Ad Config - Website header

 

Article_top

Годината е 2007-а. В Съединените щати двама от основателите на „Хъфингтън пост” решават да се разделят – Ариана Хъфингтън и Андрю Брайтбарт поемат по различни пътища. По същото време в България Ирена Кръстева и синът й Делян Пеевски навлизат в света на медиите – купуват първо вестник „Монитор”. Преди седмици, точно десет години по-късно от споменатите събития, лидерката на БСП Корнелия Нинова обяви плановете си за откриване на партийна телевизия.

Трите истории само на пръв поглед нямат нищо общо. Едно по едно:

Раздялата с познатото

След раздялата си с Хъфингтън Андрю Брайтбарт решава също да стане кръстник на собствена медия и основава „Брайтбарт”. След смъртта му през 2012 г. управлението на медийната група преминава в ръцете на продуцента Стив Банън. Днес Банън е главен стратег в екипа на Доналд Тръмп в Белия дом, а преди това е успял да превърне „Брайтбарт” във флагман на т.нар. алтернативно десни медии, които са във възторг от Тръмп, громят всички останали и си вървят заедно с това, което самият американски президент нарече „алтернативни факти”. Това е на обратния полюс в сравнение с „Хъфингтън”, който следва старите етични правила на журналистиката, ако ги помните: уважение към фактите, без омраза, право на отговор и т.н.

По времето на раздялата между Хъфингтън и Брайтбарт започва и една друга раздяла – дългото сбогуване със старата медийна реалност, където бяхме свикнали да има разделение между факти и коментари, различни гледни точки, дебати. Бяхме свикнали и да има една обща публична сцена – ако нещо е казано по едната телевизия, някой ще му отговори по другата; ако е написано в единия вестник, някой ще го коментира в другия. Доколкото националните телевизии и големите национални вестници бяха някакво крайно число, сцената оставаше обозрима. Имаше смисъл от дебати, защото публиката беше все още там…

Какво общо с това имат Пеевски, майка му, Корнелия Нинова и нейната бленувана телевизия ли? Имат, имат…

Нито новото начинание на „Брайтбарт”, нито навлизането на Пеевски и майка му в медиите правят някакво особено впечатление през 2007 г. Какво толкова – някакви хулигани в морето от издания, казвахме си тогава. Това, което не видяхме по онова време обаче, бе скоростта, с която хулиганите растяха като влияние и как от хвърлена торбичка някъде до тъчлинията на терена постепенно се превърнаха в самия терен. 

Кое прави хулиганите хулигани?

Неспазването на правилата, разбира се. В свободния свят журналистическите правила са събрани в етични кодекси, където пише подразбиращи се доскоро неща – не се лъже, проверяват се източниците, не се насажда омраза, не се подбужда към насилие, уважава се достойнството на хората, търси се засегнатата страна, дава се трибуна за различни гледни точки… Винаги е имало хулигани и винаги те си оставаха встрани – просто другите не си играеха с тях, защото са хулигани.

В свободния свят журналистическите правила са събрани в етични кодекси, в които пише - не се лъже, не се насажда омраза, не се подбужда към насилие...

Недопустимо бе да използваш една медия за лична атака срещу конкретен човек, група хора, срещу организация. Недопустимо бе политик да атакува медиите, които спазват правилата, и да фаворизира хулиганите. Когато след 2001 г. Кеворкян слагаше снимка на Иван Костов на екрана на БНТ и пускаше потока на съзнанието си (цензурно и нецензурно) – еднопосочно, без право на отговор, ей така, както се дава на куче да помирише дрехата на преследвания, повечето хора се стреснаха. Така не са прави, нали? Не, така не се правеше. Днес обаче се прави. Появиха се цели телевизионни канали, насочени срещу конкретни групи от обществото, бизнес или политически опоненти, проповядваха омраза и тиражираха недоказани обвинения, т.е. лъжи.

Как стана така, че сред най-популярните медии (предимно онлайн) и в България, и в Съединените щати, вероятно и на много други места по света, се наредиха именно хулиганите?

Стана с помощта на две неща – фейсбук и „новите политици”. Едно по едно и за тях:

Дойдоха „ехо-стаите”

В началото на нашата история през 2007 г. фейсбук е още джудже – има „само” 58 милиона абонати. В България социалната мрежа беше позната на няколко хиляди души – предимно в най-големите градове, млади, образовани. Година по-късно потребителите вече са почти три пъти повече – 145 милиона. На следващата година ръстът отново е в пъти. И така до 2012 г., когато броят на хората във фейсбук е над 1 милиард.

Успоредно със социалната мрежа растяха и онлайн медиите. Изпревариха „с 200 км/ч” вестниците и днес доближават телевизията като най-популярен източник на информация за хората – и в България, и в САЩ, и по света. Колкото повече се разпространяваше фейсбук, толкова повече напредваше строителството на „ехо-стаите”, в които разговаряш сам със себе си. Тухла по тухла, стените ставаха все по-високи и се обграждахме от останалия свят. Алгоритъмът на социалната мрежа е така направен, че да „предугажда” какво искаш да прочетеш – според това върху кой линк си кликнал преди, кое си харесал, кое си споделил и т.н. Постепенно повече и повече хора започнаха да научават предимно новините, които искат да научат – аплодират своите политически съмишленици, нападат своите политически опоненти. Всеки е безусловно прав и всеки е последна инстанция. Затова се нарича „ехо-стая”.

Днес потребителите на фейсбук вече са почти 2 милиарда души и огромна част от тях са зад високите стени на „ехо-стаите”. Мразиш циганите? Четеш по цял ден за извършени от цигани престъпления. Мразиш американците? Четеш само конспирации как сами си взривили Световния търговски център в Ню Йорк. Мразиш всички? Пълниш си главата с истории за изверги и се самонавиваш, че светът е само това. Няма го шарения свят, няма ги проверените факти, няма ги различните гледни точки.

И политиците се сетиха

Кой политик не би се полакомил да се възползва от тази ситуация. Та вече повечето хора не очакват дебати. Не държат да можеш да обясниш логично и да защитиш в дебати аргументите си. Защо да опитваш да зачиташ всички хора, като можеш спокойно да обиждаш всички извън твоята „стая”, стига тя да е достатъчно голяма, за да ти осигурява избирането. Доналд Тръмп говори пред туитър – има над 35 милиона последователи, а следва само 46. И то предимно членове на семейството и екипа му. Не отговаря на въпросите на медиите, обяви някои от най-авторитетните за „фалшиви новини”. А медиите хулигани тиражират неговите обвинения и ги подплатяват с всевъзможни „разкрития” и конспирации, които да направят думите му да звучат по-логично. Забавно е как днес Валери Симеонов се опитва да имитира този подход в туитър.

Доналд Тръмп говори пред туитър. Не отговаря на въпросите на медиите, обяви някои от най-авторитетните за „фалшиви новини“. А медиите хулигани тиражират неговите обвинения.

Българският премиер откри социалните мрежи малко по принуда. През лятото на 2013 г. той бе в опозиция и медийното статукво бе сложило на пауза благосклонността си към него. Тогава Бойко Борисов дебютира във фейсбук и туитър и много бързо разбра, че това е много по-директен и удобен начин да казваш или показваш на избирателите си това, което ти искаш. Днес Борисов има почти 190 хиляди последователи и всеки път, когато реши, че иска да им каже нещо, се включва на живо. Оттам думите политат и към останалите традиционни медии. Обърнете внимание каква част от заглавията вече са „Еди-кой си:…” – име, две точки, думи. Еднопосочно.

Ускорителят Пеевски

На фона на промяната, която се случва по цял свят, България има своята особеност. Прилапването на вестници и сайтове, изкупуването на големи фейсбук групи, подчиняването и на останалите медии чрез контрол върху рекламните потоци – всичко това разруши общата сцена, върху която може да има някакви дебати. Част от медиите бяха превърнати в бухалки, които систематично разбиват главите на всеки нарочен – предприемачи, които не искат да подарят бизнеса си на мафията; политици, които говорят за нуждата от промяна на тази среда; журналисти, които напомнят на читателите си за мафиотската симбиоза между политика, бизнес и медии. А когато статуквото не може да потисне проявите на недоволство и все по-трудно прикрива срамотиите си, тогава бухалките започват да измислят, да налагат и громят външния враг – сега е ред на Америка и Сорос. Наричаме този проблем „Делян Пеевски”, но в него влизат и всички останали, които допускат и се възползват от него.

Когато през 2007 г. Делян Пеевски и майка му навлизаха в медийния бизнес, проспахме този факт, като си казахме: „Какво толкова - някакви хулигани в морето от издания“.

Така Пеевски изпълнява функцията на ускорител, който прави хулиганите много по-значими и много повече на фона на цялата медийна среда. Дава им и бухалки в ръцете. И докато в Съединените щати медиите хулигани и политиците хулигани превземат все повече територии, те не са превзели всичко – достатъчно много и достатъчно влиятелни медии продължават да играят по старите правила и да следват етичните правила в журналистиката, които са основата за цивилизовани дебати между групите в обществото с различни възгледи. Ускорителят Пеевски направи така, че тук тази основа е почти изцяло разпадната.

Време е и за Корнелия Нинова

В тази медийна среда не е добре да си в опозиция. Ускорителят е по условие благосклонен към властта и статуквото – нали те са го направили възможен. Националната медийна сцена е разрушена и вече няма къде дори да се опиташ да защитаваш позициите си. Но дори и когато се появи някъде такава сцена, позициите на БСП често предизвикват смях на глас от опонентите. Не е удобно в присъствието на други хора да твърдиш, че по времето на комунизма се е живяло по-добре в България. Освен ако не обичаш да ти се подиграват в лицето. „Ехо-стаите” са удобното място за подобни политически сили. Но когато твоите „ехо-стаи” в мрежата са много по-малко от „ехо-стаите” на опонентите – по чисто възрастово обяснение, тогава не ти остава много голям избор.

Тв говорителка? Не, Корнелия Нинова. Засега...

България вече показа, че чисто партийните телевизии имат своята публика. Първо беше СКАТ, която вкара в парламента последователно „Атака” и НФСБ. По-късно техните партньори от ВМРО също се сдобиха с телевизия, макар и доста по-малка – „България 24”. С парите на Цветан Василев ТВ7 също успя да вкара нова партия в Народното събрание – „България без цензура” на Бареков. Не е новина, че лидерката на БСП Корнелия Нинова заговори за партийна телевизия. Въпросът е защо чак сега го направи. Оглеждайте се за новите „Работническо дело”, „Демокрация” и „Земеделско знаме”. Този път няма да са на хартия – търсете ги с дистанционното и с мишката.

----

Този материал е публикуван в списание "Клуб Z" през август 2017 г. Поради непреходната му стойност ви го предлагаме и днес. Още материали от същия автор можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.

 

Годината е 2007-а. В Съединените щати двама от основателите на „Хъфингтън пост” решават да се разделят – Ариана Хъфингтън и Андрю Брайтбарт поемат по различни пътища. По същото време в България Ирена Кръстева и синът й Делян Пеевски навлизат в света на медиите – купуват първо вестник „Монитор”. Преди седмици, точно десет години по-късно от споменатите събития, лидерката на БСП Корнелия Нинова обяви плановете си за откриване на партийна телевизия.

Трите истории само на пръв поглед нямат нищо общо. Едно по едно:

Раздялата с познатото

След раздялата си с Хъфингтън Андрю Брайтбарт решава също да стане кръстник на собствена медия и основава „Брайтбарт”. След смъртта му през 2012 г. управлението на медийната група преминава в ръцете на продуцента Стив Банън. Днес Банън е главен стратег в екипа на Доналд Тръмп в Белия дом, а преди това е успял да превърне „Брайтбарт” във флагман на т.нар. алтернативно десни медии, които са във възторг от Тръмп, громят всички останали и си вървят заедно с това, което самият американски президент нарече „алтернативни факти”. Това е на обратния полюс в сравнение с „Хъфингтън”, който следва старите етични правила на журналистиката, ако ги помните: уважение към фактите, без омраза, право на отговор и т.н.

По времето на раздялата между Хъфингтън и Брайтбарт започва и една друга раздяла – дългото сбогуване със старата медийна реалност, където бяхме свикнали да има разделение между факти и коментари, различни гледни точки, дебати. Бяхме свикнали и да има една обща публична сцена – ако нещо е казано по едната телевизия, някой ще му отговори по другата; ако е написано в единия вестник, някой ще го коментира в другия. Доколкото националните телевизии и големите национални вестници бяха някакво крайно число, сцената оставаше обозрима. Имаше смисъл от дебати, защото публиката беше все още там…

Какво общо с това имат Пеевски, майка му, Корнелия Нинова и нейната бленувана телевизия ли? Имат, имат…

Нито новото начинание на „Брайтбарт”, нито навлизането на Пеевски и майка му в медиите правят някакво особено впечатление през 2007 г. Какво толкова – някакви хулигани в морето от издания, казвахме си тогава. Това, което не видяхме по онова време обаче, бе скоростта, с която хулиганите растяха като влияние и как от хвърлена торбичка някъде до тъчлинията на терена постепенно се превърнаха в самия терен. 

Кое прави хулиганите хулигани?

Неспазването на правилата, разбира се. В свободния свят журналистическите правила са събрани в етични кодекси, където пише подразбиращи се доскоро неща – не се лъже, проверяват се източниците, не се насажда омраза, не се подбужда към насилие, уважава се достойнството на хората, търси се засегнатата страна, дава се трибуна за различни гледни точки… Винаги е имало хулигани и винаги те си оставаха встрани – просто другите не си играеха с тях, защото са хулигани.

В свободния свят журналистическите правила са събрани в етични кодекси, в които пише - не се лъже, не се насажда омраза, не се подбужда към насилие...

Недопустимо бе да използваш една медия за лична атака срещу конкретен човек, група хора, срещу организация. Недопустимо бе политик да атакува медиите, които спазват правилата, и да фаворизира хулиганите. Когато след 2001 г. Кеворкян слагаше снимка на Иван Костов на екрана на БНТ и пускаше потока на съзнанието си (цензурно и нецензурно) – еднопосочно, без право на отговор, ей така, както се дава на куче да помирише дрехата на преследвания, повечето хора се стреснаха. Така не са прави, нали? Не, така не се правеше. Днес обаче се прави. Появиха се цели телевизионни канали, насочени срещу конкретни групи от обществото, бизнес или политически опоненти, проповядваха омраза и тиражираха недоказани обвинения, т.е. лъжи.

Как стана така, че сред най-популярните медии (предимно онлайн) и в България, и в Съединените щати, вероятно и на много други места по света, се наредиха именно хулиганите?

Стана с помощта на две неща – фейсбук и „новите политици”. Едно по едно и за тях:

Дойдоха „ехо-стаите”

В началото на нашата история през 2007 г. фейсбук е още джудже – има „само” 58 милиона абонати. В България социалната мрежа беше позната на няколко хиляди души – предимно в най-големите градове, млади, образовани. Година по-късно потребителите вече са почти три пъти повече – 145 милиона. На следващата година ръстът отново е в пъти. И така до 2012 г., когато броят на хората във фейсбук е над 1 милиард.

Успоредно със социалната мрежа растяха и онлайн медиите. Изпревариха „с 200 км/ч” вестниците и днес доближават телевизията като най-популярен източник на информация за хората – и в България, и в САЩ, и по света. Колкото повече се разпространяваше фейсбук, толкова повече напредваше строителството на „ехо-стаите”, в които разговаряш сам със себе си. Тухла по тухла, стените ставаха все по-високи и се обграждахме от останалия свят. Алгоритъмът на социалната мрежа е така направен, че да „предугажда” какво искаш да прочетеш – според това върху кой линк си кликнал преди, кое си харесал, кое си споделил и т.н. Постепенно повече и повече хора започнаха да научават предимно новините, които искат да научат – аплодират своите политически съмишленици, нападат своите политически опоненти. Всеки е безусловно прав и всеки е последна инстанция. Затова се нарича „ехо-стая”.

Днес потребителите на фейсбук вече са почти 2 милиарда души и огромна част от тях са зад високите стени на „ехо-стаите”. Мразиш циганите? Четеш по цял ден за извършени от цигани престъпления. Мразиш американците? Четеш само конспирации как сами си взривили Световния търговски център в Ню Йорк. Мразиш всички? Пълниш си главата с истории за изверги и се самонавиваш, че светът е само това. Няма го шарения свят, няма ги проверените факти, няма ги различните гледни точки.

И политиците се сетиха

Кой политик не би се полакомил да се възползва от тази ситуация. Та вече повечето хора не очакват дебати. Не държат да можеш да обясниш логично и да защитиш в дебати аргументите си. Защо да опитваш да зачиташ всички хора, като можеш спокойно да обиждаш всички извън твоята „стая”, стига тя да е достатъчно голяма, за да ти осигурява избирането. Доналд Тръмп говори пред туитър – има над 35 милиона последователи, а следва само 46. И то предимно членове на семейството и екипа му. Не отговаря на въпросите на медиите, обяви някои от най-авторитетните за „фалшиви новини”. А медиите хулигани тиражират неговите обвинения и ги подплатяват с всевъзможни „разкрития” и конспирации, които да направят думите му да звучат по-логично. Забавно е как днес Валери Симеонов се опитва да имитира този подход в туитър.

Доналд Тръмп говори пред туитър. Не отговаря на въпросите на медиите, обяви някои от най-авторитетните за „фалшиви новини“. А медиите хулигани тиражират неговите обвинения.

Българският премиер откри социалните мрежи малко по принуда. През лятото на 2013 г. той бе в опозиция и медийното статукво бе сложило на пауза благосклонността си към него. Тогава Бойко Борисов дебютира във фейсбук и туитър и много бързо разбра, че това е много по-директен и удобен начин да казваш или показваш на избирателите си това, което ти искаш. Днес Борисов има почти 190 хиляди последователи и всеки път, когато реши, че иска да им каже нещо, се включва на живо. Оттам думите политат и към останалите традиционни медии. Обърнете внимание каква част от заглавията вече са „Еди-кой си:…” – име, две точки, думи. Еднопосочно.

Ускорителят Пеевски

На фона на промяната, която се случва по цял свят, България има своята особеност. Прилапването на вестници и сайтове, изкупуването на големи фейсбук групи, подчиняването и на останалите медии чрез контрол върху рекламните потоци – всичко това разруши общата сцена, върху която може да има някакви дебати. Част от медиите бяха превърнати в бухалки, които систематично разбиват главите на всеки нарочен – предприемачи, които не искат да подарят бизнеса си на мафията; политици, които говорят за нуждата от промяна на тази среда; журналисти, които напомнят на читателите си за мафиотската симбиоза между политика, бизнес и медии. А когато статуквото не може да потисне проявите на недоволство и все по-трудно прикрива срамотиите си, тогава бухалките започват да измислят, да налагат и громят външния враг – сега е ред на Америка и Сорос. Наричаме този проблем „Делян Пеевски”, но в него влизат и всички останали, които допускат и се възползват от него.

Когато през 2007 г. Делян Пеевски и майка му навлизаха в медийния бизнес, проспахме този факт, като си казахме: „Какво толкова - някакви хулигани в морето от издания“.

Така Пеевски изпълнява функцията на ускорител, който прави хулиганите много по-значими и много повече на фона на цялата медийна среда. Дава им и бухалки в ръцете. И докато в Съединените щати медиите хулигани и политиците хулигани превземат все повече територии, те не са превзели всичко – достатъчно много и достатъчно влиятелни медии продължават да играят по старите правила и да следват етичните правила в журналистиката, които са основата за цивилизовани дебати между групите в обществото с различни възгледи. Ускорителят Пеевски направи така, че тук тази основа е почти изцяло разпадната.

Време е и за Корнелия Нинова

В тази медийна среда не е добре да си в опозиция. Ускорителят е по условие благосклонен към властта и статуквото – нали те са го направили възможен. Националната медийна сцена е разрушена и вече няма къде дори да се опиташ да защитаваш позициите си. Но дори и когато се появи някъде такава сцена, позициите на БСП често предизвикват смях на глас от опонентите. Не е удобно в присъствието на други хора да твърдиш, че по времето на комунизма се е живяло по-добре в България. Освен ако не обичаш да ти се подиграват в лицето. „Ехо-стаите” са удобното място за подобни политически сили. Но когато твоите „ехо-стаи” в мрежата са много по-малко от „ехо-стаите” на опонентите – по чисто възрастово обяснение, тогава не ти остава много голям избор.

Тв говорителка? Не, Корнелия Нинова. Засега...

България вече показа, че чисто партийните телевизии имат своята публика. Първо беше СКАТ, която вкара в парламента последователно „Атака” и НФСБ. По-късно техните партньори от ВМРО също се сдобиха с телевизия, макар и доста по-малка – „България 24”. С парите на Цветан Василев ТВ7 също успя да вкара нова партия в Народното събрание – „България без цензура” на Бареков. Не е новина, че лидерката на БСП Корнелия Нинова заговори за партийна телевизия. Въпросът е защо чак сега го направи. Оглеждайте се за новите „Работническо дело”, „Демокрация” и „Земеделско знаме”. Този път няма да са на хартия – търсете ги с дистанционното и с мишката.

----

Този материал е публикуван в списание "Клуб Z" през август 2017 г. Поради непреходната му стойност ви го предлагаме и днес. Още материали от същия автор можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.

Коментари

На фантазиите на Ванката Бедров,

който си въобразява, че някога си в западните медии е имало разделение на "факти" и други неща, прилагам кратък откъс от култовия филм "The Network" от далечната 1976-та, който той явно не е гледал за това на какво са подчинени "новините" и "телевизията".

Да спре да се прави, че не разбира откъде идват лъжите и пропагандата в медиЙте, включително тия, дето сам ги пише.

https://www.youtube.com/watch?v=35DSdw7dHjs

Нищо ново няма, светът е такъв поне от годините на ВСВ, когато американската държава започва да финансира еврейския Холивуд като главен производител на пропаганда.

Другото са дитирамби.

"Медиите: Естествените органи на властта, които традиционно или се избират от народа или лидери избрани от народа активно се заместват с изкуствени обекти, а именно хора и групи хора, които никой никога не е избирал. Нещо повече, народът изобщо не ги обича, но те съществуват. Една такава група са медиите. Кой ги е избирал тях?
Как се случи така, че те имат такава неограничена власт? Почти монополна власт над вашето съзнание. Те могат да насилват съзнанието ви. Кой ги е избрал, как така имат наглостта да решават кое е добро и кое е лошо..."

"Пропаганда и методи на психологическата война в КГБ – няма митове, реалност са" във Фактор

Завладяване на държава

"Социалният живот: Заменете традиционно установените институции с фиктивни. Отнемете инициативата на народа, отнемете отговорността във възникналите по естествен начин връзки между хората, групите хора и обществото като цяло и я предайте на бюрократично /олигархично/ контролирани институции. Вместо социален живот и приятелство между хората, съседите, колегите, създайте професионални съюзи, които са платени и контролирани от бюрокрацията /олигархията/.

Източник - същия.
kate pate's picture
kate pate
new

Нищо не се е променило,

Нищо не се е променило, последните 10-20 години. Освен това че 24 часа и Труд вече не назначават премиери, кметове и министри.

Изобщо, журналистите имат много по-малко влияние и даже някой политик като им се озъби, печели симпатии.
globetrotter's picture
globetrotter
globetrotter

Хъф Поуст

„Хъфингтън”, който следва старите етични правила на журналистиката, ако ги помните: уважение към фактите, без омраза, право на отговор и т.н."

ХАХАХАХАААХАХАХАХАХААХАХ
ААХАХАХААХАХАХААХАХАХАХАХАХАХАХАХА
АХАХАХАХАХХАХАХАХХАХАХА

Оф, не мога да си поема въздух. Хахахахахахахахахааха
ognian deyanov's picture
ognian deyanov
ognian.dey

Правилата на журналистическата ...

Правилата на журналистическата етика трябва да се спазват, но да няма кой да отговаря на хулиганите , води до предаване без бой. Справка свалянето на единственото демократично правителство на Иван Костов .При пълно мнозинство в управлението нямаха нито една медия .

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията