Ние живеем в общество, което отрича болката – избягваме да говорим за нея, за старостта, за нелицеприятни неща и всъщност се вкарваме в една изкуствена амнезия, която да ни опази от страданието поне донякъде, без да си даваме сметка, че то се акумулира на друго ниво и в един момент се стоварва. Това казва режисьорът Галин Стоев в интервю пред Ирина Гигова за „Монитор“.

По думите му страданието ни „така или иначе присъства у нас, а в официализираната версия на живота ни се правим непрекъснато, че го няма“.

„Но има и тенденция чрез изкуството да ни се доказва как всичко е провалено, изгубено, как няма никаква надежда… Аз смятам, че вече всичко е достатъчно черно и безнадеждно и е дошъл моментът да „алхимизираме“ това страдание“, заявява Стоев.

Според него в последното десетилетие всички имаме усещане, че времето се сгъстява и започва да тече по-бързо, че трагедията в живота се натрупва непрекъснато, че чувството за объркване расте все повече и повече. И въпреки това отричаме болката.

Галин Стоев обяснява още, че у нас се лашкаме от едната крайност в другата – на въпрос къде е истината за театъра ни, дали „не е в час“ с европейския, или е на световно ниво. Според него това говори за „дълбок комплекс, че все още не сме част от нещо по-голямо“.

„А по-голямото (някакъв общ европейски театрален живот или обща тенденция) също не би могло да бъде формулирано, защото това е жива материя – като плазма, която се модифицира във всеки момент – казва режисьорът. – Понякога на съвсем неочаквано място може да се появи нещо невероятно интересно, което да преобърне цялата парадигма, но живеем във време, в което да произведеш добро представление не е достатъчно. Трябва да го позиционираш, да създадеш позитивен шум около него, да го вкараш в контекст, да го съизмериш с други артефакти на други места.

В този смисъл проблемът ни не е дали сме достатъчно добри или не – произвеждаме и силни, но и много вторични спектакли, които да приличат на „театъра на еди-кой си“, това обаче е неминуемо и се случва навсякъде. Лошото е, че продължаваме да робуваме на някаква вътрешна несвобода, на някакви ограничения, които сами сме си поставили и си казваме: това е добър театър, а това не. По света има търсения в различни естетики, но в по-широк контекст хората се научават да празнуват тези различия, вместо да ги ползват за конфронтация. Това е нещо, което ние още не сме научили. Ако не стане това „преместване“ в съзнанието ни, ще продължим да робуваме на представи за това какво е добър или лош театър, вместо наистина да го живеем и да го пробваме в реалността си.“

Сега пред българския зрител предстои да види Галин Стоев в две режисьорски превъплъщения – и в театъра, и в киното. Той се завръща в Народния след 16 години с постановка по Иван Вирипаев – „Танцът Делхи“, а в киното прави дебют – ще видим „Безкрайната градина“ на откриването на „Киномания“ в средата на ноември.

За филма си, основан на пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, той казва, че не би си позволил да експлоатира тема, която не познава достатъчно добре – затова говори за приятни, интелигентни, космополитни хора.

„Несретниците и маргиналите по принцип винаги са по-интересни за разказване, но бидейки отсъстващ 15 години от родния контекст, нямам самочувствието, че ги познавам достатъчно добре, за да разкажа автентична история – обяснява Стоев. – Мен ме занимаваше по-скоро една много голяма част от обществото, която не смятаме за достатъчно интересна, за да я показваме, а в същото време това е основната потенциална публика на филмите. Затова чакам с нетърпение датата на премиерата – 16 ноември, за да видя това „работи“ ли върху други хора, или не.“

Площад Славейков.