Ad Config - Website header

 

Article_top

Опашката се точи от вратата на асансьора през целия обширен салон на чакалнята до гишето. Някъде към 100 души, повечето граждани на т.нар. трети страни. Мнозинството от тях очевидно не са европейци.

Дошъл съм в общината на Централен Брюксел, за да подновя разрешителното си за паркиране. Без него престоят на колата ми пред дома струва 2 евро на час или глоба от близо 30 евро плюс вдигане с паяк, ако не ги платя.

Разрешителното е за цяла година. За него се кандидатства и плаща онлайн, струва само 10 евро – за административни разноски. Електронното правителство работи. Явно обаче работи със засечки, защото не съм получил документа по имейла, както трябва да бъде, и се налага да го търся лично в общината.

Отивам направо пред гишето за въпросните разрешителни. То е едно от около 30 в квадратния салон и точно пред него в момента не чака никой.

Идиотският ред

Миловидното девойче в процепа обаче любезно ми обяснява, че няма как да ме обслужи, ако първо не мина през гишето за първоначален прием – това с дългата мултикултурна опашка отпред. Там ще ми дадат направление за моето самотно гише.

- Това е заради статистиката, мосю – обяснява ми с виновна усмивка девойчето.

Преди да ме обслужи, бюрокрацията иска да ме преброи. А иска да ме преброи, за да ме отчете. А иска да ме отчете, за да оправдае разходите си.

За целта чакам половин час, за да получа номер, с който после чакам още половин час в качеството си на преброена демографска единица, защото междувременно за моето гише са надошли още кандидати.

Не съм против реда. Но съм против идиотския ред. Защо в XXI век няма начин общината да ме преброи направо там, където ме обслужва? Това тя не обяснява. Праща ме на опашката и толкова.

Може да ме вземете за перверзен, но след десет години в Белгия почти обикнах българската администрация – напук на ежегодните „специфични препоръки“ на Европейската комисия, които твърдят, че българската администрация не става.

Съгласен съм, че тя не е цвете. Белгийската обаче е катастрофа. Твърдя го от десетгодишен личен опит с нея. Тя може да те докара до нервна криза или до депресия, но за държава – основателка на ЕС, такова нещо не е прилично да се напише. То повече отива на по-новите и по-бедни страни членки.

Двойният стандарт

Двойният стандарт е една от причините, струва ми се, все по-малко хора да вярват на ЕС, най-вече в страните му основателки. Те си знаят лъжата и си живеят с нея като с омръзнала съпруга. Но и най-великото търпение (което без съмнение е българското) един ден свършва.

Признаци за свършили търпения с по-нисък от чутовния балкански праг никнат като гъби из Европа – тук Орбан, там – Льо Пен, още по-натам – Бепе Грило и „Златна зора“, най-натам – „Брекзит“.

Докато чакам, уплътнявам времето си с решаване на друг административен ребус. Трябва ми един документ, европейски образец Е-104, който да удостовери пред българските власти, че при престоя ми в Белгия съм се осигурявал здравно тук.

Вече седмица не мога да открия кой издава този документ във федералното триезично кралство с едно централно, шест местни правителства и седем парламента.

Най-добрият приятел на човека, „Гугъл“, веднага ми показва кой го издава в съседна Франция, но за Белгия това тайнство великое ест.

Подкарвам по списък всичките ѝ социални ведомства – от публичните федерални служби (министерства) на осигуряването и на пенсиите (те са отделни) през седемте осигурителни института (така и не ги запомних – всеки за отделна осигурителна нужда), та до Националното бюро за социално осигуряване.

В нито едно от тях (за разлика от НОИ в София) не знаят какво значи Е-104. Не го знаят и в моята осигурителна каса, която ми събира стотици евро всеки месец.

За късмет съвестна служителка от бюрото взема случая ми присърце и решава да издири кой отговаря за моя проблем. Записва си телефонния ми номер и ми се обажда след три дни:

- Това е вашата здравна взаимоспомагателна каса, господине.

За да не се объркате – взаимоспомагателната е различна от другата професионална каса, която ми събира осигуровките.

Благодаря и тичам в касата – взаимоспомагателната, която наричат „мютюалите“. Алилуя, информацията е вярна, тук знаят какво е Е-104, дори са готови да ми го издадат.

Първо обаче трябва да попълня шест страници формуляри, да дойда пак в работно време с тях, да чакам на опашка и ако всичко върви по-план (т.е. да съм попълнил правилно кутийките, да няма стачка, демонстрация, официален празник, обучение на персонала или посещение на Доналд Тръмп), ще получа заветния документ най-рано след три седмици по пощата, ако тя не сбърка адреса ми (непрекъснато получавам чужди писма и ги разнасям на правилните адреси из съседни улици). 

Недостиг на здрав разум

Белгия е една от 15-те най-богати страни в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие с щедра социална система, до която искат да се докопат пролетарии от всички страни – европейски или не.

Тя дължи стандарта си на експортно ориентираната икономика, гушната исторически и географски между двата най-големи и платежоспособни пазара в континентална Европа – Германия и Франция. Допълват ги два по-малки съседа, които обаче са сред най-богатите на глава от населението в Европа – Холандия и Люксембург.

Правителството на Шарл Мишел успя да свие бюджетния дефицит под европейския таван от 3 на сто.

Избраното през 2014 година коалиционно десноцентристко правителство начело с френскоезичния либерал Шарл Мишел успя да свие бюджетния дефицит под европейския таван от 3 на сто и да извади страната от наблюдение за неговото превишаване.

Икономиите обаче предизвикаха серия синдикални протести, които често стигаха до улично насилие. Опасността дефицитът да зейне отвъд позволеното не е отминала и Европейската комисия продължава да го наблюдава отблизо.

Белгия остава сред държавите със застрашително висок публичен дълг (105,6 на сто от БВП). ЕС я критикува за загуба на конкурентоспособност спрямо съседите ѝ, която се дължи на твърде високите разходи за труд, а те пък – на сравнително по-ниската производителност, традиционно щедрата социална система и раздутата администрация.

Големи международни инвеститори напускат един след друг страната, бягайки от твърде високата цена на труда, силните синдикати, бюрократичните тежести и от цялостния недостиг на здрав разум, който вероятно е в основата на една от белгийските гордости освен шоколада, бирата и гофретите – сюрреализма.

Последният голям индустриален „беглец“ беше американският производител на тежка строителна техника „Катерпилар“, който затвори близо 50-годишния си завод в Шарлероа, изхвърляйки на улицата над 2000 работници, отнемайки поминъка на още хиляди хора в свързани подизпълнители. Предприятието печелеше, но собственикът му сметна, че би печелило много повече в Китай.

Преди него за малко повече от десет години заводите си в Белгия затвориха „Рено“, „Фолксваген“, „Опел“ и „Форд“.

Мишел се опитва да обърне тази тенденция с т.нар. данъчно преместване (glissement fiscal или tax shift), което означава преместване на данъчната тежест от работната сила в други посоки с надежда това да стимулира заетостта.

Ето обаче как Европейската комисия вижда резултата в последните си „специфични препоръки“, публикувани на 22 май:

„Данъчната система остава сложна, като данъчните основи са ерозирани от специфични изключения, приспадания и намалени ставки. Някои от тях включват загуби на доходи, икономически деформации и тежко административно бреме... Намаленията на данъците върху труда бяха само частично компенсирани от увеличения на други данъци, главно върху потреблението.“

Това е „голямата картина“. Малката е, че за да задоволява все по-нарастващите потребности на едни, държавата все повече скубе други, които все по-малко разполагат с резултатите на труда и на капитала си.

Лицемерието на модела

На микрониво се вижда нагледно от какво бягат парите и доверието в една държава с подчертана леволиберална традиция, особено в столицата ѝ Брюксел и в южната ѝ френскоезична част.

Чакалнята на общината, както и чакалнята на клона на моето „мютюалите“ са претъпкани почти всеки работен ден. За да отида там, трябва да открадна и да загубя часове работно време, за които никой не ме компенсира. В извънработното ми време тези служби са затворени.

Постоянната публика в салоните им са хора с очевиден левантински или африкански вид, повечето от които нямат работа и прилично поминуват на социални помощи заедно с многобройните си фамилии.

Времето е тяхно. Те живеят от това, което на политически коректен ляв език се нарича „солидарност“, и са важна част от електората на социалистите и либералите. Социализмът ги отглежда с парите на другите и те гласуват за него, за да може отглеждането да продължава.

При средна месечна заплата в Белгия от малко над 3000 евро на получателя ѝ остават около половината след данъци и осигуровки. Недекларираният труд и доходи са масови, особено в обслужващата сфера и строителството, които наемат предимно работници от Източна и Централна Европа.

В официалното говорене и писане Белгия е отворена, толерантна и солидарна с това население, част от което е наследство от колониалното ѝ минало в Конго, а друга – от вноса на северноафриканска работна сила през 60-те години на миналия век.

Човек рискува да мине за крайнодесен, ксенофоб и расист, ако си позволи да каже, че не иска да носи на гърба си тези хора, ако възрази срещу модела на „интеграция“ и „мултикултурност“.

Лицемерието на този модел обаче лъсва безпощадно в статистиката, с която Комисията е подкрепила цитираните препоръки: през 2016 година заетостта на родените извън ЕС на възраст между 20 и 64 години в Белгия е 49,1 на сто при 70,2 на сто за коренното население. Тази разлика е най-голямата в ЕС. Тя е с още 10 процентни пункта по-голяма за жените от неевропейски произход, сред които процентът на заетост е 39,1 на сто.

За 2015 година „риск от бедност и социално изключване“ съществува за 50,7 на сто от родените извън ЕС, сравнение със 17 на сто, изложени на същия риск от местните.

Обичайна гледка по улиците на белгийската столица след атентатите в Париж и Брюксел от ноември 2015-а и март 2016-а.

За три преки последствия от това се сещам и на сън да ме бутнат:

Парижките и брюкселските атентатори от ноември 2015-а и март 2016 година бяха от точно тези уж интегрирани групи;

Сондаж през 2015 година откри шокиращ мълчалив бунт срещу политически коректните догми – три четвърти от белгийците се изказаха за връщане на граничния контрол, а 55 на сто заявиха, че страната им е твърде щедра към кандидатите за убежище и не бива да приема повече от тях;

Най-голямата и единствена растяща партия в изборните сондажи през последните десет години е националистическият Нов фламандски алианс, който е в управляващата сега коалиция.

Най-влиятелната белгийска партия е антисистемна. Нейната цел е да ликвидира Белгия такава, каквато е. Алиансът е републикански и иска да премахне монархията. Той е и сепаратистки и си поставя за цел да отдели холандски говорещата и пазарна Фландрия от франкофонската и социалистическа Валония. Той периодично отнема или прелива избиратели на крайнодясната партия „Влаамс беланг“.

Опашката се точи бавно и не намалява. Чиновникът зад приемното гише отброява просителите, дава им номерца и ги праща да чакат.

Във вестника днес има интересна статия:

„Белгийски политици, членове на бордове на публични холдингови компании, са си определяли и получавали хонорари за участие в заседания, достигащи до 500 евро... в минута.“

Този скандал се точи отпреди Коледа. Подробностите ме карат да си мисля, че тези пичове могат да дават частни уроци на нашенската олигархия. Ако тя може да им плати. Много местен шум вдигна този скандал – парламентарни комисии, анкети, общи събрания и пр. Но се оказа, че в него няма нищо незаконно – само морално неприемливо.

Какъв е смисълът?

Не че това прави нещата с корупцията у нас да изглеждат по-добре. Но защо Европа наблюдава само България и Румъния? Въпросът е справедлив. Несправедливото е, че от липсата на убедителен отговор се възползват такива като Пеевски, Цацаров и сие.

По летищата има коридори - за граждани на ЕС и за „други“. Пред общинското гише в Централен Брюксел - няма. Тук царят свобода, равенство и братство.

Наблюдавайки шарената компания, се сещам, че по летищата има коридори – за граждани на ЕС и за „други“.

Тук няма. Пред общинското гише в Централен Брюксел царят свобода, равенство и братство. Прекрасно. Само дето в тези обстоятелства не разбирам какъв е смисълът да съм европеец?

Какво като съм у дома си, в общия ни европейски дом? По какво ме различават от гостите му? Защо той изглежда все по-африкански? (Нямам нищо против Африка, нито против чедата ѝ.)

Защо бяха годините жертви, лишения и усилия на моя народ да го приемат в този общ дом, щом други имат същия достъп и същите, ако не и по-големи, права без и частица от тези жертви и усилия?

Разбирам, че компромиси с ценностите и принципите не са допустими. Но и със здравия разум не са.

Разбирам, че Европа е велик идеал. Но вече преживях (и платих с най-хубавите си години) катастрофата на друг идеал, който напълно беше скъсал с реалността. Не искам същото пак. И ми се струва, че не съм сам.

----

Този материал е публикуван през юни в списание "Клуб Z". Поради непреходната му стойност ви го предлагаме и днес. Още материали от същия автор можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.

 

Опашката се точи от вратата на асансьора през целия обширен салон на чакалнята до гишето. Някъде към 100 души, повечето граждани на т.нар. трети страни. Мнозинството от тях очевидно не са европейци.

Дошъл съм в общината на Централен Брюксел, за да подновя разрешителното си за паркиране. Без него престоят на колата ми пред дома струва 2 евро на час или глоба от близо 30 евро плюс вдигане с паяк, ако не ги платя.

Разрешителното е за цяла година. За него се кандидатства и плаща онлайн, струва само 10 евро – за административни разноски. Електронното правителство работи. Явно обаче работи със засечки, защото не съм получил документа по имейла, както трябва да бъде, и се налага да го търся лично в общината.

Отивам направо пред гишето за въпросните разрешителни. То е едно от около 30 в квадратния салон и точно пред него в момента не чака никой.

Идиотският ред

Миловидното девойче в процепа обаче любезно ми обяснява, че няма как да ме обслужи, ако първо не мина през гишето за първоначален прием – това с дългата мултикултурна опашка отпред. Там ще ми дадат направление за моето самотно гише.

- Това е заради статистиката, мосю – обяснява ми с виновна усмивка девойчето.

Преди да ме обслужи, бюрокрацията иска да ме преброи. А иска да ме преброи, за да ме отчете. А иска да ме отчете, за да оправдае разходите си.

За целта чакам половин час, за да получа номер, с който после чакам още половин час в качеството си на преброена демографска единица, защото междувременно за моето гише са надошли още кандидати.

Не съм против реда. Но съм против идиотския ред. Защо в XXI век няма начин общината да ме преброи направо там, където ме обслужва? Това тя не обяснява. Праща ме на опашката и толкова.

Може да ме вземете за перверзен, но след десет години в Белгия почти обикнах българската администрация – напук на ежегодните „специфични препоръки“ на Европейската комисия, които твърдят, че българската администрация не става.

Съгласен съм, че тя не е цвете. Белгийската обаче е катастрофа. Твърдя го от десетгодишен личен опит с нея. Тя може да те докара до нервна криза или до депресия, но за държава – основателка на ЕС, такова нещо не е прилично да се напише. То повече отива на по-новите и по-бедни страни членки.

Двойният стандарт

Двойният стандарт е една от причините, струва ми се, все по-малко хора да вярват на ЕС, най-вече в страните му основателки. Те си знаят лъжата и си живеят с нея като с омръзнала съпруга. Но и най-великото търпение (което без съмнение е българското) един ден свършва.

Признаци за свършили търпения с по-нисък от чутовния балкански праг никнат като гъби из Европа – тук Орбан, там – Льо Пен, още по-натам – Бепе Грило и „Златна зора“, най-натам – „Брекзит“.

Докато чакам, уплътнявам времето си с решаване на друг административен ребус. Трябва ми един документ, европейски образец Е-104, който да удостовери пред българските власти, че при престоя ми в Белгия съм се осигурявал здравно тук.

Вече седмица не мога да открия кой издава този документ във федералното триезично кралство с едно централно, шест местни правителства и седем парламента.

Най-добрият приятел на човека, „Гугъл“, веднага ми показва кой го издава в съседна Франция, но за Белгия това тайнство великое ест.

Подкарвам по списък всичките ѝ социални ведомства – от публичните федерални служби (министерства) на осигуряването и на пенсиите (те са отделни) през седемте осигурителни института (така и не ги запомних – всеки за отделна осигурителна нужда), та до Националното бюро за социално осигуряване.

В нито едно от тях (за разлика от НОИ в София) не знаят какво значи Е-104. Не го знаят и в моята осигурителна каса, която ми събира стотици евро всеки месец.

За късмет съвестна служителка от бюрото взема случая ми присърце и решава да издири кой отговаря за моя проблем. Записва си телефонния ми номер и ми се обажда след три дни:

- Това е вашата здравна взаимоспомагателна каса, господине.

За да не се объркате – взаимоспомагателната е различна от другата професионална каса, която ми събира осигуровките.

Благодаря и тичам в касата – взаимоспомагателната, която наричат „мютюалите“. Алилуя, информацията е вярна, тук знаят какво е Е-104, дори са готови да ми го издадат.

Първо обаче трябва да попълня шест страници формуляри, да дойда пак в работно време с тях, да чакам на опашка и ако всичко върви по-план (т.е. да съм попълнил правилно кутийките, да няма стачка, демонстрация, официален празник, обучение на персонала или посещение на Доналд Тръмп), ще получа заветния документ най-рано след три седмици по пощата, ако тя не сбърка адреса ми (непрекъснато получавам чужди писма и ги разнасям на правилните адреси из съседни улици). 

Недостиг на здрав разум

Белгия е една от 15-те най-богати страни в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие с щедра социална система, до която искат да се докопат пролетарии от всички страни – европейски или не.

Тя дължи стандарта си на експортно ориентираната икономика, гушната исторически и географски между двата най-големи и платежоспособни пазара в континентална Европа – Германия и Франция. Допълват ги два по-малки съседа, които обаче са сред най-богатите на глава от населението в Европа – Холандия и Люксембург.

Правителството на Шарл Мишел успя да свие бюджетния дефицит под европейския таван от 3 на сто.

Избраното през 2014 година коалиционно десноцентристко правителство начело с френскоезичния либерал Шарл Мишел успя да свие бюджетния дефицит под европейския таван от 3 на сто и да извади страната от наблюдение за неговото превишаване.

Икономиите обаче предизвикаха серия синдикални протести, които често стигаха до улично насилие. Опасността дефицитът да зейне отвъд позволеното не е отминала и Европейската комисия продължава да го наблюдава отблизо.

Белгия остава сред държавите със застрашително висок публичен дълг (105,6 на сто от БВП). ЕС я критикува за загуба на конкурентоспособност спрямо съседите ѝ, която се дължи на твърде високите разходи за труд, а те пък – на сравнително по-ниската производителност, традиционно щедрата социална система и раздутата администрация.

Големи международни инвеститори напускат един след друг страната, бягайки от твърде високата цена на труда, силните синдикати, бюрократичните тежести и от цялостния недостиг на здрав разум, който вероятно е в основата на една от белгийските гордости освен шоколада, бирата и гофретите – сюрреализма.

Последният голям индустриален „беглец“ беше американският производител на тежка строителна техника „Катерпилар“, който затвори близо 50-годишния си завод в Шарлероа, изхвърляйки на улицата над 2000 работници, отнемайки поминъка на още хиляди хора в свързани подизпълнители. Предприятието печелеше, но собственикът му сметна, че би печелило много повече в Китай.

Преди него за малко повече от десет години заводите си в Белгия затвориха „Рено“, „Фолксваген“, „Опел“ и „Форд“.

Мишел се опитва да обърне тази тенденция с т.нар. данъчно преместване (glissement fiscal или tax shift), което означава преместване на данъчната тежест от работната сила в други посоки с надежда това да стимулира заетостта.

Ето обаче как Европейската комисия вижда резултата в последните си „специфични препоръки“, публикувани на 22 май:

„Данъчната система остава сложна, като данъчните основи са ерозирани от специфични изключения, приспадания и намалени ставки. Някои от тях включват загуби на доходи, икономически деформации и тежко административно бреме... Намаленията на данъците върху труда бяха само частично компенсирани от увеличения на други данъци, главно върху потреблението.“

Това е „голямата картина“. Малката е, че за да задоволява все по-нарастващите потребности на едни, държавата все повече скубе други, които все по-малко разполагат с резултатите на труда и на капитала си.

Лицемерието на модела

На микрониво се вижда нагледно от какво бягат парите и доверието в една държава с подчертана леволиберална традиция, особено в столицата ѝ Брюксел и в южната ѝ френскоезична част.

Чакалнята на общината, както и чакалнята на клона на моето „мютюалите“ са претъпкани почти всеки работен ден. За да отида там, трябва да открадна и да загубя часове работно време, за които никой не ме компенсира. В извънработното ми време тези служби са затворени.

Постоянната публика в салоните им са хора с очевиден левантински или африкански вид, повечето от които нямат работа и прилично поминуват на социални помощи заедно с многобройните си фамилии.

Времето е тяхно. Те живеят от това, което на политически коректен ляв език се нарича „солидарност“, и са важна част от електората на социалистите и либералите. Социализмът ги отглежда с парите на другите и те гласуват за него, за да може отглеждането да продължава.

При средна месечна заплата в Белгия от малко над 3000 евро на получателя ѝ остават около половината след данъци и осигуровки. Недекларираният труд и доходи са масови, особено в обслужващата сфера и строителството, които наемат предимно работници от Източна и Централна Европа.

В официалното говорене и писане Белгия е отворена, толерантна и солидарна с това население, част от което е наследство от колониалното ѝ минало в Конго, а друга – от вноса на северноафриканска работна сила през 60-те години на миналия век.

Човек рискува да мине за крайнодесен, ксенофоб и расист, ако си позволи да каже, че не иска да носи на гърба си тези хора, ако възрази срещу модела на „интеграция“ и „мултикултурност“.

Лицемерието на този модел обаче лъсва безпощадно в статистиката, с която Комисията е подкрепила цитираните препоръки: през 2016 година заетостта на родените извън ЕС на възраст между 20 и 64 години в Белгия е 49,1 на сто при 70,2 на сто за коренното население. Тази разлика е най-голямата в ЕС. Тя е с още 10 процентни пункта по-голяма за жените от неевропейски произход, сред които процентът на заетост е 39,1 на сто.

За 2015 година „риск от бедност и социално изключване“ съществува за 50,7 на сто от родените извън ЕС, сравнение със 17 на сто, изложени на същия риск от местните.

Обичайна гледка по улиците на белгийската столица след атентатите в Париж и Брюксел от ноември 2015-а и март 2016-а.

За три преки последствия от това се сещам и на сън да ме бутнат:

Парижките и брюкселските атентатори от ноември 2015-а и март 2016 година бяха от точно тези уж интегрирани групи;

Сондаж през 2015 година откри шокиращ мълчалив бунт срещу политически коректните догми – три четвърти от белгийците се изказаха за връщане на граничния контрол, а 55 на сто заявиха, че страната им е твърде щедра към кандидатите за убежище и не бива да приема повече от тях;

Най-голямата и единствена растяща партия в изборните сондажи през последните десет години е националистическият Нов фламандски алианс, който е в управляващата сега коалиция.

Най-влиятелната белгийска партия е антисистемна. Нейната цел е да ликвидира Белгия такава, каквато е. Алиансът е републикански и иска да премахне монархията. Той е и сепаратистки и си поставя за цел да отдели холандски говорещата и пазарна Фландрия от франкофонската и социалистическа Валония. Той периодично отнема или прелива избиратели на крайнодясната партия „Влаамс беланг“.

Опашката се точи бавно и не намалява. Чиновникът зад приемното гише отброява просителите, дава им номерца и ги праща да чакат.

Във вестника днес има интересна статия:

„Белгийски политици, членове на бордове на публични холдингови компании, са си определяли и получавали хонорари за участие в заседания, достигащи до 500 евро... в минута.“

Този скандал се точи отпреди Коледа. Подробностите ме карат да си мисля, че тези пичове могат да дават частни уроци на нашенската олигархия. Ако тя може да им плати. Много местен шум вдигна този скандал – парламентарни комисии, анкети, общи събрания и пр. Но се оказа, че в него няма нищо незаконно – само морално неприемливо.

Какъв е смисълът?

Не че това прави нещата с корупцията у нас да изглеждат по-добре. Но защо Европа наблюдава само България и Румъния? Въпросът е справедлив. Несправедливото е, че от липсата на убедителен отговор се възползват такива като Пеевски, Цацаров и сие.

По летищата има коридори - за граждани на ЕС и за „други“. Пред общинското гише в Централен Брюксел - няма. Тук царят свобода, равенство и братство.

Наблюдавайки шарената компания, се сещам, че по летищата има коридори – за граждани на ЕС и за „други“.

Тук няма. Пред общинското гише в Централен Брюксел царят свобода, равенство и братство. Прекрасно. Само дето в тези обстоятелства не разбирам какъв е смисълът да съм европеец?

Какво като съм у дома си, в общия ни европейски дом? По какво ме различават от гостите му? Защо той изглежда все по-африкански? (Нямам нищо против Африка, нито против чедата ѝ.)

Защо бяха годините жертви, лишения и усилия на моя народ да го приемат в този общ дом, щом други имат същия достъп и същите, ако не и по-големи, права без и частица от тези жертви и усилия?

Разбирам, че компромиси с ценностите и принципите не са допустими. Но и със здравия разум не са.

Разбирам, че Европа е велик идеал. Но вече преживях (и платих с най-хубавите си години) катастрофата на друг идеал, който напълно беше скъсал с реалността. Не искам същото пак. И ми се струва, че не съм сам.

----

Този материал е публикуван през юни в списание "Клуб Z". Поради непреходната му стойност ви го предлагаме и днес. Още материали от същия автор можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.

Коментари

Редовно слушам дълги и напоителни

оплаквания от чужбинската "бюрокрация" от наши емигранти, които толква са се "интегрирали", че дори не могат да прочетат какво пише на иначе подробните (и обикновено многоезични) упътвания.

Но акъл винаги могат да дадат, че и да намерят виновника - "мултикултурализма".

Браво!
kate pate's picture
kate pate
new

Браво!

Разбиваща статия.

Действително, рядко четем такива забавни неща.

А такава тънка и разбиваща подигравка с нашата емиграция, отишла по милост в Европа, успялата - командирована от властта на някой синекур в Брюксел, неуспялата - на социални помощи от общината - виждаме за първи път в Клубчето.

Портрет на българина-емигрант какъвто е - сърдит на всички, с претенции без покритие и чувство, че някой му е длъжен.

Отличен материал, +1.
ognian deyanov's picture
ognian deyanov
ognian.dey

Честно казано...

Честно казано едвам прочетох написаното .Типично по български плювня ,ама сме в Брюксел и страдаме .За сведение на страдащите в чужбина ПАТРИОТИ бюрокрацията е неразделна част от дъжавата .Когато висчко е държавно се нарича КОМУНИЗЪМ .За бюрокрацията в ЕС Тачър първа предупреди

Веско ще се сетиш и ти, а?

Веско ще се сетиш и ти, а?
Аааа!
Я проверете колко белгийци живеят или планират да живеят в Източна Европа на експат.ком. В България например са повече от 10 страници. Не е случайно.

Страниците се оказаха осем,

Страниците се оказаха осем, не десет все пак
http://www.expat.com/en/network/europe/bulgaria/

А от Франция има 38 страници

А от Франция има 38 страници с профили. определено няма толкова французи в Бг

Браво!

Великолепен материал, който разбива митовете на либералстващата левичарска пасмина у нас, кой знае защо самонарекла се "афффтентично дясна" или "нямаляво-нямадаясна дай България".
Милен's picture
Милен
Милен

Бежанец

Наскоро служебно се срещнах с един белгиец - страшен симпатяга - който се самоопредели като "финансов бежанец" у нас. В момента живее някъде около Мед. Академия :)

Може ли да дадеш точния му

Може ли да дадеш точния му адрес?
Има много, но не разправяй всичко за тях - не сме съвсем нормална държава ...

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Лично за вас успешна ли беше 2017 г.?