Ad Config - Website header

 

Article_top

Когато държавните институции са в „захвата” на частни интереси, говорим за „пленена държава”.

Терминът идва от английски – state capture – но произходът на идеята е древен. Още Аристотел говори за корумпирани, дефектни форми на управление, при които държавата се използва за частни цели. Такива корумпирани управления са тиранията и олигархията. Аристотел прозрял, че и при демокрацията това може да се случи и управлението да не се осъществява в интерес на всички.

Ние днес сме точно в тази демократична хипотеза. Под „захват на държавата” в България се има предвид овладяването на държавни институции – регулатори, агенции, а дори понякога и основни органи на съдебната власт, както и правителството, а дори парламента – от мощни икономически интереси, които ги използват за собствени цели. Аферата КТБ е добър пример за такъв захват: регулаторните и контролните органи на държавата удобно „проспаха” създаването на пирамидата и най-вероятно са били инструментализирани пак от частен интерес при самото срутване на банката.

Друг пример – толерираните монополи или квази монополи в горивата и медиите държат цените по бензиностанциите високи и развалят публичната среда. „Белене” е подобен друг проект, при който вече са платени милиарди (готвят се и още повече) без никаква обществена полза досега и без обоснован анализ за бъдещи ползи.

Нищо от това не е новина. Но новина е, че този захват на държавата успява да се възпроизвежда в сравнително плуралистична политическа среда и при положение, че редовно се провеждат избори, на които често се случва смяна на властта.

Вярно е, че ГЕРБ доминират през последните десетина години, но те управляват в сложни коалиции без ясни мнозинства. В този смисъл моделът на захванатата държава не може да бъде обяснен само с наличието на Борисов и ГЕРБ в политиката, макар че отговорността на най-голямата партия за него е безспорна.

Възпроизвеждането на модела на пленената, захваната държава чрез избори се дължи на следните фактори:

– Ефективността на захванатата държава. Този модел – с всичките му негови дефекти – има едно съществено предимство. Той е реален, съществува и хората вече знаят как работи и какво могат да очакват от него. Ниското доверие в политиката като цяло показва, че никой не харесват този модел особено. Но същевременно не се открива реална алтернатива, която да убеди мнозинството, че друга уредба на нещата е възможна. Още Хюм е забелязал, че властта е приемлива не когато отговаря на високи идеали като този за „обществения договор”, а когато е сравнително ефикасна в сравнение с наличните алтернативи. В този смисъл тези, които искат разграждане на модела на захванатата държава, не трябва да се фокусират само върху неговата критика, а да предложат ясен план на работещ, алтернативен управленски проект. Проблемът не е разграждането на старото, а изграждането на нещо ново, по-добро. Ако такъв позитивен, убедителен план няма, дори при смяна на властта, захватът на държавата най-вероятно ще се регенерира, както е ставало досега;

– Моделът има много съюзници. Въпреки масовото номинално недоволство от пленената държава, този модел всъщност е подкрепян от мнозина. Тук просто ще изброим организирани структури на обществото, които се правят, че не забелязват как страната се управлява: профсъюзи, организации на работодатели, БАН, професионални общности (университети, магистрати, журналисти), организации на местно ниво… Защо е това мълчание? Отговорът е, че тези организации предпочитат да се договарят с правителството и да гарантират своите интереси на парче. В дългосрочен план те може да са губещи, но успяват да оцеляват и да печелят малки победи;

– Съзнателна дискредитация на алтернативата. Масовото убеждение, че реална алтернатива не съществува, е отчасти и съзнателно генерирана от медиите, които крепят модела. Идеята тук не е да се убедят хората, че моделът е добър, а че тези, които са срещу него са маскари. Затова е и тази кална медийна среда и пределната персонализация на публичната сфера;

– Фалшиви алтернативи. Възпроизвеждането на модела зависи и от способността му да генерира фалшиви алтернативи, които да обират недоволството. Сидеров, Бареков, Марешки са се появявали на сцената като критици и борци с модела, за да станат негови части – било то основни или резервни;

– Отместване на дебата към други теми. Захватът на държавата често се крие зад други теми. Стабилност, патриотизъм, имигрантска заплаха, европейско председателство – всичко това на моменти се изтъква като причина за запазването на модела такъв, какъвто си е;

– Кооптиране, разбиване на опозицията. Моделът успява да кооптира и представители на опозицията срещу себе си. Някои стават лични приятели на премиера, други го правят по прагматични причини, но резултатът е един и същ – разпад на опозицията и размиване на нейните послания;

– Фалшиви реформи. Моделът се научи да мимикрира реформи. Рецептата тук е проста – институционални промени се предлагат в началото на мандата. Например, да се направи нова агенция от стари три. Минават година-две, докато „реформата” мине. Още година време е необходимо, за да „заработи” новата структура. И тук мандатът обикновено приключва, идват нови избори и нови „реформи”. В крайна сметка смисълът на институционалните реформи е да освободят държавата от захвата на определени групи. Много „реформи” обаче се правят, за да се укрепи този захват.

Републиката – публичната власт в интерес на всички – не е естествено състояние на управлението. Захванатата държава е много „по-естествена”, защото нейното осъществяване е въпрос на силно мотивирани, икономически силни и организирани малцинства.

Републиката – обратно – изисква самоорганизация на големи маси от хора, мотивацията на всеки един от които не е толкова голяма. Обикновеният човек не очаква от демокрацията да се сдобие с банка, с „Булгартабак” или с цяла медийна група например. А печелившите от модела „пленена държава” имат точно такива очаквания.

За да се преодолее тази асиметрия, са необходими силни, републикански по дух и демократични по маниер партии, които да успеят да наложат обществения интерес над интереса на силно мотивираните малцина.

Затова и „освобождаването” от захвата на държавата не е еднократен акт, като спечелване на избори. Това е необходимо, но не достатъчно условие. Изграждането на републиката и нейното поддържане е спешна, но и дългосрочна задача.

Анализът е публикуван в портал "Култура".

 
КОЙ светна в парламента.

Когато държавните институции са в „захвата” на частни интереси, говорим за „пленена държава”.

Терминът идва от английски – state capture – но произходът на идеята е древен. Още Аристотел говори за корумпирани, дефектни форми на управление, при които държавата се използва за частни цели. Такива корумпирани управления са тиранията и олигархията. Аристотел прозрял, че и при демокрацията това може да се случи и управлението да не се осъществява в интерес на всички.

Ние днес сме точно в тази демократична хипотеза. Под „захват на държавата” в България се има предвид овладяването на държавни институции – регулатори, агенции, а дори понякога и основни органи на съдебната власт, както и правителството, а дори парламента – от мощни икономически интереси, които ги използват за собствени цели. Аферата КТБ е добър пример за такъв захват: регулаторните и контролните органи на държавата удобно „проспаха” създаването на пирамидата и най-вероятно са били инструментализирани пак от частен интерес при самото срутване на банката.

Друг пример – толерираните монополи или квази монополи в горивата и медиите държат цените по бензиностанциите високи и развалят публичната среда. „Белене” е подобен друг проект, при който вече са платени милиарди (готвят се и още повече) без никаква обществена полза досега и без обоснован анализ за бъдещи ползи.

Нищо от това не е новина. Но новина е, че този захват на държавата успява да се възпроизвежда в сравнително плуралистична политическа среда и при положение, че редовно се провеждат избори, на които често се случва смяна на властта.

Вярно е, че ГЕРБ доминират през последните десетина години, но те управляват в сложни коалиции без ясни мнозинства. В този смисъл моделът на захванатата държава не може да бъде обяснен само с наличието на Борисов и ГЕРБ в политиката, макар че отговорността на най-голямата партия за него е безспорна.

Възпроизвеждането на модела на пленената, захваната държава чрез избори се дължи на следните фактори:

– Ефективността на захванатата държава. Този модел – с всичките му негови дефекти – има едно съществено предимство. Той е реален, съществува и хората вече знаят как работи и какво могат да очакват от него. Ниското доверие в политиката като цяло показва, че никой не харесват този модел особено. Но същевременно не се открива реална алтернатива, която да убеди мнозинството, че друга уредба на нещата е възможна. Още Хюм е забелязал, че властта е приемлива не когато отговаря на високи идеали като този за „обществения договор”, а когато е сравнително ефикасна в сравнение с наличните алтернативи. В този смисъл тези, които искат разграждане на модела на захванатата държава, не трябва да се фокусират само върху неговата критика, а да предложат ясен план на работещ, алтернативен управленски проект. Проблемът не е разграждането на старото, а изграждането на нещо ново, по-добро. Ако такъв позитивен, убедителен план няма, дори при смяна на властта, захватът на държавата най-вероятно ще се регенерира, както е ставало досега;

– Моделът има много съюзници. Въпреки масовото номинално недоволство от пленената държава, този модел всъщност е подкрепян от мнозина. Тук просто ще изброим организирани структури на обществото, които се правят, че не забелязват как страната се управлява: профсъюзи, организации на работодатели, БАН, професионални общности (университети, магистрати, журналисти), организации на местно ниво… Защо е това мълчание? Отговорът е, че тези организации предпочитат да се договарят с правителството и да гарантират своите интереси на парче. В дългосрочен план те може да са губещи, но успяват да оцеляват и да печелят малки победи;

– Съзнателна дискредитация на алтернативата. Масовото убеждение, че реална алтернатива не съществува, е отчасти и съзнателно генерирана от медиите, които крепят модела. Идеята тук не е да се убедят хората, че моделът е добър, а че тези, които са срещу него са маскари. Затова е и тази кална медийна среда и пределната персонализация на публичната сфера;

– Фалшиви алтернативи. Възпроизвеждането на модела зависи и от способността му да генерира фалшиви алтернативи, които да обират недоволството. Сидеров, Бареков, Марешки са се появявали на сцената като критици и борци с модела, за да станат негови части – било то основни или резервни;

– Отместване на дебата към други теми. Захватът на държавата често се крие зад други теми. Стабилност, патриотизъм, имигрантска заплаха, европейско председателство – всичко това на моменти се изтъква като причина за запазването на модела такъв, какъвто си е;

– Кооптиране, разбиване на опозицията. Моделът успява да кооптира и представители на опозицията срещу себе си. Някои стават лични приятели на премиера, други го правят по прагматични причини, но резултатът е един и същ – разпад на опозицията и размиване на нейните послания;

– Фалшиви реформи. Моделът се научи да мимикрира реформи. Рецептата тук е проста – институционални промени се предлагат в началото на мандата. Например, да се направи нова агенция от стари три. Минават година-две, докато „реформата” мине. Още година време е необходимо, за да „заработи” новата структура. И тук мандатът обикновено приключва, идват нови избори и нови „реформи”. В крайна сметка смисълът на институционалните реформи е да освободят държавата от захвата на определени групи. Много „реформи” обаче се правят, за да се укрепи този захват.

Републиката – публичната власт в интерес на всички – не е естествено състояние на управлението. Захванатата държава е много „по-естествена”, защото нейното осъществяване е въпрос на силно мотивирани, икономически силни и организирани малцинства.

Републиката – обратно – изисква самоорганизация на големи маси от хора, мотивацията на всеки един от които не е толкова голяма. Обикновеният човек не очаква от демокрацията да се сдобие с банка, с „Булгартабак” или с цяла медийна група например. А печелившите от модела „пленена държава” имат точно такива очаквания.

За да се преодолее тази асиметрия, са необходими силни, републикански по дух и демократични по маниер партии, които да успеят да наложат обществения интерес над интереса на силно мотивираните малцина.

Затова и „освобождаването” от захвата на държавата не е еднократен акт, като спечелване на избори. Това е необходимо, но не достатъчно условие. Изграждането на републиката и нейното поддържане е спешна, но и дългосрочна задача.

Анализът е публикуван в портал "Култура".

Коментари

kate pate's picture
kate pate
kate pate4

Държавите така си работят от

Държавите така си работят от както ги има, а България е най-обикновена средно-статическа европейска държава. Соросоидния етикет "пленена" е скорошно нововъдение и може да бъде пригоден за всяка държава, отказваща да играе по свирката на неокомунистите на Сорос. Освен в България етикета се използва и в Унгария, и в Полша...

Знаете ли как се казва антитръмписткото движение в Калифорния - "Да, Калифорния". И получава грантове от същото място от което и "Да, България"

Държавата не е "пленена", а приватизирана.

Частна собственост. Туто финито.

А приватизацията се извърши от едно леке, избрано с мандат да вкара мутрите на прехода в кауша, което реши вместо това да направи пари от тая работа.

Ваше леке.
Petyo9's picture
Petyo9
Petyo9

Самият факт,

че в банките "дремят" над 45 млрд. EUR спестявания са пряко доказателство на тезата на г-н Смилов. Доказателство за това, че няма свободни пазарни отношения и хората се страхуват да инвестират. На практика няма печеливш бизнес над който да не е разпънат политически чадър. Той пази "нашите" и никой с ума си, с парите си, и с ръцете си не може дори та припари. Ако иска да е в бизнеса, той трябва да се "отчита", да "помага", да "спонсорира". Иначе му намират цаката. Това са само щрихи от завладяната държава.
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Съюзът "Модел Борисов"- Руски фактор!

Причината толкова устойчиво да се възпроизвежда Моделът Борисов се крие и във факта, че той има силна външна подкрепа. Осъвременената стратегия на руската имперска доктрина за България е Отечеството ни да е силно неуредена държава, генериращо евроскептицизъм. В това отношение с дейността си „Моделът Борисов” отговаря най-оптимално на руските интереси, тъй като всичко гнило в България се предписва на ЕС. Кремъл и Борисов взаимно се крепят и заедно дерибействат и крадат от народа ни, заедно изхвърлиха и Плевнелиев. Борисов психологически въздейства върху масовото съзнание, че България е заобиколена от воюващи в момента държаави и така насажда страх и неувереност. Чрез добре скроена пропаганда и пречене на изучаването на истинската история на България, Русия успява да крепи фалшивата теза, че тя е наша благодетелка. Все още малко са българите, които осъзнават, че многото пролята кръв в т. нар. Освободителна война е проливана първично за величието на Руската империя и за завладяването на Босфора, и че българското освобождение е субпродукт на антитурската военна коалиция./ От 52 хилядна румънска армия 40 хиляди румънски войници преминаха Дунав и воюваха на българска земя/. Смачканият, беден, онеправдан и уплашен народ предпочита да подкрепя Борисов, защото той активно си сътрудничи с Кремъл, и народът ни е склонен в оцеляването ни да заложи повече на Русия, от колкото на НАТО. Още повече, че под руско давление Борисов не е заделял пари за въоръжаване и ние сме като разграден двор. Експертите изтъкват, че НАТО не може да спре руснаците, а Путин преди около година заяви, че ако се наложи, ще ни освободи трети път. Тези неща са известни. Повтарям ги, за да подкрепя нашето мнение, че във стабилното възпроизвеждане на „Модела Борисов” се намесва и Руският фактор. В този момент опозицията може да обедини силите си и да прехвърли 4 процентовата бариера, разбира се, ако не се появи някой предател, но не може да убеди обществото, че по мощ и морал е реална алтернатива на бойковистите и, че не са същите маскари. Затова в този момент демонтажът на Модела Борисов е адски труден. Ние, гоцеделчевци, считаме за полезно обединението на десните с оглед 4 процентовата бариера, но ако се създаде нова демократична структура, общност, тя трябва да бъде оглавена от нови неопетнени лица, може би изхождащи от средите на университетските преподаватели, философи, научни работници, и общественици, които сега нахлуват в политиката, за да не бъдат обявени за маскари, и непременно да са чисти във всяко отношение, високо морални и честни пред народа ни, волеви, със здрава психика, защото лешоядите от левия и от десни спектър ще се нахвърлят върху тях, за да им изкълват очите. Има такива личности. Такъв е бил например титанът Бозвели, който от първия момент се противопоставя на руската демагогска политика за православието. И идеята и стратегията му успяха, поробена България се сдоби със своя Екзархия. Борбата срещу модела трябва да се води едновременно срещу бойковистите, но и непременно срещу руската намеса във вътрешните ни дела, и с налагането ни на дерящи кожи икономически договори /Белене/. И при непременната подкрепа на европейските ни съюзници.

Поздравление, г-н Смилов за пречудесната Ви статия!

Кое е по-демократично

Кое е по-демократично:
а) Саудитска Арабия?
б) Иран?
смехурко's picture
смехурко
смехурко

А защо не скочи народа?...

А защо не скочи народа, ако изобщо има народ и да заяви недвусмислено на самозабравилите се управници, че е крайно време в училище да се изучава истинската история на България? Защо все още се изучава руска версия на нашата история?

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета