В края на тази година Европейската комисия ще излезе с доклад, който ще оцени дали България заслужава да бъде прекратено европейското наблюдение над нейното правосъдие и вътрешни работи. Това ще зависи от изпълнението на 17 препоръки, които Еврокомисията даде преди година, между които е и приемането на закон за борба с корупцията и създаването на специализиран независим орган за неговото прилагане, какъвто действа в съседна Румъния.

Мониторингът от Брюксел продължава вече над 10 години и е една от причините България и Румъния да не могат да влязат в европейската зона без вътрешен граничен контрол, известна като Шенген.

Докато над 70 на сто от българите искат наблюдението да продължава, защото го виждат като коректив на държавата си, в която нямат доверие, евродепутати от различни политически сили – ГЕРБ, БДП, ДПС, ВМРО – се обединиха да пледират за неговото прекратяване.

Според (вече) еврокомисарката Мария Габриел, вицепрезидентката Илиана Йотова, Емил Радев, Филиз Хюсменова и Ангел Джамбазки т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка, посредством който Комисията извършва наблюдението, трябва да отиде в историята – не защото е свършил работата си, а защото дискриминира България и Румъния, посяга на суверенитета им, дава слаби резултати, податлив е на политически злоупотреби и дублира други механизми, които ЕС вече прилага, за да подпомага борбата с корупцията в своите страни членки и да гарантира, че те ще се придържат към основополагащия му принцип на върховенството на закона.

Рядко срещан консенсус

Рядко срещаният сред българските политици консенсус се оказва в едно – Брюксел да не ги наблюдава. Той е точно обратен на народния консенсус, формулиран сполучливо от Меглена Кунева – българската политическа класа да има ръчна спирачка и тя да е в европейски ръце.

Трябва да признаем, че в опозицията на "Брюксел" българските политици отдавна не са сами. Срещу контрола и намесата от Европа в една или друга степен въстана цялата Вишеградска четворка – Унгария, Полша, Чехия и Словакия.

Унгарският министър-председател Виктор Орбан води постоянна революция срещу Брюксел, чийто главен резултат досега е консолидацията на властта му у дома.

В Полша лидерът на управляващите консерватори Ярослав Качински върви по пътя на Орбан – той слага ръка върху правосъдието в страната си по начин, който може да я доведе до лишаване от право на глас в Съвета на ЕС.

Чехия отказва да приема преразпределени мигранти от Гърция и Италия, а Словакия заедно с Унгария оспорва в Съда на ЕС решенията на ЕС за преразпределението отпреди две години, които вече трябваше да е изпълнила.

На този фон соченето на България и Румъния като "проблемите" на ЕС е все по-трудно да бъде оправдано и Комисията бърза да приключи с механизма, който изглежда все по-уязвим, макар основания за него и в двете страни още да има, особено в по-южната.

Проблемът е, че за изминалите от 2007-а години се натрупаха основания не толкова да спре наблюдението над България и Румъния, а то да се разпростре и в други части на ЕС, които се оказаха не по-малко засегнати от корупция и нефункциониращо правосъдие. При това не всички тези държави са сред т.нар. нови членки (доколкото след 10 или 13 години присъствие в един клуб можеш да минаваш за нов).

Клиенти на правосъдието

От челната четворка президентски кандидати във Франция например само един – победителят Еманюел Макрон – се оказа без следствие за злоупотреба с обществени средства.

Всички останали са клиенти на правосъдието. Но това пък, което то свърши до момента със сигурност, е само да попречи на кампаниите им.

Кандидатът на "Републиканците" Франсоа Фийон е обект на съдебно разследване за това, че е използвал предишното си положение на депутат в Националното събрание и на министър-председател, за да бъдат назначени съпругата му и децата му на фиктивни според обвинението длъжности, от които са получили стотици хиляди евро заплати.

Лидерката на крайнодесния Национален фронт Марин льо Пен е следствена за подобно престъпление – за назначаване на нейни партийни активисти във Франция на фиктивни длъжности като асистенти в Европейския парламент.

По-рано този месец френските магистрати започнаха предварителна проверка по подозрения в същото престъпление срещу лидера на крайнолявата "Непокорна Франция" Жан-Люк Меланшон.

Вярно или не, целият традиционен френски естаблишмънт се оказа затънал във финансови афери, което обяснява победата на Макрон като негово отрицание и рекордното ниво на неучастие в последните президентски избори през април и май.

На този фон става все по-трудно да сочиш българи и румънци като най-корумпирани в ЕС. Всъщност, има ли обективен количествен критерий за корумпираност? Ако го изведем от корупционните парични потоци, двете най-бедни страни в ЕС едва ли биха се класирали на първо място. Те просто нямат ресурса за това, колкото и да се стараят.

В сянката на големите европейски събития останаха серия скандали в една от средноголемите държави членки на ЕС (от демографския мащаб на България) и една от основателките му – Белгия.

500 евро за минута

За тях у нас се знае малко, а те са интересни от гледна точка на равностойното прилагане на принципа за върховенство на закона във всички 28 страни на Съюза.

През декември миналата година белгийското списание "Виф" първо разкри, че група местни политици, повечето от провинция Лиеж, са получавали екстравагантни възнаграждения от местен публичен холдинг срещу фиктивно или епизодично участие в негов консултативен съвет.

Аферата с името на холдинга "Пюблифин" светкавично се разля из всички медии, които още в началото й изчислиха, разделяйки възнагражденията на заседателното време на въпросните политици, че някои от тях са получавали над 500 евро... за минута. Толкова е горе-долу хонорарът за час на най-скъпите адвокати в Брюксел, които се занимават със случаи на ниво Европейски съюз.

През януари тази година финансовият всекидневник "Л'Еко" разкри, че в "Нетис СА", едно от дружествата в състава на "Пюблифин", делегираният директор Стефан Моро и един от подчинените му директори Даниел Веекерс са получавали заплати от съответно 960 000 и 600 000 евро в годината, т.е. по съответно 80 000 и 60 000 евро на месец при средна месечна заплата на страната малко над 3000 евро. При това Веекерс е получавал парите си през отделно дружество, за да ползва облекчен данъчен режим. Цитираните възнаграждения надминават неколкократно тези на ръководителите на европейските институции и на еврокомисарите.

Въпросните холдинги осъществяват комунални дейности, като например производство и разпределяне на енергия, телекомуникационни услуги, застраховане и кредитиране. Освен че е доставчик на интернет услуги, "Нетис" СА например притежава медии – като телевизията БеТВ, издания от групата "Авенир" и техните рекламни служби.

Разкритията бяха толкова шокиращи, а общественото възмущение – толкова голямо, че доведоха до съставяне на анкетна комисия в парламента на южния белгийски регион Валония (където се намира Лиеж) и до 16 оставки на местни политици, включително на валонския министър на местните власти Пол Фюрлан.

Най-дразнещо за общественото мнение е, че консултативните съвети на въпросните дружества, които не носят никаква отговорност, а само дават мнения, са били "хранилки" на и без това високоплатени политици – депутати, кметове, зам.-кметове от почти всички основни партии.

Мафиотска природа

През февруари миналата година например телевизия РТЛ разкри, че филиали на "Пюблифин" са раздавали щедри възнаграждения на носители на политически мандати. Заравяйки се още по-дълбоко в скандала, фламандската преса показа как "Пюблипар", анонимно дружество на "Пюблифин" с интереси в оръжейния бизнес, е привеждало възнаграждения на 17 такива администратори. Президентът на "Пюблифин" Андре Жил е и провинциален социалистически депутат. Моро беше кмет на Анс, длъжност, от която скандалът го принуди да подаде оставка.

Франсоа Жемен, професор по политология от университета в Лиеж, определи механизма на облагодетелстване около "Пюблифин" като "система с мафиотска природа". Колегата му Мишел Ерманс призна, че "може би има огромен проблем с "Пюблифин", но за да бъде (дружеството) мафиотско, трябва да е незаконно. Априори, тук случаят не е такъв."

Т.е. системата на очевидно нередно и извънмерно облагодетелстване е напълно законна. Прокурорската предварителна проверка за фалшифициране на документи и злоупотреба с обществени средства, която започна в Лиеж още през декември миналата година, още не е довела доникъде.

"Пюблифин" постави отново в центъра на общественото внимание спорна практика, която Белгия заимства от съседна Франция – правото на политиците да натрупват мандати, т.е да съвместяват платени избираеми и други длъжности като депутати, министри, кметове, членове на управителни или надзорни съвети с риск от конфликт на интереси.

Такова съвместителство доведе до оставката на кмета на Брюксел Иван Майор на 8 юни тази година. Той я подаде, след като депутат от опозицията в местния парламент поиска повече прозрачност за възнагражденията на четиримата администратори на "Самюсосиал", частно дружество с идеална цел, което се грижи за бездомниците в белгийската столица, и 98% от средствата, които ползва за това, са публични.

Проверките показаха, че социалистът Майор, началничката на кабинета му Паскал Перайта и още двама членове на административния съвет на дружеството са си разделили по близо 60 000 евро за 2015 и 2016 година като допълнение към основните им възнаграждения. Тези пари по техните обяснения те са получавали като възнаграждения за заседания, на които са се събирали десет пъти месечно десет месеца в годината – нещо, което е трудно да се докаже.

Освен че оглавяваше кабинета на Майор и беше членка на администрацията на "Самюсосиал", Перайта беше едновременно и председателка на Публичния център за социално действие (ПЦСД) в Брюксел – организация, която съществува във всяка община и разпределя социалните помощи за най-бедните.

Опозицията посочи, че тя и кметът са били в конфликт на интереси и в нарушение на наредба, която ограничава общото им възнаграждение до 150% от заплатата на депутат в регионалния парламент на Брюксел. Под силен обществен натиск Перайта беше принудена да напусне заеманите от нея длъжности още преди шефа си.

Само за основните си длъжности като кмет на Брюксел и председателка на ПЦСД двамата са получавали съответно по над 10 000 евро и 8000 евро на месец бруто.

Веднага след оставките им властите направиха обиски в офисите на "Самюсосиал" и на ПЦСД, но друга отговорност освен политическата на Майор и Перайта поне досега не е потърсена.

Не сме най-бавните

Като оправдание за наблюдението над България и Румъния обикновено се изтъква не размерът на корупцията в абсолютна стойност, а безнаказаността й, липсата на разследвания и присъди на високо ниво. Поне в описаните тук случаи обаче нито Франция, нито Белгия могат да се похвалят с обратното. Да не говорим колко години се влачат анкетите срещу по-предишния президент Никола Саркози (управлявал между 2007 и 2012 г.) за финансирането на предизборната му кампания.

Ако погледнем сравнителните анализи за 28-те държави членки, които Европейската комисия публикува всяка година, България и Румъния в никакъв случай не са сред най-бавните в правосъдието.

Страната ни например е сред рекордьорките (седма от 28 държави) по бързина на решаване на граждански, търговски и административни дела на първа инстанция (средно по 78 дни през 2015 г.), докато в Румъния за същото са били необходими 154 дни, във Франция – 304 дни, в Италия – 393 дни, в Малта – 447 дни, и в Кипър – 1085 дни.

Далече съм от мисълта, че скоростта е главното достойнство на качественото правосъдие. Но е ясно, че "бавното и неефективно" българско правосъдие е всъщност клише, което не уцелва истинския проблем.

На Белгия на времето й трябваха осем години, за да осъди педофила убиец Марк Дютру при серия трупове на изнасилени и убити от него момичета, изровени в двора на къщата му. Да обвиняваш другиго в бавност и неефективност при такъв пример е, меко казано, несправедливо. Съдебен процес за атентатите в Брюксел от 22 март 2016 година още няма. Да не говорим за гротескните пропуски в правоохранителната и правоприлагащата система, които позволиха нападенията, отнели живота на 32-ма души.

Освен времетраенето на правораздаването на различните инстанции Комисията измерва със социологически методи доверието на гражданите в него. И тук България изпада в критичната зона.

Нейните граждани са на второ място в ЕС по скептицизъм към независимостта на съдебната им система. По възприемане на съдилищата и съдиите като независими от общата публика България е на предпоследно място в ЕС пред Словакия и след Испания.

След десет години в "механизма" това е повод да се замислим – разбрали ли сме правилно проблема, за да го решим. Може би действително нито корупцията ни е най-голямата, нито правосъдието най-слабото. А просто примерите, които създават масовото усещане и за двете, са твърде силни. А способността ни да се справим с тях вече толкова години – твърде слаба.

-----

Този материал е публикуван в списание "Клуб Z" през август т.г. Поради непреходната му стойност ви го предлагаме днес и тук. Още текстове от същия автор можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.