Ad Config - Website header

 

Article_top

26 април 1986 г. Случва се най-голямата в света катастрофа в ядрената енергетика. Аварията в атомната централа в Чернобил предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия. Ефектите от това безпрецедентно събитие ще се усещат десетки хиляди години. А 70% от радиоактивността връхлита Беларус. От самия ден на катастрофата на мястото е Светлана Алексиевич.

Стотици часове разговори и 11 години писане ѝ отнема да създаде „Чернобилска молитва“ – личните истории на оцелелите при катаклизма, сред които спасители, пилоти на хеликоптери, комунистически партийни дейци, учени и местно население, евакуирано от властите от отцепената зона.

В средата на ноември прочутата книга на нобелистката излиза за първи път в цялост на български (изд. „Парадокс“, превод: Момчил Шопов).

Алексиевич казва, че думата „молитва“ има и духовно значение на руски, и може да се чете като молба. Нарича Чернобил безпрецедентно събитие, а беларусите – натикани в ролята на човешки морски свинчета или „черни кутии“. Това не е разказ за Чернобил като такъв – а за „света на Чернобил“. Писателката и журналистка се интересува от двата аспекта у респондентите си – „руския човек“ и „вечния човек“.

„Беше лудост – казва Алексиевич, която през 2015-а получи Нобелова награда за литература. – Имаше хаос, военни камиони, тичащи наоколо войници с калашници, които питаха: „По какво да стрелям?“. Но не можеш да стреляш по физиката или по радиацията.“

Самата Алексиевич изживява лична трагедия – сестра ѝ умира месеци след катастрофата. Но тя не включва личната си история в „Чернобилска молитва“. Работата ѝ като автор е да даде думата на хората, които „никога не са чути“. В свое интервю преди време тя спомена разговор с Людмила Игнатенко, чийто съпруг пожарникар лежи на смъртен одър в московска болница. Докторите ѝ казали, че не може да целуне и прегърне мъжа, когото обича, защото сега той е „обект, изискващ дегазация“…

Предлагаме ви откъс от „Чернобилска молитва“.

Глава втора
Венецът на творението

Монолог за старите пророчества

„Моето момиченце… То не е като другите… Ето, ще порасне и ще ме попита: „Защо не съм като тях?“. Когато се роди… Не беше бебе, а живо чувалче, зашито от всички страни, нито един процеп, само очичките ѝ бяха отворени. В здравния картон е записано: „Момиче, родено с множествена комплексна патология: аплазия на ануса, аплазия на влагалището, аплазия на левия бъбрек“… Така звучи на научен език, а на обикновен означава, че не може да пишка, няма дупе, с един бъбрек… Заведох я на операция на втория ден, на втория ден от живота ѝ… Отвори очички, сякаш се усмихваше, а на мен ми се стори, че иска да заплаче… О, Господи, тя се усмихна! Такива като нея не живеят, умират веднага. Тя не умря, защото я обичам. За четири години – четири операции. Това е единственото дете в Беларус, оцеляло с такава комплексна патология. Много я обичам. (Спира се.) Никого вече няма да мога да родя. Не бих посмяла. Върнах се от родилния дом, мъжът ми ме целува нощем, а аз цялата треперя – не може… Грях… Страх… Слушах как лекарите говорят помежду си: „Момичето не се роди в плацента, а в черупка. Ако я покажем по телевизията, нито една майка няма да роди“. Говореха за нашето момиче… Как след всичко това да се обичаме?!

Ходих в църквата… Разказах на отчето. Казва, че трябва да отмием греховете си. В нашия род никой никого не е убивал… За какво съм виновна? Първоначално искаха да евакуират селото ни, а после го зачеркнаха от списъците – държавата нямала пари. А по това време се влюбих. Омъжих се. Не знаех, че тук не трябва да обичаме… Преди много години баба ми чела в Библията, че на земята ще дойде време, когато всичко ще бъде в изобилие, всичко ще цъфти и ще дава плод, в реките ще има много риба, а в горите – зверове, но човекът няма да може да се възползва от това. Няма да може и да създаде себеподобно, за да удължи безсмъртието. Слушах старите пророчества като страшна приказка. Не вярвах. Разкажете на всички за моето момиченце. Напишете го. На четири годинки пее, танцува, рецитира наизуст стихотворения. Има нормално умствено развитие, по никакъв начин не се отличава от другите деца, само че играе на други игри. Не си играе „на магазин“, „на училище“, играе си с куклите „на болница“ – бие инжекции, слага термометър, назначава вливане, куклата умира и тя я покрива с бял чаршаф. Четири години живеем в болницата, не мога да я оставя там сама и тя не знае, че трябва да живеем у дома. Когато я вземам за месец-два вкъщи, тя ме пита: „Нали ще се върнем скоро в болницата?“. Там са нейните приятели, те живеят там, растат. Направиха ѝ дупе… Оформят ѝ влагалище… След последната операция напълно престана отделянето на урина, нямаше как да се сложи катетър – трябват още няколко операции. Съветват ни по-нататък да ги правим в чужбина. А откъде да вземем тези десетки хиляди долари, като мъжът ми взима сто и двадесет долара на месец? Един професор тайно ме посъветва: „С такава патология детето ви представлява голям интерес за науката. Пишете на чуждестранните клиники. Трябва да ги заинтригува“. И аз им пиша… (Мъчи се да не се разплаче.) Пиша им, че на всеки половин час трябва да изстисквам урината с ръце, урината изтича през дупките на влагалището. Ако не го правя, ще откаже единственият бъбрек. Къде другаде в света има дете, на което трябва да се изстисква урината на всеки половин час? И колко може да издържи човек? (Плаче.)Не си разрешавам да плача… Не трябва да плача… Тропам на всички врати. Пиша. Вземете детето ми, даже и за опити… За научни изследвания… Съгласна съм да стане опитна жаба, опитно зайче, само и само да оживее. (Плаче.) Толкова писма съм написала… О, Господи!

Тя още не разбира, но някой ден ще ни попита защо не е като другите. Защо никой мъж няма да може да я люби? Защо няма да може да роди? Защо на нея никога няма да ѝ се случи това, което се случва на пеперудите… на птиците… на всички, но не и на нея… Исках… Трябваше да докажа… Че… Исках да получа документи… Като порасне да разбере, че не ние с мъжа ми сме виновни… Не нашата любов… (Пак се мъчи да не се разплаче.) Четири години се борих… С лекарите, с чиновниците… Успявах да вляза в кабинетите… Едва след четири години ми издадоха медицинска справка, която потвърждава връзката на йонизиращата радиация (в малки дози) със страшната ѝ патология. Отказваха ми четири години, казваха ми: „Момичето ви е инвалид по рождение“. Какъв инвалид по рождение? Тя е инвалид от Чернобил. Проучих родословното си дърво – в нашия род няма такива неща, всички са живели по осемдесет-деветдесет години, а дядо ми – до деветдесет и четири. Лекарите се оправдаваха: „Инструктирани сме. Такива случаи трябва да класифицираме като общо заболяване. След двадесет-тридесет години, когато съберем данни, ще започнем да свързваме болестите с йонизиращата радиация. В малки дози… С това, което ядем и пием по нашата земя… А засега медицината и науката знаят малко“. Не мога да чакам двадесет-тридесет години. Половин живот! Исках да ги съдя… Да съдя държавата… Мислеха ме за луда, смееха се, казваха, че такива деца са се раждали и в Древна Гърция. И в Древен Китай. Един чиновник ми се развика: „Искаш чернобилски привилегии! Чернобилски пари!“. Как не загубих съзнание в кабинета му, как не умрях там от инфаркт… Не трябва…

Едно не можаха да разберат… Не искаха… Трябваше да знам, че не ние с мъжа ми сме виновни… Не нашата любов… (Обръща се към прозореца и плаче тихо.)

Това момиче расте… Все пак момиче е… Не искам да пишете фамилията ѝ… Даже съседите ни по етаж… не знаят всичко. Слагам ѝ рокличка, сплитам ѝ косата, те ми казват: „Вашата Катя е толкова красива“. А аз самата гледам странно бременните жени… Иззад… Зад ъгъла… Не ги гледам, а ги наблюдавам… Чувствата ми се смесват – учудване и ужас, завист и радост, даже някаква отмъстителност. Улових се, че със същото чувство гледам бременното съседско куче… Щъркелката в гнездото…

Моето момиче…“

Лариса З.,
майка

Монолог за лунния пейзаж

„Изведнъж взех да се съмнявам кое е по-добре: да помниш или да забравиш?

Разпитах познатите си… Едни са забравили, други не искат да си спомнят, защото нищо не можем да променим, дори да си тръгнем оттук. Дори това…

Какво съм запомнил… В първите дни след аварията от библиотеките изчезнаха книгите за радиацията, за Хирошима и Нагасаки, даже за рентгена. Разнесе се слух, че това е нареждане на ръководството, за да не се всява паника. За наше спокойствие. Дори се появи шега, че ако Чернобил беше станал при папуасите, целият свят щеше да се изплаши освен самите папуаси. Никакви медицински препоръки… Никаква информация… Който можеше, намираше таблетки с калиев йодид (в аптеката в нашия град ги нямаше, намираха ги отнякъде за доста пари). Някои гълтаха шепа хапчета и преглъщаха с чаша спирт. „Бърза помощ“ ги съживяваше.

Дойдоха първите чуждестранни журналисти… Първата киногрупа… Бяха в найлонови комбинезони, каски, гумени обувки, ръкавици – и даже камерата им беше в специален калъф. С тях беше едно момиче от нашите, преводачка. С лятна рокля и сандали…

Хората вярваха на всяка написана дума, макар че никой не пишеше истината. Не я казваше. От една страна, криеха, а от друга – не всичко разбираха. От генералния секретар до портиера. После се появиха разни поверия, всички ги спазваха – ако в града все още има врабчета и гълъби, значи и човекът може да живее. Ако пчелите работят, значи е чисто. Пътувах в таксито, а шофьорът се чудеше защо птиците, като слепи, се удрят в стъклото, размазват се. Като луди… Сънени… Нещо като самоубийство… След смяната, за да забрави, отиваше да пие с приятели.

Помня как се връщах от командировка… От двете страни истински лунен пейзаж… До самия хоризонт полетата бяха засипани с бял доломит. Горният заразен слой на земята бе погребан, а вместо него беше посипан доломитов пясък. Сякаш това не беше земята… Сякаш това не беше нейната пръст… Дълго се измъчвах от това видение и се опитах да напиша разказ. Представих си какво ще има тук след сто години – дали човек, дали нещо друго, което ще скача на четири крака, пружинирайки с колената на задните си крака, нощем ще вижда всичко с третото си око, а единственото му ухо, на тила – то ще е нащрек, ще чува даже как мравките ходят. Останали са само мравките, всичко друго на земята и в небето е загинало…

Пратих разказа в едно списание. Отговориха ми, че това не е разказ, а преразказ на ужаса. Разбира се, нямах достатъчно талант. Но ми се струва, че има още една причина. Замислих се: защо толкова малко се пише за Чернобил? Нашите писатели продължават да пишат за войната, за сталинските лагери, а за това мълчат. Една-две книги – и толкова. Мислите, че е случайно ли? Това събитие все още е извън културата. То е травма на културата. И единственият наш отговор е мълчанието. Затваряме си очите като малки деца и си мислим, че сме се скрили. От бъдещето нещо ни гледа и то е несъразмерно с чувствата ни. Със способностите ни да оцелеем. Заприказваш се с някого, той започва да ти разказва и ти е благодарен, че си го изслушал. Не че си го разбрал, а че поне си го изслушал. Защото самият той не разбира… Както и ти… Вече не обичам да чета фантастика…

И така, кое е по-добре: да помниш или да забравиш?“

Евгений Александрович Бровкин,
преподавател в Гомелския държавен университет

"Площад Славейков"

 

26 април 1986 г. Случва се най-голямата в света катастрофа в ядрената енергетика. Аварията в атомната централа в Чернобил предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия. Ефектите от това безпрецедентно събитие ще се усещат десетки хиляди години. А 70% от радиоактивността връхлита Беларус. От самия ден на катастрофата на мястото е Светлана Алексиевич.

Стотици часове разговори и 11 години писане ѝ отнема да създаде „Чернобилска молитва“ – личните истории на оцелелите при катаклизма, сред които спасители, пилоти на хеликоптери, комунистически партийни дейци, учени и местно население, евакуирано от властите от отцепената зона.

В средата на ноември прочутата книга на нобелистката излиза за първи път в цялост на български (изд. „Парадокс“, превод: Момчил Шопов).

Алексиевич казва, че думата „молитва“ има и духовно значение на руски, и може да се чете като молба. Нарича Чернобил безпрецедентно събитие, а беларусите – натикани в ролята на човешки морски свинчета или „черни кутии“. Това не е разказ за Чернобил като такъв – а за „света на Чернобил“. Писателката и журналистка се интересува от двата аспекта у респондентите си – „руския човек“ и „вечния човек“.

„Беше лудост – казва Алексиевич, която през 2015-а получи Нобелова награда за литература. – Имаше хаос, военни камиони, тичащи наоколо войници с калашници, които питаха: „По какво да стрелям?“. Но не можеш да стреляш по физиката или по радиацията.“

Самата Алексиевич изживява лична трагедия – сестра ѝ умира месеци след катастрофата. Но тя не включва личната си история в „Чернобилска молитва“. Работата ѝ като автор е да даде думата на хората, които „никога не са чути“. В свое интервю преди време тя спомена разговор с Людмила Игнатенко, чийто съпруг пожарникар лежи на смъртен одър в московска болница. Докторите ѝ казали, че не може да целуне и прегърне мъжа, когото обича, защото сега той е „обект, изискващ дегазация“…

Предлагаме ви откъс от „Чернобилска молитва“.

Глава втора
Венецът на творението

Монолог за старите пророчества

„Моето момиченце… То не е като другите… Ето, ще порасне и ще ме попита: „Защо не съм като тях?“. Когато се роди… Не беше бебе, а живо чувалче, зашито от всички страни, нито един процеп, само очичките ѝ бяха отворени. В здравния картон е записано: „Момиче, родено с множествена комплексна патология: аплазия на ануса, аплазия на влагалището, аплазия на левия бъбрек“… Така звучи на научен език, а на обикновен означава, че не може да пишка, няма дупе, с един бъбрек… Заведох я на операция на втория ден, на втория ден от живота ѝ… Отвори очички, сякаш се усмихваше, а на мен ми се стори, че иска да заплаче… О, Господи, тя се усмихна! Такива като нея не живеят, умират веднага. Тя не умря, защото я обичам. За четири години – четири операции. Това е единственото дете в Беларус, оцеляло с такава комплексна патология. Много я обичам. (Спира се.) Никого вече няма да мога да родя. Не бих посмяла. Върнах се от родилния дом, мъжът ми ме целува нощем, а аз цялата треперя – не може… Грях… Страх… Слушах как лекарите говорят помежду си: „Момичето не се роди в плацента, а в черупка. Ако я покажем по телевизията, нито една майка няма да роди“. Говореха за нашето момиче… Как след всичко това да се обичаме?!

Ходих в църквата… Разказах на отчето. Казва, че трябва да отмием греховете си. В нашия род никой никого не е убивал… За какво съм виновна? Първоначално искаха да евакуират селото ни, а после го зачеркнаха от списъците – държавата нямала пари. А по това време се влюбих. Омъжих се. Не знаех, че тук не трябва да обичаме… Преди много години баба ми чела в Библията, че на земята ще дойде време, когато всичко ще бъде в изобилие, всичко ще цъфти и ще дава плод, в реките ще има много риба, а в горите – зверове, но човекът няма да може да се възползва от това. Няма да може и да създаде себеподобно, за да удължи безсмъртието. Слушах старите пророчества като страшна приказка. Не вярвах. Разкажете на всички за моето момиченце. Напишете го. На четири годинки пее, танцува, рецитира наизуст стихотворения. Има нормално умствено развитие, по никакъв начин не се отличава от другите деца, само че играе на други игри. Не си играе „на магазин“, „на училище“, играе си с куклите „на болница“ – бие инжекции, слага термометър, назначава вливане, куклата умира и тя я покрива с бял чаршаф. Четири години живеем в болницата, не мога да я оставя там сама и тя не знае, че трябва да живеем у дома. Когато я вземам за месец-два вкъщи, тя ме пита: „Нали ще се върнем скоро в болницата?“. Там са нейните приятели, те живеят там, растат. Направиха ѝ дупе… Оформят ѝ влагалище… След последната операция напълно престана отделянето на урина, нямаше как да се сложи катетър – трябват още няколко операции. Съветват ни по-нататък да ги правим в чужбина. А откъде да вземем тези десетки хиляди долари, като мъжът ми взима сто и двадесет долара на месец? Един професор тайно ме посъветва: „С такава патология детето ви представлява голям интерес за науката. Пишете на чуждестранните клиники. Трябва да ги заинтригува“. И аз им пиша… (Мъчи се да не се разплаче.) Пиша им, че на всеки половин час трябва да изстисквам урината с ръце, урината изтича през дупките на влагалището. Ако не го правя, ще откаже единственият бъбрек. Къде другаде в света има дете, на което трябва да се изстисква урината на всеки половин час? И колко може да издържи човек? (Плаче.)Не си разрешавам да плача… Не трябва да плача… Тропам на всички врати. Пиша. Вземете детето ми, даже и за опити… За научни изследвания… Съгласна съм да стане опитна жаба, опитно зайче, само и само да оживее. (Плаче.) Толкова писма съм написала… О, Господи!

Тя още не разбира, но някой ден ще ни попита защо не е като другите. Защо никой мъж няма да може да я люби? Защо няма да може да роди? Защо на нея никога няма да ѝ се случи това, което се случва на пеперудите… на птиците… на всички, но не и на нея… Исках… Трябваше да докажа… Че… Исках да получа документи… Като порасне да разбере, че не ние с мъжа ми сме виновни… Не нашата любов… (Пак се мъчи да не се разплаче.) Четири години се борих… С лекарите, с чиновниците… Успявах да вляза в кабинетите… Едва след четири години ми издадоха медицинска справка, която потвърждава връзката на йонизиращата радиация (в малки дози) със страшната ѝ патология. Отказваха ми четири години, казваха ми: „Момичето ви е инвалид по рождение“. Какъв инвалид по рождение? Тя е инвалид от Чернобил. Проучих родословното си дърво – в нашия род няма такива неща, всички са живели по осемдесет-деветдесет години, а дядо ми – до деветдесет и четири. Лекарите се оправдаваха: „Инструктирани сме. Такива случаи трябва да класифицираме като общо заболяване. След двадесет-тридесет години, когато съберем данни, ще започнем да свързваме болестите с йонизиращата радиация. В малки дози… С това, което ядем и пием по нашата земя… А засега медицината и науката знаят малко“. Не мога да чакам двадесет-тридесет години. Половин живот! Исках да ги съдя… Да съдя държавата… Мислеха ме за луда, смееха се, казваха, че такива деца са се раждали и в Древна Гърция. И в Древен Китай. Един чиновник ми се развика: „Искаш чернобилски привилегии! Чернобилски пари!“. Как не загубих съзнание в кабинета му, как не умрях там от инфаркт… Не трябва…

Едно не можаха да разберат… Не искаха… Трябваше да знам, че не ние с мъжа ми сме виновни… Не нашата любов… (Обръща се към прозореца и плаче тихо.)

Това момиче расте… Все пак момиче е… Не искам да пишете фамилията ѝ… Даже съседите ни по етаж… не знаят всичко. Слагам ѝ рокличка, сплитам ѝ косата, те ми казват: „Вашата Катя е толкова красива“. А аз самата гледам странно бременните жени… Иззад… Зад ъгъла… Не ги гледам, а ги наблюдавам… Чувствата ми се смесват – учудване и ужас, завист и радост, даже някаква отмъстителност. Улових се, че със същото чувство гледам бременното съседско куче… Щъркелката в гнездото…

Моето момиче…“

Лариса З.,
майка

Монолог за лунния пейзаж

„Изведнъж взех да се съмнявам кое е по-добре: да помниш или да забравиш?

Разпитах познатите си… Едни са забравили, други не искат да си спомнят, защото нищо не можем да променим, дори да си тръгнем оттук. Дори това…

Какво съм запомнил… В първите дни след аварията от библиотеките изчезнаха книгите за радиацията, за Хирошима и Нагасаки, даже за рентгена. Разнесе се слух, че това е нареждане на ръководството, за да не се всява паника. За наше спокойствие. Дори се появи шега, че ако Чернобил беше станал при папуасите, целият свят щеше да се изплаши освен самите папуаси. Никакви медицински препоръки… Никаква информация… Който можеше, намираше таблетки с калиев йодид (в аптеката в нашия град ги нямаше, намираха ги отнякъде за доста пари). Някои гълтаха шепа хапчета и преглъщаха с чаша спирт. „Бърза помощ“ ги съживяваше.

Дойдоха първите чуждестранни журналисти… Първата киногрупа… Бяха в найлонови комбинезони, каски, гумени обувки, ръкавици – и даже камерата им беше в специален калъф. С тях беше едно момиче от нашите, преводачка. С лятна рокля и сандали…

Хората вярваха на всяка написана дума, макар че никой не пишеше истината. Не я казваше. От една страна, криеха, а от друга – не всичко разбираха. От генералния секретар до портиера. После се появиха разни поверия, всички ги спазваха – ако в града все още има врабчета и гълъби, значи и човекът може да живее. Ако пчелите работят, значи е чисто. Пътувах в таксито, а шофьорът се чудеше защо птиците, като слепи, се удрят в стъклото, размазват се. Като луди… Сънени… Нещо като самоубийство… След смяната, за да забрави, отиваше да пие с приятели.

Помня как се връщах от командировка… От двете страни истински лунен пейзаж… До самия хоризонт полетата бяха засипани с бял доломит. Горният заразен слой на земята бе погребан, а вместо него беше посипан доломитов пясък. Сякаш това не беше земята… Сякаш това не беше нейната пръст… Дълго се измъчвах от това видение и се опитах да напиша разказ. Представих си какво ще има тук след сто години – дали човек, дали нещо друго, което ще скача на четири крака, пружинирайки с колената на задните си крака, нощем ще вижда всичко с третото си око, а единственото му ухо, на тила – то ще е нащрек, ще чува даже как мравките ходят. Останали са само мравките, всичко друго на земята и в небето е загинало…

Пратих разказа в едно списание. Отговориха ми, че това не е разказ, а преразказ на ужаса. Разбира се, нямах достатъчно талант. Но ми се струва, че има още една причина. Замислих се: защо толкова малко се пише за Чернобил? Нашите писатели продължават да пишат за войната, за сталинските лагери, а за това мълчат. Една-две книги – и толкова. Мислите, че е случайно ли? Това събитие все още е извън културата. То е травма на културата. И единственият наш отговор е мълчанието. Затваряме си очите като малки деца и си мислим, че сме се скрили. От бъдещето нещо ни гледа и то е несъразмерно с чувствата ни. Със способностите ни да оцелеем. Заприказваш се с някого, той започва да ти разказва и ти е благодарен, че си го изслушал. Не че си го разбрал, а че поне си го изслушал. Защото самият той не разбира… Както и ти… Вече не обичам да чета фантастика…

И така, кое е по-добре: да помниш или да забравиш?“

Евгений Александрович Бровкин,
преподавател в Гомелския държавен университет

"Площад Славейков"

Коментари

Заключението на Световната Здравна Организация

за последиците от авариите е кристално ясно:

Най-голямата вреда, която далеч надхвърля вредите от йонизационните лъчения е вредата от паниката, насаждана от неуки коментатори като авторката, с подкрепата на нашите партньорски дезинформатори.

Това е така през 1986-та, това е така и днес.

Както е казал Оруел, незнанието е сила. Унищожителна.
Бобо's picture
Бобо
Бобо

Ватнишки трол

Тъпанар
geg's picture
geg
geg

Ха,

че то "авторката" няма грам коментар...
Незнанието е сила, ама чак унищожителна... Я виж колко народ дебелеете с него, че и семейства храните. Да Ви е сладко, както казваше моят приятел Франк Л... ;)

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията