В последните дни един след друг се редят във фокуса на медийното внимание случаи на пациенти, които не са получили своевременна медицинска помощ в критичен момент. Виждаме ги, защото медийният дневен ред функционира така – когато един казус се превърне в скандал, той увлича вниманието и всеки следващ такъв предизвиква много по-голям интерес, отколкото всеки предходен.

Д-р Бояна Петкова е лекар, завършила е медицина в Берлин.

Коментарът й по-долу беше публикуван във профила й в социалните мрежи по повод случая на онкоболна жена, върната от шест болници у нас, и накрая откарана с частна линейка в Турция. Клуб Z го препечатва с нейно разрешение. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.

 

Виждам, че много от приятелите ми са приятели с един конкретен лекар от Александровска болница, и много други са споделили статуса му. В който уж нищо "лошо" не казва, само дето дели пациентите на перспективни и безперспективни, на такива с метастази и на такива без, и смята, че има някакви неща, които МЗ трябва да регулира, и не са наша (на лекарите – бел. ред.) работа.

Вижте, много е просто. Ако няма болница в страната, която може да оперира пациентка с генитално кървене, за да не умре от кръвоизлив - от кръвоизлив, обърнете внимание, не от рака си - значи това е признание за крайна форма на немощ. Не говорим за палиативни грижи изобщо. Тази жена се е нуждаела от лечение. И ние сме отказали да я лекуваме, защото не е наша работа. Да, може кръвоизливът да е причинен от рака или от лечението за него, или от усложнение. Но не е причина да умираш точно сега.

Палиативната медицина не е "държим ръката на умиращите и го наричаме медицина", тя е "осигуряваме на хора с терминали или скъсяващи живота заболявания висококачествена медицинска грижа, която облекчава състоянието им и им осигурява високо качество на живот до края". Да умреш от кръвоизлив не е окей. Жената в момента е оперирана и жива. Смятате ли, че за семейството ѝ няма никакво значение дали щеше да почине онзи ден или след три месеца или след три години или ще влезе в ремисия, ВЪПРЕКИ че е с метастази. В белия свят хората живеят с метастази по 10-15 години. Не е задължително, разбира се, но не можем да се водим от това колко е "перспективен" един пациент, а от това, кое е най-добро за него.

В четвъртък посетих хоспис в покрайнините на Кьолн, директорът ни разказа как негов пациент (наричат пациентите на хосписа "гости") получил много силни коремни болки, които нямали нищо общо с основното му заболяване, в универсистетската клиника бил опериран, възстановил се и живял в хосписа още 3 месеца. 3 месеца! наистина ли смятате, че ако това е вашият живот, имате деца, семейство и приятели, ще изхвърлите своите три месеца, защото сте се отписали?

Сигурна съм, че лекарят, за когото говоря, е добър професионалист и добре си върши работата. Но искам да знаете, че българското блато променя и най-добрите лекари. И че да си лекар означава И да си застъпник за пациентите си. Това понякога означава да излезеш от операционната и да се опиташ да решиш системен проблем. Не всеки го може и никой не го иска, но тогава, моля ви, проявете смирение и си мълчете. Не казвайте на черното бяло.