Ad Config - Website header

 

Article_top

„Червени акули“ само чакат някой демократ да „скочи от борда“, за да го „разкъсат във въздуха“ - толкова ще им се „услади кръвта“ му. От другата страна обаче не по-малко кръвожадни антикомунисти, като някаква „мумия“, която „не е от тоя свят“, „не се хранят, не спят и винаги се връщат, за ужас на червените“. Това са само два от многобройните образци на „изящна" словесност, които тези дни обилно се леят от парламентарната трибуна и телевизионния екран по повод „изненадващите“ разкрития за шестващата из България шуробаджанащина. В същото време заради новите/старите самолети или заради нещо друго словесни откоси си разменят президентът и управляващите: „който търси битка, ще си я получи“, „междуинституционална война“, „челен сблъсък“, „трибунал“, „бухалка“, „безчинство“...

Никой никого няма да "разкъсва"

Като слуша всичко това, особено ако не е особено посветен в традициите и нравите на българската политическа култура, човек може да си помисли, че някаква непримирима опозиция е погнала властта, която на свой ред също не се дава, така че се задава решителна схватка на живот и смърт. И всеки момент има опасност, както казва премиерът, да падне кабинет или президент, някакъв „ужасен акт“ да ни докара „страхотна нестабилност и катаклизъм“ и „да се счупи всичко".

Спокойно, нищо такова няма да се случи (а и да се случи, ще е по някаква друга причина). Или както премиерът обясняваше навремето на току-що встъпилия в длъжност президент -  „не им обръщай(те) внимание на политиците“. Ще се „поджафкат“ и „подракат“ в парламента, след което ще настъпи примирие „за доброто на България“. Най-малко по две причини.

Първо, инсталираните навред „дриймтимове“ от роднини, приятели и съпартийци са наистина важен за държавата проблем. Както е важен и въпросът защо толкова години се отлага купуването на нови бойни самолети. Не че управляващи и опозиция нямат какво да делят (обществените поръчки и комисионите са сладки и осмислят пребиваването в политиката). Но и едните, и другите нямат интерес да преминават границата, отвъд която рискуват да разрушат схемата, създадена и отгледана от тях самите.

И второ: въпреки цялата тупурдия от шумни скандали, взаимни ругатни и късане на ризи и въпреки всичките идеологически различия в момента парламентарната опозиция в България не е нищо повече от привидност и мимикрия. Защото по основните проблеми, които спъват развитието на държавата, между управляващи и опозиция цари на практика единодушие.

Пълно единомислие

И едните, и другите са единодушни в съпротивата си срещу необходимите дълбоки реформи и в подкрепата си за тяхната продължаваща имитация. Така например всички говорят за образованието, но никой не прави нищо за откъсването му от допотопните програми и методи, от закостенялостта и забручеството. Все едно кой е на власт, здравеопазването продължава да тъне в блатото, а всяка идея за измъкването му неизменно се проваля. Както и всяка идея за промени на трудовия пазар. Да не забравяме и как всички се страхуват от неизбежните промени на енергийния пазар и затова с удоволствие постоянно ги отлагат.

Всичко това, разбира се, може да се дължи донякъде и на обща липса на идеи, въображение и смелост. При съдебната реформа обаче единодушието е съвсем очевидно. Онова мнозинство, което в предишния парламент „опраска“ конституционните промени, а в сегашния остана на практика без никаква съпротива, продължава стройно и единно в същата посока. Всички са обединени около неприкосновеността на главния прокурор и даже се борят за неговата благосклонност. Т.нар. опозиция, която иначе громи управляващите с повод и без повод, благосклонно си мълчеше при неспирните безобразия на мнозинството в стария Висш съдебен съвет. Мълчеше си и когато прокуратурата погна със скалъпени обвинения опоненти на властта. После кротко гласува „въздържал се“, когато набързо и „на тъмно“ приетите промени в НПК и в Закона за съдебната власт развързаха още повече ръцете на прокуратурата, прехвърлиха делата за корупция по високите етажи на любимия ѝ Специализиран съд и ѝ дадоха възможност да отстранява неудобни магистрати. Управляващи и опозиция привидно се конкурират с отделни проекти за нов антикорупционен закон. Но са единодушни, че корупционните разследвания трябва да останат под пълния контрол на главния прокурор. Накрая опозицията с готовност се включи и във възпроизвеждането на статуквото в новия Висш съдебен съвет, въпреки че заради изискването за квалифицирано мнозинство можеше да го блокира.

Опозицията обича да говори за „паралелната държава“, но никога не я сочи. За нея името Пеевски (също като главния прокурор) се ползва със статут на неприкосновеност. И затова оглушително си мълчи (или поне много внимава какво говори), когато цялата държавна машина неприкрито е впрегната в преразпределянето на печелившия оръжеен бизнес, в присвояването или съсипването на „Дунарит“ и „Емко“. Което я прави част от парламентарното единодушие, поддържащо модела на срастване между икономическа, политическа и съдебна власт, на завладяване и подчиняване на държавните институции на частни интереси. Това единодушие подкопава все по-дълбоко основите на правовата държава, изпразва от съдържание демократичните принципи и ги превръща в куха фасада. С което властта в България с бързи крачки се приближава към практиките на Путиновия режим в Русия.

Съгласие и във външната политика

Впрочем, именно отношението към Русия показва, че и във външнополитически план в българския парламент цари по-скоро съгласие. Опозицията и президентът постоянно говорят за вредите от санкциите срещу Русия, а премиерът се кани да превърне отменянето им в една от целите на българското председателство на ЕС. Опозицията твърди, че „Русия няма как да бъде заплаха за националната сигурност на България“. Но като слуша думите на премиера за руските ракети и самолети, които ще бъдат насочени срещу България, широката публика няма как да не стигне до същия извод: че истинската заплаха е не Русия, а членството в НАТО. Същевременно покупката на съвместими със стандартите на НАТО самолети отново се отлага за неопределено време. За премиера те вече не са приоритет. Или както каза военният министър, няма да се бърза с новите изтребители, защото имало поговорка: "Бързите сделки комисиони раждат." Сякаш по-бавните не раждат. Така или иначе нищо чудно накрая да платим същата цена, но самолетите да се окажат не шведски, а съветски… Така лека-полека управлението, в съгласие с т.нар. опозиция, подкопава и европейската, и евроатлантическата принадлежност на България.

"Дойче веле"

 

„Червени акули“ само чакат някой демократ да „скочи от борда“, за да го „разкъсат във въздуха“ - толкова ще им се „услади кръвта“ му. От другата страна обаче не по-малко кръвожадни антикомунисти, като някаква „мумия“, която „не е от тоя свят“, „не се хранят, не спят и винаги се връщат, за ужас на червените“. Това са само два от многобройните образци на „изящна" словесност, които тези дни обилно се леят от парламентарната трибуна и телевизионния екран по повод „изненадващите“ разкрития за шестващата из България шуробаджанащина. В същото време заради новите/старите самолети или заради нещо друго словесни откоси си разменят президентът и управляващите: „който търси битка, ще си я получи“, „междуинституционална война“, „челен сблъсък“, „трибунал“, „бухалка“, „безчинство“...

Никой никого няма да "разкъсва"

Като слуша всичко това, особено ако не е особено посветен в традициите и нравите на българската политическа култура, човек може да си помисли, че някаква непримирима опозиция е погнала властта, която на свой ред също не се дава, така че се задава решителна схватка на живот и смърт. И всеки момент има опасност, както казва премиерът, да падне кабинет или президент, някакъв „ужасен акт“ да ни докара „страхотна нестабилност и катаклизъм“ и „да се счупи всичко".

Спокойно, нищо такова няма да се случи (а и да се случи, ще е по някаква друга причина). Или както премиерът обясняваше навремето на току-що встъпилия в длъжност президент -  „не им обръщай(те) внимание на политиците“. Ще се „поджафкат“ и „подракат“ в парламента, след което ще настъпи примирие „за доброто на България“. Най-малко по две причини.

Първо, инсталираните навред „дриймтимове“ от роднини, приятели и съпартийци са наистина важен за държавата проблем. Както е важен и въпросът защо толкова години се отлага купуването на нови бойни самолети. Не че управляващи и опозиция нямат какво да делят (обществените поръчки и комисионите са сладки и осмислят пребиваването в политиката). Но и едните, и другите нямат интерес да преминават границата, отвъд която рискуват да разрушат схемата, създадена и отгледана от тях самите.

И второ: въпреки цялата тупурдия от шумни скандали, взаимни ругатни и късане на ризи и въпреки всичките идеологически различия в момента парламентарната опозиция в България не е нищо повече от привидност и мимикрия. Защото по основните проблеми, които спъват развитието на държавата, между управляващи и опозиция цари на практика единодушие.

Пълно единомислие

И едните, и другите са единодушни в съпротивата си срещу необходимите дълбоки реформи и в подкрепата си за тяхната продължаваща имитация. Така например всички говорят за образованието, но никой не прави нищо за откъсването му от допотопните програми и методи, от закостенялостта и забручеството. Все едно кой е на власт, здравеопазването продължава да тъне в блатото, а всяка идея за измъкването му неизменно се проваля. Както и всяка идея за промени на трудовия пазар. Да не забравяме и как всички се страхуват от неизбежните промени на енергийния пазар и затова с удоволствие постоянно ги отлагат.

Всичко това, разбира се, може да се дължи донякъде и на обща липса на идеи, въображение и смелост. При съдебната реформа обаче единодушието е съвсем очевидно. Онова мнозинство, което в предишния парламент „опраска“ конституционните промени, а в сегашния остана на практика без никаква съпротива, продължава стройно и единно в същата посока. Всички са обединени около неприкосновеността на главния прокурор и даже се борят за неговата благосклонност. Т.нар. опозиция, която иначе громи управляващите с повод и без повод, благосклонно си мълчеше при неспирните безобразия на мнозинството в стария Висш съдебен съвет. Мълчеше си и когато прокуратурата погна със скалъпени обвинения опоненти на властта. После кротко гласува „въздържал се“, когато набързо и „на тъмно“ приетите промени в НПК и в Закона за съдебната власт развързаха още повече ръцете на прокуратурата, прехвърлиха делата за корупция по високите етажи на любимия ѝ Специализиран съд и ѝ дадоха възможност да отстранява неудобни магистрати. Управляващи и опозиция привидно се конкурират с отделни проекти за нов антикорупционен закон. Но са единодушни, че корупционните разследвания трябва да останат под пълния контрол на главния прокурор. Накрая опозицията с готовност се включи и във възпроизвеждането на статуквото в новия Висш съдебен съвет, въпреки че заради изискването за квалифицирано мнозинство можеше да го блокира.

Опозицията обича да говори за „паралелната държава“, но никога не я сочи. За нея името Пеевски (също като главния прокурор) се ползва със статут на неприкосновеност. И затова оглушително си мълчи (или поне много внимава какво говори), когато цялата държавна машина неприкрито е впрегната в преразпределянето на печелившия оръжеен бизнес, в присвояването или съсипването на „Дунарит“ и „Емко“. Което я прави част от парламентарното единодушие, поддържащо модела на срастване между икономическа, политическа и съдебна власт, на завладяване и подчиняване на държавните институции на частни интереси. Това единодушие подкопава все по-дълбоко основите на правовата държава, изпразва от съдържание демократичните принципи и ги превръща в куха фасада. С което властта в България с бързи крачки се приближава към практиките на Путиновия режим в Русия.

Съгласие и във външната политика

Впрочем, именно отношението към Русия показва, че и във външнополитически план в българския парламент цари по-скоро съгласие. Опозицията и президентът постоянно говорят за вредите от санкциите срещу Русия, а премиерът се кани да превърне отменянето им в една от целите на българското председателство на ЕС. Опозицията твърди, че „Русия няма как да бъде заплаха за националната сигурност на България“. Но като слуша думите на премиера за руските ракети и самолети, които ще бъдат насочени срещу България, широката публика няма как да не стигне до същия извод: че истинската заплаха е не Русия, а членството в НАТО. Същевременно покупката на съвместими със стандартите на НАТО самолети отново се отлага за неопределено време. За премиера те вече не са приоритет. Или както каза военният министър, няма да се бърза с новите изтребители, защото имало поговорка: "Бързите сделки комисиони раждат." Сякаш по-бавните не раждат. Така или иначе нищо чудно накрая да платим същата цена, но самолетите да се окажат не шведски, а съветски… Така лека-полека управлението, в съгласие с т.нар. опозиция, подкопава и европейската, и евроатлантическата принадлежност на България.

"Дойче веле"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията