Нямам рецепта какво да правим с настоящата ситуация в страната. Ако е възможно, да не психясваме – от истерии на никой няма да му стане по-добре. Ако можем да помогнем на някого, да помогнем. Но такива варианти са малко.

Какво от това, че и аз заедно с много уважавани хора подписах писмо с молба да оставят на мира режисьора Серебренников? Променя ли нещо това?

За съжаление, не. Макар че, не знаем какво би било ако всички си мълчаха и не бе изпратено нито едно писмо.

Трудно си представям, че президентът чете тези писма и разпорежда нещо да последва. Седи някъде там един човек, който брои подписите – сто ли са, сто хиляди ли са. И ако надхвърлят един милион, там се събират в един кабинет и решават какво да направят. Но е малко вероятно президентът да си губи времето с такива дреболии.

С удивление научих, че от няколко години вече оправдателните присъди у нас са по-малко, отколкото при Сталин. Това е поразително! Сега, разбира се, няма чак такъв размах, не можем да го наречем масов терор. Тук хванали един, там друг. А министър да са затворили?

Знам, че от мен се очаква реакция на всеки арест, на всяко нападение, на всяка проява на мракобесие. Очакват поредната песен по злобата на деня. Опитах се да отговоря на тези хора със стих:

Андрей, къде са ви злите песни

И политическият ви кураж?

Преди се правехте на интересни,

като крещяхте „Крим не е наш!“

Унил на масата сядам,

перото си подострям.

Взимам лист и мастило.

Седя и пуша. Оставям перото.

Кучето галя, вятърът лае.

Защо да напомням за болестта?

Едни и без това си знаят,

а другите не искат да знаят.

С първите е безмислено да разговаряш на тази тема, защото те мислят по същия начин като теб. С другите е безполезно – те мислят различно и изобщо не слушат. Диалогът между нас е невъзможен.

Началото на масовото безумие, което наблюдаваме сега, е конфликтът в Украйна. Изпуснахме парата. Този процес, ако изобщо е обратим, е много труден. По-лесно е да продължим, отколкото да се върнем назад.

Всичко, за съжаление, тръгва от властта. Тя у нас е изключително аморална и цинична. Голяма част от нашите граждани това положение ги устройва. Те копират модела на поведение, който им предлага властта. Оказа се, че руснаците безкрайно лесно се поддават на омразата. Нямаше я преди, а сега я има.

Не искам да си мисля, че ситуацията е неуправляема и че всевластието на президента е илюзия. Ако това е така, кой тогава ще върне паяците в буркана?

Така че, нещата изобщо не изглеждат добре.

Прочетох предложения да се бойкотира властта. Това е толкова трогателно и наивно. Към кого са тези призиви?

Да не би писатели, музиканти и режисьори, които се надяват на помощ от властта, да прочетат този призив и от утре сами да се откажат от тази помощ? Разбира се, че не. А тези, които се опитват да нямат нищо общо с властта, те и без това нямат общо с властта. Държавното финансиране е повод, който властта може да дръпне във всеки един момент. На този повод са вързани половината народ, а вероятно и повече.

Днес обаче не може да има информационно затъмнение заради интернет. Вече е по-сложно да се контролират хората. Затова са необходими различни подходи – един ще заплашиш, друг ще вържеш на повод, с трети ще се договориш.

Не знам как ще завърши всичко това – с революция, гражданска война, разпад на държавата. Предстоят ни събития, голяма част от които не зависят от нас. Може пък след половин година да не се занимаваме с либерали и патриоти, а с оцеляването на човечеството при новите климатични условия. И тогава всичко останало ще отиде на втори план. Това не е повод да се отдадем на тревожни настроения и всекидневно да си казваме: всичко ще се влоши, всички ще умрат, нищо няма да се получи. Защото ще стане точно така.

Всеки от нас излъчва микроенергия – или позитивна, или негативна. По-добре да е позитивна. Когато през 2001 г. гледах по телевизията разрушаването на кулите близнаци в Ню Йорк, първата ми мисъл бе: това е като на кино. Толкова филми имаше за това, че то нямаше как да не се случи. Ако ще се наслаждаваме на бъдещи катастрофи, те със сигурност ще се случат.

...

Андрей Макаревич е рок музикант и единственият несменяем член на групата "Машина времени". Текстът е публикуван в "Новая газета".