обеща реформа на трудовия пазар и социалната система на Франция - и именно изпълнението на това обещание може да реши френските проблеми. 

Обратно - въвеждането на механизъм за наднационално определяне на минимални и максимални нива на данъци и социални осигуровки ще доведе до разлом в Съюза и задълбочаване на съществуващите проблеми. 

Като европейски федералист аз вярвам, че има разумно и силно, макар трудно решение на въпроса за хармонизацията - и то е във въвеждането на федерален европейски данък/данъци и минимална федерална социална осигуровка, която да гарантира минимална публична пенсия за всеки работещ гражданин на ЕС. Подобна минимална осигуровка ще намали преди всичко тежестта върху социалните системи на Изток, които - благодарение на трудовата миграция - губят вноските на милиони работници, които захранват и поддържат на изкуствено дишане фалиралите pay as you go системи на Западна Европа. Подобен модел ще даде възможност и за насърчаването на капиталовите модели на пенсионно осигуряване, които са без алтернатива в сегашната демографска ситуация на Европа. 

Безспорно предложеният модел на хармонизация би затруднил допълнително отношенията между ядрото на Еврозоната - и особено южния й фланг - и страните от Централна и Източна Европа. Ако такава хармонизация се осъществи в рамките на бъдещия тесен формат на Еврозоната, това ще намали мотивацията на източните държави да се присъединят и ще допринесе за дезинтеграцията, а не за федерализацията на ЕС. 

Въз основа на горния анализ е очевидно, че разумната българска политика е на противопоставяне на лансираните от президента Макрон идеи и изграждане на коалиции в рамките на ЕС за тяхното отхвърляне. Това съвсем не означава България да се капсулира в сегашното си положение извън Еврозоната и Шенген и сегашната си пасивна политика по отношение на бъдещето на Съюза. Напротив - ние трябва да водим вътрешна политика за преодоляване на недоверието към нас и европейска политика за реална федерализация на всички страни членки в единен съюз. Това означава на първо място реформиране на правосъдието и службите за сигурност и преодоляване на икономическите и финансовите дисбаланси, а на второ - активна вътрешноевропейска дипломация в полза на “петия сценарий” от Бялата книга на Юнкер, а именно - консолидация на ЕС чрез сближаване на всички държави членки, а не чрез обособяване на клубове с различни стратегии и интереси. 

По отношение на позициите за инеграция на Република Македония в НАТО и ЕС смятам, че това е тема на отделен анализ. Безспорно е обаче, че успешна е само тази българска политика, която печели съюзници на новия кабинет в Скопие и допринася за компромис между Република Македония и Гърция, който да допринесе за ускорено приемане на Македония (преди Сърбия, Косово и Босна) в западните политически съюзи. Това е въпрос не само от български национален интерес, но и стратегическо пресрещане на риска от дестабилизация на Балканите, вследствие на геополитически игри на двете бивши източни империи и зависимите от тях балкански държави.