Ad Config - Website header

 

Article_top

„Този, който днес иска да се бори с лъжата и невежеството и да пише истината, трябва да преодолее поне пет трудности: трябва да притежава смелостта да пише истината, макар че тя навсякъде бива потискана; трябва да притежава проницателност, за да я разпознава, макар че повсеместно бива прикривана; трябва да владее изкуството да я превръща в оръжие, с което може да се борави; трябва да се упражнява в умението на преценката – да подбира онези, в чиито ръце истината става действаща сила; трябва да се научи на хитроумие да я разпространява сред тези хора.”

Из „Пет трудности при писането на истината”, Бертолт Брехт, 1935 г.

Неслучайно 82 години по-късно Брехтовият постулат за петте трудности при писането на истината е все така актуален. Истината – или фактите, скрити зад думи, ситуации и реплики – продължава да тормози голяма част от публичните лица и професии, изложени под светлините на прожектора, по принцип или принуда. Конкретно у нас казусът „Цацаров“ не излиза от употреба и сякаш колкото повече бива дискутиран, анализиран и обговарян, толкова повече идеята за правосъдната система като прокрустово ложе бива възприемана ултимативно, едва ли не непроменяемо.

Аналогичен е и казусът „Боршош“: колкото повече време минава в разследване на случая, колкото по-многобройни коментари, прехвърляне на топката и заплахи за съдебна разправа, толкова повече обикновеният зрител на този театрален спектакъл се обърква. Дори и в началото да е било ясно каква е ситуацията според установените факти, колкото повече се разтяга във времето темата, толкова по-абстрактен става този въпрос, обрасъл с ненужни изказвания, целящи да отдалечат реалните неща от режисираните.

В този смисъл проницателността за открояване на истината и изкуството да се владее това оръжие стават по-важни от смелостта, която би трябвало да се подразбира.

Още по-атрактивни и дълготрайни „спектакли” по пътя за установяване на истината са безкрайните американски комисии за разследване на реалната ситуация около президентските избори. И там започна да доминира театралната част: колкото по-дълъг става спектакълът, толкова повече публиката започва да вярва на всичко, което й се подхвърли – независимо дали е нов факт или рецидив на измислена ситуация. Тук важна роля има хитроумието, за което пише преди Втората световна война Брехт. Подобно интелигентно хитроумие е било сред необходимите инструменти по време на студената война, когато методи като дезинформацията са били сред успешните „театрални” прийоми на съветските служби.

Днес историята сякаш се повтаря, но в малко по-друг жанр. Какъв е един от най-успешните театрални жанрове в момента?

Театърът като съдебно разследване

Театърът като вид документално разследване или театърът като съдебен процес отново става актуален в Европа и у нас в началото на XXI век. Този специфичен и много силен вид театър в момента отново набира скорост и успехите му напомнят за периода, когато е възникнал, а именно през 60-те години на миналия век, когато постмодерната документална драма започва да се занимава с някои от престъпленията на ХХ век.

„Нощта на 16 януари“, театър „София“.

Да вземем за пример холокоста (но и не само). У нас режисьорът корифей Леон Даниел налага този вид театър с много успешния си спектакъл „Съдебно дирене” от Петер Вайс (1967, ТНА), а преди това Даниел прави един от най-добрите си политически спектакли: „Хамлет” от Шекспир, поставен като вид разследване на конкретната политическа ситуация. Разбира се, партийната критика не му прощава това „своеволие” и целият екип е наказан, но затова пък тази ситуация разбужда гражданското общество в момент, когато „социалистическият реализъм” се стеле като мъгла над полуспящите. Леон Даниел е прогонен, прави спектаклите си от театър на театър, бяга, надлъгва се с цензурата и като истински брехтианец (един от първите у нас) продължава да търси истината – според петте правила, наложени от Брехт.

Леон Даниел

Легендарна е постановката му на друг спектакъл-разследване, този път по американска пиеса, която през годините е не само поставяна по сцените на посткомунистическите държави, но и филмирана с огромен успех. Това е представлението „12 разгневени мъже” от Реджиналд Роуз, което взривява публиката през 1990 г. с изключително силното си присъствие в афиша на Народния театър „Иван Вазов”. Актьорският екип е подбран великолепно. Участват следните актьори: № 1 Антоний Генов, № 2 Андрей Баташов, № 3 Михаил Петров, № 4 Марин Янев, № 5 Кирил Кавадарков, № 6 Атанас Воденичаров, № 7 Мариус Донкин, № 8 Стоян Алексиев, № 9 Стойчо Мазгалов, № 10 Велко Кънев, № 11 Борис Луканов, № 12 Красимир Марянов и  Иван Тонев в ролята на Разсилен. Публиката онемява от силата, с която думите откънтяват като изстрели в този ангажиран спектакъл. Самият подход на театъра като вид разследване със специфичните за съда техники (в случая участниците са 12, защото толкова е броят на съдебните заседатели в американската съдебна система) е нещо ново, което веднага е прието с огромно доверие и успех не само у нас, но и по света.

Определено има защо.

Публиката като заседател

Точно 25 години след големия успех на Леон-Даниеловия експеримент „12 разгневени мъже” в по-ново време Пламен Марков поставя на сцената на театър „София” една неизвестна в Европа американска пиеса: „Нощта на 16 януари” от Айн Ранд. Спектакълът моментално става хит и продължава да се играе пред препълнените зали. Една от „тайните” на този голям успех е, че публиката е поставена в състояние на активно участие. Не само да мисли, но и да действа, а също и да дискутира ситуациите, показани на сцената. Това никак не е за пренебрегване, тъй като най-голямата цел на социално ангажирания театър е да провокира зрителя към активно мислене, поставяйки го в ролята на реален „съдебен заседател” в един вид „съдебен процес”. В този смисъл говорим за представление, което е изградено като възстановка на съдебно дело (макар и фикционално), а зрителят е поставен в неудобната за някои роля на действен съдник.

Айн Ранд

„Ние ще опитаме да дадем възможност публиката да се сблъска челно с идеите на Айн Ранд, като я преоткрие. Ще се възползваме от възможността съдебните ни заседатели, според идеята на авторката, да са не от подставени лица, а да са съвсем реални представители на многоглавата хидра – тазвечерната публика. Така се надяваме да се доближим до истинска дискусия и равнопоставеност на тезите, както си е пожелала самата Алиса Зиновиевна Розенбаум, тя и госпожа Франк О`Конър, преродила се под името мис Айн Ранд.“

Думите на режисьора демонстрират ясно намерението му да постави зрителя в ролята не просто на критичен наблюдател, но и на съдник, от чиито действия буквално зависи изходът на съдебното дело, т.е. на самия спектакъл, който се разиграва на сцената. Следвайки точно инструкциите на Айн Ранд, още в началото на представлението под формата на лотария се избират 12 души от публиката, които се качват на авансцената в ролите на 12 съдебни заседатели. Те остават там до края – седнали с гръб към залата и с лице към обвинителите и защитниците.

Тези анонимни хора всъщност са избрани на демократичния принцип, с който се избират съдебните заседатели в Америка. Всеки от тях се качва на сцената, поемайки своя ангажимент. Идеята е да се участва активно, гласувайки с „да” или „не”, „приемам” или „отхвърлям”, „вярвам” или „не вярвам” – след всяка сериозна и възлова реч на свидетелите, защитниците и обвинителите. Именно тези 12 зрители, излъчени от „народа”, решават изхода на делото/спектакъла. На съвестта им остава да тежи коя от двете ценностни системи, воюващи в съда, ще победи точно днес, цели 81 години след написването на пиесата.

----

Този материал е публикуван в последния (септември) брой на списание "Клуб Z". Още материали от списанието можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.

 

„Този, който днес иска да се бори с лъжата и невежеството и да пише истината, трябва да преодолее поне пет трудности: трябва да притежава смелостта да пише истината, макар че тя навсякъде бива потискана; трябва да притежава проницателност, за да я разпознава, макар че повсеместно бива прикривана; трябва да владее изкуството да я превръща в оръжие, с което може да се борави; трябва да се упражнява в умението на преценката – да подбира онези, в чиито ръце истината става действаща сила; трябва да се научи на хитроумие да я разпространява сред тези хора.”

Из „Пет трудности при писането на истината”, Бертолт Брехт, 1935 г.

Неслучайно 82 години по-късно Брехтовият постулат за петте трудности при писането на истината е все така актуален. Истината – или фактите, скрити зад думи, ситуации и реплики – продължава да тормози голяма част от публичните лица и професии, изложени под светлините на прожектора, по принцип или принуда. Конкретно у нас казусът „Цацаров“ не излиза от употреба и сякаш колкото повече бива дискутиран, анализиран и обговарян, толкова повече идеята за правосъдната система като прокрустово ложе бива възприемана ултимативно, едва ли не непроменяемо.

Аналогичен е и казусът „Боршош“: колкото повече време минава в разследване на случая, колкото по-многобройни коментари, прехвърляне на топката и заплахи за съдебна разправа, толкова повече обикновеният зрител на този театрален спектакъл се обърква. Дори и в началото да е било ясно каква е ситуацията според установените факти, колкото повече се разтяга във времето темата, толкова по-абстрактен става този въпрос, обрасъл с ненужни изказвания, целящи да отдалечат реалните неща от режисираните.

В този смисъл проницателността за открояване на истината и изкуството да се владее това оръжие стават по-важни от смелостта, която би трябвало да се подразбира.

Още по-атрактивни и дълготрайни „спектакли” по пътя за установяване на истината са безкрайните американски комисии за разследване на реалната ситуация около президентските избори. И там започна да доминира театралната част: колкото по-дълъг става спектакълът, толкова повече публиката започва да вярва на всичко, което й се подхвърли – независимо дали е нов факт или рецидив на измислена ситуация. Тук важна роля има хитроумието, за което пише преди Втората световна война Брехт. Подобно интелигентно хитроумие е било сред необходимите инструменти по време на студената война, когато методи като дезинформацията са били сред успешните „театрални” прийоми на съветските служби.

Днес историята сякаш се повтаря, но в малко по-друг жанр. Какъв е един от най-успешните театрални жанрове в момента?

Театърът като съдебно разследване

Театърът като вид документално разследване или театърът като съдебен процес отново става актуален в Европа и у нас в началото на XXI век. Този специфичен и много силен вид театър в момента отново набира скорост и успехите му напомнят за периода, когато е възникнал, а именно през 60-те години на миналия век, когато постмодерната документална драма започва да се занимава с някои от престъпленията на ХХ век.

„Нощта на 16 януари“, театър „София“.

Да вземем за пример холокоста (но и не само). У нас режисьорът корифей Леон Даниел налага този вид театър с много успешния си спектакъл „Съдебно дирене” от Петер Вайс (1967, ТНА), а преди това Даниел прави един от най-добрите си политически спектакли: „Хамлет” от Шекспир, поставен като вид разследване на конкретната политическа ситуация. Разбира се, партийната критика не му прощава това „своеволие” и целият екип е наказан, но затова пък тази ситуация разбужда гражданското общество в момент, когато „социалистическият реализъм” се стеле като мъгла над полуспящите. Леон Даниел е прогонен, прави спектаклите си от театър на театър, бяга, надлъгва се с цензурата и като истински брехтианец (един от първите у нас) продължава да търси истината – според петте правила, наложени от Брехт.

Леон Даниел

Легендарна е постановката му на друг спектакъл-разследване, този път по американска пиеса, която през годините е не само поставяна по сцените на посткомунистическите държави, но и филмирана с огромен успех. Това е представлението „12 разгневени мъже” от Реджиналд Роуз, което взривява публиката през 1990 г. с изключително силното си присъствие в афиша на Народния театър „Иван Вазов”. Актьорският екип е подбран великолепно. Участват следните актьори: № 1 Антоний Генов, № 2 Андрей Баташов, № 3 Михаил Петров, № 4 Марин Янев, № 5 Кирил Кавадарков, № 6 Атанас Воденичаров, № 7 Мариус Донкин, № 8 Стоян Алексиев, № 9 Стойчо Мазгалов, № 10 Велко Кънев, № 11 Борис Луканов, № 12 Красимир Марянов и  Иван Тонев в ролята на Разсилен. Публиката онемява от силата, с която думите откънтяват като изстрели в този ангажиран спектакъл. Самият подход на театъра като вид разследване със специфичните за съда техники (в случая участниците са 12, защото толкова е броят на съдебните заседатели в американската съдебна система) е нещо ново, което веднага е прието с огромно доверие и успех не само у нас, но и по света.

Определено има защо.

Публиката като заседател

Точно 25 години след големия успех на Леон-Даниеловия експеримент „12 разгневени мъже” в по-ново време Пламен Марков поставя на сцената на театър „София” една неизвестна в Европа американска пиеса: „Нощта на 16 януари” от Айн Ранд. Спектакълът моментално става хит и продължава да се играе пред препълнените зали. Една от „тайните” на този голям успех е, че публиката е поставена в състояние на активно участие. Не само да мисли, но и да действа, а също и да дискутира ситуациите, показани на сцената. Това никак не е за пренебрегване, тъй като най-голямата цел на социално ангажирания театър е да провокира зрителя към активно мислене, поставяйки го в ролята на реален „съдебен заседател” в един вид „съдебен процес”. В този смисъл говорим за представление, което е изградено като възстановка на съдебно дело (макар и фикционално), а зрителят е поставен в неудобната за някои роля на действен съдник.

Айн Ранд

„Ние ще опитаме да дадем възможност публиката да се сблъска челно с идеите на Айн Ранд, като я преоткрие. Ще се възползваме от възможността съдебните ни заседатели, според идеята на авторката, да са не от подставени лица, а да са съвсем реални представители на многоглавата хидра – тазвечерната публика. Така се надяваме да се доближим до истинска дискусия и равнопоставеност на тезите, както си е пожелала самата Алиса Зиновиевна Розенбаум, тя и госпожа Франк О`Конър, преродила се под името мис Айн Ранд.“

Думите на режисьора демонстрират ясно намерението му да постави зрителя в ролята не просто на критичен наблюдател, но и на съдник, от чиито действия буквално зависи изходът на съдебното дело, т.е. на самия спектакъл, който се разиграва на сцената. Следвайки точно инструкциите на Айн Ранд, още в началото на представлението под формата на лотария се избират 12 души от публиката, които се качват на авансцената в ролите на 12 съдебни заседатели. Те остават там до края – седнали с гръб към залата и с лице към обвинителите и защитниците.

Тези анонимни хора всъщност са избрани на демократичния принцип, с който се избират съдебните заседатели в Америка. Всеки от тях се качва на сцената, поемайки своя ангажимент. Идеята е да се участва активно, гласувайки с „да” или „не”, „приемам” или „отхвърлям”, „вярвам” или „не вярвам” – след всяка сериозна и възлова реч на свидетелите, защитниците и обвинителите. Именно тези 12 зрители, излъчени от „народа”, решават изхода на делото/спектакъла. На съвестта им остава да тежи коя от двете ценностни системи, воюващи в съда, ще победи точно днес, цели 81 години след написването на пиесата.

----

Този материал е публикуван в последния (септември) брой на списание "Клуб Z". Още материали от списанието можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Лично за вас успешна ли беше 2017 г.?