Ad Config - Website header

 

Article_top

Сталин се изкачва на върха на СССР след смъртта на Ленин през 1924 г. До смъртта си на 5 март 1953 г. Йосиф Висарионович остава генерален секретар на Централния комитет на Всесъюзната партия на комунистите болшевики, по-късно Компартията на Съветския съюз. През 1941 г. Сталин оглавява правителството на СССР – Съвета на народните комисариати. През 1946 г. Совнаркомът се трансформира в Съвет на министрите на СССР и Йосиф Висарионович остава негов пожизнен председател.

Сталинският терор е известен, този текст няма да е за него. Основен елемент в безмилостната самораправа е псевдоправосъдието, удавило СССР в кръв. Добре известни са например Тройките на НКВД (Комисариата по вътрешните работи), издаващи поголовно и на конвейер смъртни присъди чрез разстрел. За две години (1936 г. - 1938 г.), от всички арестувани, половината – около 700 хиляди са били разстреляни. Целта, с която се създават Тройките е репресия над “бившите кулаци, криминалните и антисъветските елементи”.

От средата на 1923 г. в Съветския съюз действа Конституцията на СССР. През 1936 г. е приета “Сталинската”. При първата Централният изпълнителен комитет (ЦИК) на СССР назначава Прокурора на Върховния съд на Съюза. Интересното е, че прокурорът обжалва решения на Върховния съд именно пред ЦИК на СССР. Централният комитет от своя страна е висш законодателен орган на Съветския съюз. Той издава декрети и управлява СССР.

Сталинската Конституция от 1936-а година определя Върховния съвет на СССР като висш орган на държавната власт. Според тази Конституция Прокурорът на СССР се назначава от Върховния съвет за срок от 7 години (чл. 114). Органите на прокуратурата са подчинени на Прокурора на СССР (чл. 117). Върховният съвет на СССР назначава и Върховния съд и Специалните съдилища в Съветския съюз.

Очевидно е, че еднопартийната тоталитарна система налага такива правила, при които висшите магистрати и Прокурорът на СССР са изцяло зависими от болшевишката партия на комунистите. Подчинени са на една политическа идеология.

Да се върнем в България.

Определението “Сталинска” и “Съветска” по отношение на прокуратурата на Република България (ПРБ) е използвано не съвсем коректно. Технически погледнато, “Сталинската” или “Съветската прокуратура” предполага пълна зависимост от една партия – в случая със СССР това е комунистическата, или директно от нейния лидер, в случая – Сталин.

През 1991 г. Седмото Велико народно събрание приема днешната Конституция на Република България (КРБ). До днес изборът на Главния прокурор се осъществява от Висшия съдебен съвет (ВСС). В какво според мен е съществената разлика между Сталинската или Съветската прокуратура и нашата? Прокурорът на СССР се назначава от висшия орган на партията-държава. Тоест, от болшевишката комунистическа партия на Съветския съюз.

Какво се слува у нас?

Висшият съдебен съвет е структуриран от авторите на Конституцията ни на принципа на паритета – 25 членове, от които трима са такива по право – председателите на Върховния касационен и Върховния административен съд и Главният прокурор. Останалите 22 членове половината се избират от Народното събрание и половината – от органите на съдебната власт. Председателите на ВКС и ВАС, както и Главният прокурор се избират от ВСС.

След Петата поправка в Конституцията през 2015 г. ВСС се разделя на две камари – прокурорска и съдебна, но паритетът между членовете, избрани от органите на съдебната власт и парламента се запазва:

“Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет се състои от 14 членове и включва председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, шестима членове, избрани пряко от съдиите, и шестима членове, избрани от Народното събрание.

Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет се състои от 11 членове и включва главния прокурор, четирима членове, избрани пряко от прокурорите, един член, избран пряко от следователите, и петима членове, избрани от Народното събрание.”

Друга не маловажна смислова разлика между структурата на Прокуратурата на Република България (ПРБ) и Сталинската прокуратура се състои в това, че нашият Главен прокурор “осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори”. Очевидна е разликата във формулировките – при Сталин има директно, заложено в конституцията подчинение, у нас формулировката е много по-мека... "наблюдава и ръководи". Освен това, по Конституция, съдебната власт е независима.

С Третата поправка в Конституцията през 2007 г. се въвежда Инспекторатът към ВСС. Главният инспектор се избира от Народното събрание с ⅔ от гласовете, а останалите 10 членове – с обикновено мнозинство. Мандатът на главния инспектор е 5-годишен, а на инспекторите – 4 години. Инспекторатът има правомощия да проверява дейността на съдебните органи, вкл. и за действия, които уронват престижа на правосъдната система. Той може да действа и по сигнал на гражданите.

Имунитетът на магистратите е функционален – “съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер”. Нищо повече.

Очевидно е, че сегашната уредба не създава никакви формални пречки пред “борбата с корупцията”.

Към този момент в деловодството на парламента има внесени два законопроекта за борба с корупцията. На БСП и на Министерски съвет. Съществената разлика между тях е в това, че социалистите предлагат създаване на специализирана антикорупционна служба (Агенция), чийто директор се назначава от президента, а ГЕРБ предлагат Комисия, чийто председател и членове да се назначават от парламента.

Законопроектът на БСП, давайки дефиниция на “корупция”, препраща към състави на Наказателния кодекс. ГЕРБ също препращат към дълъг списък от престъпления, описани в множество членове в НК, но добавят и дефиниция, според която:

“Корупция, по смисъла на този закон е налице, когато в резултат на заемана висша публична длъжност, лицето злоупотребява с власт, нарушава или неизпълнява служебни задължения, с цел пряко или косвено извличане на неследваща се материална облага за себе си или за други лица.”

От ГЕРБ дават и дефиниция на “конфликт на интереси”:

“Конфликт на интереси възниква, когато лице, заемащо висша публична длъжност, има частен интерес, който може да повлияе върху безпристрастното и обективното изпълнение на задълженията му по служба.”

От всичко, казано дотук, става ясно, че българската прокуратура не се вписва буквално в характеристиките на т.нар. “Сталинска прокуратура”. Най-малкото, защото прокурорът на СССР е назначаван от висш държавен орган при еднопартийна политическа система и практически слята държавна и партийна власт. В България органите на съдебната власт се избират в условията на политически плурализъм, при това, спазвайки паритет между законодателната и изпълнителната власт.

Предложенията на ГЕРБ и БСП са просто разширяване на държавата, облечено в “добрите намерения” на борбата с корупцията. В единия случай – при ГЕРБ – органът е под политическия контрол на парламента, тоест на конюнктурата на управляващото мнозинство, а в другия – на политическата воля на президента, който в най-общия случай е избран с подкрепата на една основна, водеща политическа сила. Формално и фактически, ако тези промени бъдат приети, това би означавало промяна на баланса, постигнат от авторите и досегашните промени в Конституцията. Промяна, която не е задължително да е в положителна посока.

Освен тези две предложения има и трето. То е на гражданската инициатива “Правосъдие за всеки” (ИПВ) и е подкрепено от няколко политически субекта. Най-общо казано, то предполага създаването на нов орган – заместник Главен прокурор по антикорупцията, който да бъде избиран от пленума на ВСС. Това предложение е оспорвано като неконституционно, защото не съответства на сегашното разпределение на Съдебния съвет по Конституция. Конституционно или не, то се мотивира от твърденията, че Главният прокурор е безконтролен, с почти абсолютна власт и практически недосегаем по време на седемгодишния си мандат.

Твърденията за абсолютната недосегаемост на Главния прокурор със сигурност си противоречат с внушенията, че ПРБ в България е структурирана по “Сталински (вишински) модел”, най-малкото, защото при Сталин прокуратурата има за цел да обслужи интересите на една-единствена тоталитарна партия, сляла се 100% с държавата. В България очевидно това не е така. Ако говорим за политическа зависимост или ако приемем, че ПРБ обслужва политически или криминални среди, то очевидно става дума за сложна съвкупност от криминални икономически интереси, които имат своите влиятелни лобита на всички нива и във всички сфери на обществено-политическия и икономическия живот в страната. В този смисъл, България не е тоталитарна, а е завладяна държава (captured state).

Завладяна от мафията.

Ако разгледаме трите предложения – за “реформа” на прокуратурата (наричана некоректно “съдебна реформа”), за създаване на Дирекция (ГЕРБ) и за създаване на Агенция (БСП) за борба с корупцията, те просто разширяват администрацията, а в последните два случая видимо създават нов политически лост за влияние в съдебната система.

Предложението на Инициативата “Правосъдие за всеки”, подкрепено от някои политици и партии, въпреки че не поражда опасения за пряко политическо влияние, е недостатъчно добре мотивирано по отношение на това, че не отговаря на някои съществени въпроси. Можем да приемем за рационална идеята за намаляване на възможностите на Главния прокурор да влияе и въздейства на подчинените си, премахвайки или ограничавайки правомощията му по Конституция да “осъществява надзор и упражнява методическо ръководство” над подчинените си. Това е единстеният възможен пряк смислов паралел между Сталинската Конституция и нашата. При Сталин прокурорът на СССР контролира подчинените си надолу по веригата. Това обаче не е достатъчно. Това предложение не дава отговор на въпроса:

Съществува ли пречка днес Главният прокурор да бъде разследван?

Моят отговор е, че такава пречка няма. ВСС е в състояние да направи това. В състояние е и създаденият през 2007 г. Инспекторат към ВСС. Това от своя страна значително обезсмисля инициативите за въвеждане на нова длъжност. Да не говорим, че тези идеи не отговарят на друг съществено важен въпрос, известен още от древността: quis custodiet ipsos custodes?, или:

Кой контролира контролиращия?

За да го преведа на съвременен език, ще ползвам едно иконично (казвам го без ирония) за активистите за съдебна реформа име – кой контролираше дейността на прокурор Джовани Фалконе? Имал ли е контролиращият орган или лице възможност да се намеси в неговата дейност? Ако е имал – защо не го е направил?

В крайна сметка, очевидният факт, до който достигаме, следвайки логиката на всичко, изброено до тук, е, че у нас въпросът се свежа не толкова до политическо влияние и зависимости (Сталинският модел в прокуратурата), а до липса на интегритет и наличие на криминални обвързаности.

Трите предложения, обсъждани в този текст, имат за цел и като краен резултат не преодоляване на тези зависимости, а трансформирането им. Пренасочването им към друг властови център, който изразителите на тези идеи приемат за чист и безукорен по подразбиране.

Трябва да се отбележи, че все пак логиката на ИПВ е най-близо до здравия разум по отношение на това, че приема по презумпция, че средите на магистратите биха могли, чисто хипотетично, да излъчат чист и неопетненен заместник на Главния прокурор. Но за целта той ще трябва да преодолее съпротивата вътре в самия Висш съдебен съвет. А ВСС се конструира именно на базата на сложния механизъм на “баланса” между интересите на политическите сили да държат правосъдната ни система подконтролна. Така са казали бащите на нашата Конституция, така е и днес. Тоест, дори при това “преимущество” на предложението на ИПВ, то - смея да твърдя - ще е безплодно.

Не бива да забравяме също така, че при избора на главния прокурор участва практически цялата държава - парламентът, през своята квота във ВСС и самият Висш съдебен съвет. Президентът също. Той може реално да бламира избора му, компрометирайки го морално или професионално и дори да го върне на ВСС веднъж. С какво Висшият съдебен съвет ще е по-различен, избирайки заместник, който да “контролира” главния прокурор?...

Друг съществен проблем на идеите за увеличаване на административния апарат под предлог, че това се прави с цел борба с корупцията, се крие в това, че нито едно от предложенията не адресира фактическия източник на т.нар. корупция. Иначе казано – трите предложения се целят в повърхностните белези на корупцията – конкретни личности, облагодетелствали се по някакъв начин от престоя си или контакта си с властта. Още по-просто казано – корупцията се поражда от възможността през връзките с централната или местна власт да се злоупотреби с финансов или друг ресурс в “частен интерес”.

Очевидно е, че основният въпрос тук е свързан с възможността държавата или местното самоуправление да разпределя порочно, често непрозрачно ресурс в полза на частни интереси. Колкото повече преразпределя властта, толкова по-голям е рискът от възникване на корупция. Колкото по-скрито е това, толкова по-сигурна е корупцията. Създаването на нови и нови органи, борещи се с корупцията неминуемо ще повдига въпроса за техния контрол и ще създават нови и нови корупционни условия.

В този разговор има ляво, има и дясно.

Става дума за мащабите на държавата и обема на средства, които тя пренасочва – легално или криминално – към частни субекти. Това е източникът на корупцията.

Намалете и осветете парите, преразпределяни от държавата, ще намалите и корупцията.

Всичко останало са политически трикове и медийни приказки.

 

Сталин се изкачва на върха на СССР след смъртта на Ленин през 1924 г. До смъртта си на 5 март 1953 г. Йосиф Висарионович остава генерален секретар на Централния комитет на Всесъюзната партия на комунистите болшевики, по-късно Компартията на Съветския съюз. През 1941 г. Сталин оглавява правителството на СССР – Съвета на народните комисариати. През 1946 г. Совнаркомът се трансформира в Съвет на министрите на СССР и Йосиф Висарионович остава негов пожизнен председател.

Сталинският терор е известен, този текст няма да е за него. Основен елемент в безмилостната самораправа е псевдоправосъдието, удавило СССР в кръв. Добре известни са например Тройките на НКВД (Комисариата по вътрешните работи), издаващи поголовно и на конвейер смъртни присъди чрез разстрел. За две години (1936 г. - 1938 г.), от всички арестувани, половината – около 700 хиляди са били разстреляни. Целта, с която се създават Тройките е репресия над “бившите кулаци, криминалните и антисъветските елементи”.

От средата на 1923 г. в Съветския съюз действа Конституцията на СССР. През 1936 г. е приета “Сталинската”. При първата Централният изпълнителен комитет (ЦИК) на СССР назначава Прокурора на Върховния съд на Съюза. Интересното е, че прокурорът обжалва решения на Върховния съд именно пред ЦИК на СССР. Централният комитет от своя страна е висш законодателен орган на Съветския съюз. Той издава декрети и управлява СССР.

Сталинската Конституция от 1936-а година определя Върховния съвет на СССР като висш орган на държавната власт. Според тази Конституция Прокурорът на СССР се назначава от Върховния съвет за срок от 7 години (чл. 114). Органите на прокуратурата са подчинени на Прокурора на СССР (чл. 117). Върховният съвет на СССР назначава и Върховния съд и Специалните съдилища в Съветския съюз.

Очевидно е, че еднопартийната тоталитарна система налага такива правила, при които висшите магистрати и Прокурорът на СССР са изцяло зависими от болшевишката партия на комунистите. Подчинени са на една политическа идеология.

Да се върнем в България.

Определението “Сталинска” и “Съветска” по отношение на прокуратурата на Република България (ПРБ) е използвано не съвсем коректно. Технически погледнато, “Сталинската” или “Съветската прокуратура” предполага пълна зависимост от една партия – в случая със СССР това е комунистическата, или директно от нейния лидер, в случая – Сталин.

През 1991 г. Седмото Велико народно събрание приема днешната Конституция на Република България (КРБ). До днес изборът на Главния прокурор се осъществява от Висшия съдебен съвет (ВСС). В какво според мен е съществената разлика между Сталинската или Съветската прокуратура и нашата? Прокурорът на СССР се назначава от висшия орган на партията-държава. Тоест, от болшевишката комунистическа партия на Съветския съюз.

Какво се слува у нас?

Висшият съдебен съвет е структуриран от авторите на Конституцията ни на принципа на паритета – 25 членове, от които трима са такива по право – председателите на Върховния касационен и Върховния административен съд и Главният прокурор. Останалите 22 членове половината се избират от Народното събрание и половината – от органите на съдебната власт. Председателите на ВКС и ВАС, както и Главният прокурор се избират от ВСС.

След Петата поправка в Конституцията през 2015 г. ВСС се разделя на две камари – прокурорска и съдебна, но паритетът между членовете, избрани от органите на съдебната власт и парламента се запазва:

“Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет се състои от 14 членове и включва председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, шестима членове, избрани пряко от съдиите, и шестима членове, избрани от Народното събрание.

Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет се състои от 11 членове и включва главния прокурор, четирима членове, избрани пряко от прокурорите, един член, избран пряко от следователите, и петима членове, избрани от Народното събрание.”

Друга не маловажна смислова разлика между структурата на Прокуратурата на Република България (ПРБ) и Сталинската прокуратура се състои в това, че нашият Главен прокурор “осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори”. Очевидна е разликата във формулировките – при Сталин има директно, заложено в конституцията подчинение, у нас формулировката е много по-мека... "наблюдава и ръководи". Освен това, по Конституция, съдебната власт е независима.

С Третата поправка в Конституцията през 2007 г. се въвежда Инспекторатът към ВСС. Главният инспектор се избира от Народното събрание с ⅔ от гласовете, а останалите 10 членове – с обикновено мнозинство. Мандатът на главния инспектор е 5-годишен, а на инспекторите – 4 години. Инспекторатът има правомощия да проверява дейността на съдебните органи, вкл. и за действия, които уронват престижа на правосъдната система. Той може да действа и по сигнал на гражданите.

Имунитетът на магистратите е функционален – “съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер”. Нищо повече.

Очевидно е, че сегашната уредба не създава никакви формални пречки пред “борбата с корупцията”.

Към този момент в деловодството на парламента има внесени два законопроекта за борба с корупцията. На БСП и на Министерски съвет. Съществената разлика между тях е в това, че социалистите предлагат създаване на специализирана антикорупционна служба (Агенция), чийто директор се назначава от президента, а ГЕРБ предлагат Комисия, чийто председател и членове да се назначават от парламента.

Законопроектът на БСП, давайки дефиниция на “корупция”, препраща към състави на Наказателния кодекс. ГЕРБ също препращат към дълъг списък от престъпления, описани в множество членове в НК, но добавят и дефиниция, според която:

“Корупция, по смисъла на този закон е налице, когато в резултат на заемана висша публична длъжност, лицето злоупотребява с власт, нарушава или неизпълнява служебни задължения, с цел пряко или косвено извличане на неследваща се материална облага за себе си или за други лица.”

От ГЕРБ дават и дефиниция на “конфликт на интереси”:

“Конфликт на интереси възниква, когато лице, заемащо висша публична длъжност, има частен интерес, който може да повлияе върху безпристрастното и обективното изпълнение на задълженията му по служба.”

От всичко, казано дотук, става ясно, че българската прокуратура не се вписва буквално в характеристиките на т.нар. “Сталинска прокуратура”. Най-малкото, защото прокурорът на СССР е назначаван от висш държавен орган при еднопартийна политическа система и практически слята държавна и партийна власт. В България органите на съдебната власт се избират в условията на политически плурализъм, при това, спазвайки паритет между законодателната и изпълнителната власт.

Предложенията на ГЕРБ и БСП са просто разширяване на държавата, облечено в “добрите намерения” на борбата с корупцията. В единия случай – при ГЕРБ – органът е под политическия контрол на парламента, тоест на конюнктурата на управляващото мнозинство, а в другия – на политическата воля на президента, който в най-общия случай е избран с подкрепата на една основна, водеща политическа сила. Формално и фактически, ако тези промени бъдат приети, това би означавало промяна на баланса, постигнат от авторите и досегашните промени в Конституцията. Промяна, която не е задължително да е в положителна посока.

Освен тези две предложения има и трето. То е на гражданската инициатива “Правосъдие за всеки” (ИПВ) и е подкрепено от няколко политически субекта. Най-общо казано, то предполага създаването на нов орган – заместник Главен прокурор по антикорупцията, който да бъде избиран от пленума на ВСС. Това предложение е оспорвано като неконституционно, защото не съответства на сегашното разпределение на Съдебния съвет по Конституция. Конституционно или не, то се мотивира от твърденията, че Главният прокурор е безконтролен, с почти абсолютна власт и практически недосегаем по време на седемгодишния си мандат.

Твърденията за абсолютната недосегаемост на Главния прокурор със сигурност си противоречат с внушенията, че ПРБ в България е структурирана по “Сталински (вишински) модел”, най-малкото, защото при Сталин прокуратурата има за цел да обслужи интересите на една-единствена тоталитарна партия, сляла се 100% с държавата. В България очевидно това не е така. Ако говорим за политическа зависимост или ако приемем, че ПРБ обслужва политически или криминални среди, то очевидно става дума за сложна съвкупност от криминални икономически интереси, които имат своите влиятелни лобита на всички нива и във всички сфери на обществено-политическия и икономическия живот в страната. В този смисъл, България не е тоталитарна, а е завладяна държава (captured state).

Завладяна от мафията.

Ако разгледаме трите предложения – за “реформа” на прокуратурата (наричана некоректно “съдебна реформа”), за създаване на Дирекция (ГЕРБ) и за създаване на Агенция (БСП) за борба с корупцията, те просто разширяват администрацията, а в последните два случая видимо създават нов политически лост за влияние в съдебната система.

Предложението на Инициативата “Правосъдие за всеки”, подкрепено от някои политици и партии, въпреки че не поражда опасения за пряко политическо влияние, е недостатъчно добре мотивирано по отношение на това, че не отговаря на някои съществени въпроси. Можем да приемем за рационална идеята за намаляване на възможностите на Главния прокурор да влияе и въздейства на подчинените си, премахвайки или ограничавайки правомощията му по Конституция да “осъществява надзор и упражнява методическо ръководство” над подчинените си. Това е единстеният възможен пряк смислов паралел между Сталинската Конституция и нашата. При Сталин прокурорът на СССР контролира подчинените си надолу по веригата. Това обаче не е достатъчно. Това предложение не дава отговор на въпроса:

Съществува ли пречка днес Главният прокурор да бъде разследван?

Моят отговор е, че такава пречка няма. ВСС е в състояние да направи това. В състояние е и създаденият през 2007 г. Инспекторат към ВСС. Това от своя страна значително обезсмисля инициативите за въвеждане на нова длъжност. Да не говорим, че тези идеи не отговарят на друг съществено важен въпрос, известен още от древността: quis custodiet ipsos custodes?, или:

Кой контролира контролиращия?

За да го преведа на съвременен език, ще ползвам едно иконично (казвам го без ирония) за активистите за съдебна реформа име – кой контролираше дейността на прокурор Джовани Фалконе? Имал ли е контролиращият орган или лице възможност да се намеси в неговата дейност? Ако е имал – защо не го е направил?

В крайна сметка, очевидният факт, до който достигаме, следвайки логиката на всичко, изброено до тук, е, че у нас въпросът се свежа не толкова до политическо влияние и зависимости (Сталинският модел в прокуратурата), а до липса на интегритет и наличие на криминални обвързаности.

Трите предложения, обсъждани в този текст, имат за цел и като краен резултат не преодоляване на тези зависимости, а трансформирането им. Пренасочването им към друг властови център, който изразителите на тези идеи приемат за чист и безукорен по подразбиране.

Трябва да се отбележи, че все пак логиката на ИПВ е най-близо до здравия разум по отношение на това, че приема по презумпция, че средите на магистратите биха могли, чисто хипотетично, да излъчат чист и неопетненен заместник на Главния прокурор. Но за целта той ще трябва да преодолее съпротивата вътре в самия Висш съдебен съвет. А ВСС се конструира именно на базата на сложния механизъм на “баланса” между интересите на политическите сили да държат правосъдната ни система подконтролна. Така са казали бащите на нашата Конституция, така е и днес. Тоест, дори при това “преимущество” на предложението на ИПВ, то - смея да твърдя - ще е безплодно.

Не бива да забравяме също така, че при избора на главния прокурор участва практически цялата държава - парламентът, през своята квота във ВСС и самият Висш съдебен съвет. Президентът също. Той може реално да бламира избора му, компрометирайки го морално или професионално и дори да го върне на ВСС веднъж. С какво Висшият съдебен съвет ще е по-различен, избирайки заместник, който да “контролира” главния прокурор?...

Друг съществен проблем на идеите за увеличаване на административния апарат под предлог, че това се прави с цел борба с корупцията, се крие в това, че нито едно от предложенията не адресира фактическия източник на т.нар. корупция. Иначе казано – трите предложения се целят в повърхностните белези на корупцията – конкретни личности, облагодетелствали се по някакъв начин от престоя си или контакта си с властта. Още по-просто казано – корупцията се поражда от възможността през връзките с централната или местна власт да се злоупотреби с финансов или друг ресурс в “частен интерес”.

Очевидно е, че основният въпрос тук е свързан с възможността държавата или местното самоуправление да разпределя порочно, често непрозрачно ресурс в полза на частни интереси. Колкото повече преразпределя властта, толкова по-голям е рискът от възникване на корупция. Колкото по-скрито е това, толкова по-сигурна е корупцията. Създаването на нови и нови органи, борещи се с корупцията неминуемо ще повдига въпроса за техния контрол и ще създават нови и нови корупционни условия.

В този разговор има ляво, има и дясно.

Става дума за мащабите на държавата и обема на средства, които тя пренасочва – легално или криминално – към частни субекти. Това е източникът на корупцията.

Намалете и осветете парите, преразпределяни от държавата, ще намалите и корупцията.

Всичко останало са политически трикове и медийни приказки.

Коментари

Я, асанчо генов.

тоя, освен, че е капацитет по мацане на паметници и че леля му от америка му плаща масрафите, откога взе да разбира и от право?
bot bxl31wbofb's picture
bot bxl31wbofb
гост

Мнение

Това се нарича изразяване на мнение. Публикувай твоето опровержение с факти и убеди някоя медия да го публикува. Можеш да пишеш смислени неща и като коментари под статията. Но да пляскаш някакви неща от личния живот на хората с цел да разклатиш мнението на читателя, някак си не е градивна дискусия. Допускам, че лице което изразява мнение може и да е осъждано по НК, но това не пречи мнението му да е смислено. Хм Цацаров не беше ли метнал една глупост, че ако си следствен мнението ти не струва?
Елена Дядомразова's picture
Елена Дядомразова
Елена Рудолф

До анонимния трол

Абе аланкоолу каква леля в Америка те друса, бе, умнико? Или да поплюеш малко хей така, за спорта и за някоя и друга стотинка? А за паметниците, то пък едни паметници... Лъжа и измама.

"А за паметниците, то пък едни паметници... Лъжа и измама."

Вандалщината над чужда собственост е престъпление по НК, което беше отсвирено с помощта на подкупен магистрат, независимо от мнението на сульо и пульо за въпросната собственост.
Елена Дядомразова's picture
Елена Дядомразова
Елена Рудолф

Информиран си!

Вижда се, че си информиран. Я, кажи, чия собственост е?
Ка Путин's picture
Ка Путин
КаПутин

Сталинистката Цаца е заплаха

И в този смисъл, сталинистката Цаца е заплаха за националната ни сигурност. Докато той е главен прокурор, Русия ще продължи да си разиграва коня в България както иска, олигархията, със силни руски исторически корени и днешни обвързаности, ще дебелее, а корупцията ще е повсеместна.

Не случайно Цацата е на къса каишка при Чайка, разбирай Путин…
Simeon Simeonov's picture
Simeon Simeonov
s.simeonov

Казно с две думи - липсват хора.

Хора честни и безскрупулни.
Хора, които да се заемат с работата без да се влияят от странични фактори, пък било то президент, премиер, годфадър, външен за страната изнудвач или интересчия!
Смях на парцали's picture
Смях на парцали
смях на парцали

Определено интересна статия,

но с малко нихилистки привкус. Иначе казано - мат'риалът е лош, затова дай да не правим нищо?
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Руският фактор!

Статията е прекрасна във всяко отношение: реалистична и поднесена във вид, че да бъде разбрана и от посредствени. Все пак анализът може още да се задълбочи.

България се управлява от генетични българи, които в политическата си дейност не показват, че принадлежат към българското племе. Те не защитават племето. Дали това е дефинитивно състояние на управляващите, или е временно като функция на интереси, последиците са едни и същи. Съдейки по делата, се вижда, че парламентът и правителството, а и президентът и патриархът, са наети от Русия да управляват България срещу не случайна отплата. Следователно, духовно и политически ние сме управлявани от наемници, служещи безропотно на Русия, но не и на българското племе. Пример: Кремъл иска да ни надене на краката още едни букаи. Наемникът Борисов заедно с Теменужка Петкова, Дончев, Делян Добревски вече са започнали подготовката за рестарт на АЕЦ Белене. Никой от тези наемници не се интересува полза или вреда за народа ни ще донесе рестартирането. България в момента е в такова състояние, в каквото Русия иска да бъде: неуредена държава, безправова, продуцираща евроскептицизъм, като картина – да бъде същевременно и най-грозната и отблъскваща витрина на ЕС. Ако се явят личности, способни да променят ситуацията в България, ще бъдат ликвидирани от Кремъл и от управляващите ни наемници. Подобно на Левски, Бозвели, Г. Мамарчев, законно избраният княз Александър І Български, Стамболов. Най-голямото зло, което Руската империя ни е причинила, е изолацията ни от Европа, за да останем в нейната орбита. Иначе отдавна щяхме да сме избягали от Русия и съдбата на България щеше да е много, много по-оптимистична. Ако не ограничим руското злокобно влияние в България за нас няма бъдеще. Злокобно, защото работи активно за отслабване и дори изтриване на българската национална идентификация /това е направено вече при русофилите, панславистите, фалшивите патриоти и при част от последователите на Борисов/. Формално дуетът Борисов-Цацаров саботира най-върло съдебната реформа. Но реалният, фактическият унищожител на всички полезни за българите реформи е Имперска Русия. В България средно на 5 години фалира една банка. При нито един банкрут обаче не е разкрит истинският атентатор, поръчителят, защото го търсим само в пределите на България.

С активната си имперска доктрина Русия е проблем не само за България. Докато е жива Руската империя и активна руската имперска доктрина, става въпрос за Руската империя, а не за руската държава и народ, не само България, но и светът са в голяма опасност. Затова всички полезни инициативи в България се провалят, и как да не се провалят, след като кротко и тихо се внушава, че НАТО не може да спре Русия.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета