Ad Config - Website header

 

Article_top

Темата, която зададох, е нещо като „Представителство на демократичната общност“.*

Какво значи представителство? Някакви партии да са поне в парламента. Някъде из властта, за да представляват онова, което наричаме демократична общност.

Да си в София непрекъснато и да говориш със свои съратници е малко като да си напрекъснато на морфин. Щастлив си, доволен си, знаеш, че отвън има някакви проблеми. Но като свърши ефектът на морфина, ти трябва пак.

През миналата седмица бях в центъра на София. И си дадох сметка, че всъщност се разхождам там за пръв път от много години. Всъщност на жълтите павета се появявам по три повода: имам някаква среща – отивам, връщам се; има протест – отивам, връщам се; или като се стъмни, свирим някъде с групата, отивам, връщам се.

Така да се въртя не се беше случвало. Един познат ми каза: „Професоре, отдалече вече ти личи, че не си от жълтите павета.“ Викам, по какво пък си личи? „Походката“, отговаря ми той. "Какво ми е на походката?" „Ходиш бавно! Ние, софиянци, ходим бързо и припряно.“

Това встъпление иде да каже, че искам да говоря от името на онези избиратели (членове на демократичната общност), които са отвън. Да се поставим на тяхно място. Да си представим те какво гледат, какво искат, какво очакват. Поради какви причини гледат към тези хора и най-вече към партиите, които би трябвало да ни представляват.

Пак стана дума за прословутите 300 000, които останаха без представителство. Знаем кои са тези 300 000 – събраните гласове на всички парчета, които се явиха [на парламентарните избори]. Не са 300 000 в момента. По-малко са.

По-малко са по две причини. Резултатите от тези избори бяха понесени от партиите като зашеметяващи. Партиите, тези, които не влязоха (нашите представители), изпаднаха в очевиден нокдаун. Цяла пролет и цяло лято не се произвеждаше политическо говорене. Имаше пълно мълчание. Нито политики, нито нищо. Нито алтернативи. Защо, поради каква причина тези 300 000 да продължават да гледат към партиите, които ни представляват? Поради каква? След като не чуваха нищо месеци наред…

След това чуха две неща. Че започват някакви съвместни декларации… декларации, не алтернативи, не политики, и видяха как режимът погна партия „Зелените“.  Режимът погна партия „Зелените“ по простата причина, че партия „Зелените“ изглеждаше като единствената останала жива на терена. Това беше сигнал, че другите евентуално са мъртви. А на „Зелените“ таванът им е 32 000 гласа, до които бяха стигнали при едно добро стечение на обстоятелствата.

Е, как да гледат? Кой да гледа? Представете си среден български град от 20 000 души. Кой да гледа насам? Поради що? Оттук не излизат никакви послания, тези хора явно са умрели!

Тези хора, когато от време на време ни сканират, така полусъжалително, да видят, абе, тия мърдат ли.

Не ни гледат фокусирано – да видим тези какво ще направят, как ще ни представляват. А както в старите военни филми за подводниците. Едно такова нещо топ… и някъде тука пинг. Гледат на радарния екран тия живи ли са, правят ли нещо. Разсеяно ни гледат.

Какво вижда това разсеяно гледане, така че да се върне веднага и като каже пинг, да види за какво става дума?

Тук искам да се върна към дефиницията на партия, дадена от Едмънд Бърк – бащата на консерватизма. Перифразирам:

„Що е то партия? Това е група хора, които са се събрали заедно, защото имат единна визия за бъдещето на нацията. И искат да го постигнат, стъпвайки върху споделени принципи.“

Разсеяният поглед на обезверения гласоподавател на нашите партии иска отговор на тези въпроси. Кои са хората, които са се събрали? Има ли отговор на въпроса? Три ли са партиите, пет ли са? Какво става? Така че този въпрос няма отговор, а трябва да има. Без това няма представителство.

Вторият въпрос. Кое е онова бъдеще, което предлагат на нацията така събралите се хора, за които не е известно кои са. Кое е? С едно изречение някой да каже от тези три или пет партии.

И третото вече, върху кои споделени принципи, стъпвайки, искат да го постигнат.

Може би тук по-ясно може да се обясни в какво вярваме всички – нашите политически представители. Но това не е достатъчно да привлече обратно някакви хора.

Какво се вижда към днешна дата?

Да речем, представяме си мои приятели – от Бургас, Кърджали, Велико Търново, които гласуваха за Радев. За да накажат ГЕРБ и да им покажат, че всевластието не е ОК. След това евентуално щяха да гласуват за нас, за нашите партии. Някои гласуваха, но Корнелия Нинова доста умело ги подплаши, че ни връща в Съветския съюз и те с отвращение, както се казваше на времето, пак гласуваха за ГЕРБ. Казвайки си, Бойко поне няма да ни връща в Съветския съюз.

Ето този човек ни трябва и не ни трябват 300 000. Трябва ни онзи половин милион, който взе Кунева оня път.

Сещам се за една старинна история от 2005 г. Тогава данните показваха, че СДС има 14%, или нещо такова. И кампанията беше да се запазят тези 14%. Аз много добре знаех, че тези проценти всъщност са 6 и си представих, че целта е поне да ги вдигнем на 8. Но тогава казах на Надежда Михайлова:

„Наде, няма да участвам в тая кампания по една много проста причина. На мен ми е унизително да се боря СДС да има 8%.“

Предлагам да си направим следния извод: да смятаме, че е унизително за нас и особено за нашите партийни представители да си представят, че искат да съберат 80 000 гласа, 120 000 гласа, дори и тези 300 000, които в момента ги няма.

При сегашните обстоятелства, мисля, че половин милион гласа е онова нещо, което не е унизително и недостойно да си представяме.

Какво виждат тези хора, които си променят гласа и общо взето се чудят дали да гласуват за нашите партии? Виждат двама партийни лидери, които се снимат заедно и излъчват посланието „ние вече не се караме“. Което веднага ни връща към начина, по който се правеше Реформаторският блок. Нали помните, в първите месеци на РБ единственото, с което ни занимаваха нашите уважаеми приятели и представители, беше как вече няма да се карат. Колко пъти ще чуваме (този разговор върви повече от 20 години)?

Едно поколение ли трябва да мине, за да чуе уважаемият избирател, че вече не се караме?

Което ми напомня друга история – откриването на кампанията през 2005 година на СДС. Иван Кръстев, като чу речите от трибуната и каза: „Аха, разбрах посланието, гласувайте за нас, иначе ще се обесим.“ Не може посланието „ако не гласувате за нас, ще се обесим“ или „гласувайте за нас, защото вече не се караме“ да е послание.

Вкарайте тук посланието за бъдещето на нацията. Къда са тука политиките? Хората искат да знаят какво става, какво ще правим с образованието, здравеопазването. Какво ще прави баба на село, която е непрекъснато обирана. Там трябва да се предложи някакво бъдеще.

Какви послания чуват, доколко има някакви послания и какви са те? Нашите партии, айде, „Зелените“ по дефиниция винаги ще клонят и ще имат поведението на неправителствена организация, която си цели едно нещо...

Какво чуваме от една от другите партии? От едната от партиите, които се снимат заедно, какво чуваме? Типично послание на НПО, и то от онези, които се карат и са гневни непрекъснато. И това послание е: трябва да подчиним главния прокурор и да махнем Цацаров. Съобщавано в каращ се вид. А каращи се хора не привличат гласоподаватели.

Естествено, че Цацаров е проблем, главният прокурор. Но не може само това да е… Това би могло да бъде проблем на „Правосъдие за всеки“ – НПО, но не на политическа партия, която трябва да дава отговори на всичко.

Какво е посланието от другата партия? Бойко Борисов е много лош и прави Живковски режим. Да, Бойко Борисов е много лош и прави Живковски режим, взема бизнесите на хората – да спрем всякакви такива репресии. Но и това е разговор на ниво НПО. На ниво Хелзинкски комитет, и то пак съобщено с караща се навъсена физиономия.

Какво се очаква от нашите политически представители?

Първо, да ми кажат кои са, какво бъдеще за нацията предлагат, стъпили върху какви принципи и вече в съвременния свят, защото дефиницията на Бърк е от края на XVIII век, какви политики? И пак невралгични политики, сигурност, здравоопазване, такива неща. Къде са политиките? Къде след всяка среща на някакви лидери, които след това ни съобщават, че вече не се карат, къде е - събрахме се и решихме, че не приемаме политиката на правителството по здравеопазването поради тези три причини и предлагаме алтернативна политика, която ще е по-добра поради пет причини. Тогава онзи, който от Търново, Шумен, Бургас, Ямбол или Кърджали гледа и вика „пинг“, тия не се карат, няма да си отвърне погледа, защото ще види, че тия вече не се карат, обаче предлагат политика в здравеопазването.

И много ви моля, тези, които се появявате по телевизорите, моя е работата да плаша хората, карайки се, моя! И на такива като мен.

Аз не търся гласове. Последният път, когато пуснах изследване за себе си, закачих един въпрос на общонационално проучване, 43% от пълнолетното население на България твърди, че знае кой съм и 88% ме мрази. Това е моя роля. Вие, политиците, трябва да приобщавате хората. Вие искате те да гласуват за вас, защото не им се карате. Моя е работата да им се карам.

Сега тези партии са извън парламента - окей. Още нямат общи програми - окей. Нямат политика по здравеопазването - окей. Могат да правят нещо, могат да защитават гражданите от произвола.

Идват на някой да му вземат фирмата? Той трябва да знае, че макар да не са в парламента, ето тук има една партия в Търново, която ще му помогне. Ще му намери медии, ще му намери адвокати. Като си извън парламента, поне бъди закрилник, защитник, а не разговорляч.

Теглим чертата и стигаме до заключението. Знаете ли каква е мечтата на властта в момента? Тя е следната – тези демократично-опозиционни общности и партии до година-две да бъдат сведени до размерите на руската опозиционност. Да има един [Алексей] Навални, хайде трима и 15 фенове покрай тях. И ще казват, като дойдат някакви наши приятели, партньори от Запада: ами имаме си опозиционер, даже не сме го убили още.

Гибелно е да допуснем след две години да имаме трима опозиционни политици, 14 фенове и двама такива като мене, които да продължават да се карат отстрани.

*Изказването на Евгений Дайнов е от втората кръгла маса, организирана от сдружение „Граждански съвет“ и фондация „Конрад Аденауер", на тема „Демократичната общност и властта – между принципите и компромисите“. Публикуваме го с незначителни съкращения. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.

 

Темата, която зададох, е нещо като „Представителство на демократичната общност“.*

Какво значи представителство? Някакви партии да са поне в парламента. Някъде из властта, за да представляват онова, което наричаме демократична общност.

Да си в София непрекъснато и да говориш със свои съратници е малко като да си напрекъснато на морфин. Щастлив си, доволен си, знаеш, че отвън има някакви проблеми. Но като свърши ефектът на морфина, ти трябва пак.

През миналата седмица бях в центъра на София. И си дадох сметка, че всъщност се разхождам там за пръв път от много години. Всъщност на жълтите павета се появявам по три повода: имам някаква среща – отивам, връщам се; има протест – отивам, връщам се; или като се стъмни, свирим някъде с групата, отивам, връщам се.

Така да се въртя не се беше случвало. Един познат ми каза: „Професоре, отдалече вече ти личи, че не си от жълтите павета.“ Викам, по какво пък си личи? „Походката“, отговаря ми той. "Какво ми е на походката?" „Ходиш бавно! Ние, софиянци, ходим бързо и припряно.“

Това встъпление иде да каже, че искам да говоря от името на онези избиратели (членове на демократичната общност), които са отвън. Да се поставим на тяхно място. Да си представим те какво гледат, какво искат, какво очакват. Поради какви причини гледат към тези хора и най-вече към партиите, които би трябвало да ни представляват.

Пак стана дума за прословутите 300 000, които останаха без представителство. Знаем кои са тези 300 000 – събраните гласове на всички парчета, които се явиха [на парламентарните избори]. Не са 300 000 в момента. По-малко са.

По-малко са по две причини. Резултатите от тези избори бяха понесени от партиите като зашеметяващи. Партиите, тези, които не влязоха (нашите представители), изпаднаха в очевиден нокдаун. Цяла пролет и цяло лято не се произвеждаше политическо говорене. Имаше пълно мълчание. Нито политики, нито нищо. Нито алтернативи. Защо, поради каква причина тези 300 000 да продължават да гледат към партиите, които ни представляват? Поради каква? След като не чуваха нищо месеци наред…

След това чуха две неща. Че започват някакви съвместни декларации… декларации, не алтернативи, не политики, и видяха как режимът погна партия „Зелените“.  Режимът погна партия „Зелените“ по простата причина, че партия „Зелените“ изглеждаше като единствената останала жива на терена. Това беше сигнал, че другите евентуално са мъртви. А на „Зелените“ таванът им е 32 000 гласа, до които бяха стигнали при едно добро стечение на обстоятелствата.

Е, как да гледат? Кой да гледа? Представете си среден български град от 20 000 души. Кой да гледа насам? Поради що? Оттук не излизат никакви послания, тези хора явно са умрели!

Тези хора, когато от време на време ни сканират, така полусъжалително, да видят, абе, тия мърдат ли.

Не ни гледат фокусирано – да видим тези какво ще направят, как ще ни представляват. А както в старите военни филми за подводниците. Едно такова нещо топ… и някъде тука пинг. Гледат на радарния екран тия живи ли са, правят ли нещо. Разсеяно ни гледат.

Какво вижда това разсеяно гледане, така че да се върне веднага и като каже пинг, да види за какво става дума?

Тук искам да се върна към дефиницията на партия, дадена от Едмънд Бърк – бащата на консерватизма. Перифразирам:

„Що е то партия? Това е група хора, които са се събрали заедно, защото имат единна визия за бъдещето на нацията. И искат да го постигнат, стъпвайки върху споделени принципи.“

Разсеяният поглед на обезверения гласоподавател на нашите партии иска отговор на тези въпроси. Кои са хората, които са се събрали? Има ли отговор на въпроса? Три ли са партиите, пет ли са? Какво става? Така че този въпрос няма отговор, а трябва да има. Без това няма представителство.

Вторият въпрос. Кое е онова бъдеще, което предлагат на нацията така събралите се хора, за които не е известно кои са. Кое е? С едно изречение някой да каже от тези три или пет партии.

И третото вече, върху кои споделени принципи, стъпвайки, искат да го постигнат.

Може би тук по-ясно може да се обясни в какво вярваме всички – нашите политически представители. Но това не е достатъчно да привлече обратно някакви хора.

Какво се вижда към днешна дата?

Да речем, представяме си мои приятели – от Бургас, Кърджали, Велико Търново, които гласуваха за Радев. За да накажат ГЕРБ и да им покажат, че всевластието не е ОК. След това евентуално щяха да гласуват за нас, за нашите партии. Някои гласуваха, но Корнелия Нинова доста умело ги подплаши, че ни връща в Съветския съюз и те с отвращение, както се казваше на времето, пак гласуваха за ГЕРБ. Казвайки си, Бойко поне няма да ни връща в Съветския съюз.

Ето този човек ни трябва и не ни трябват 300 000. Трябва ни онзи половин милион, който взе Кунева оня път.

Сещам се за една старинна история от 2005 г. Тогава данните показваха, че СДС има 14%, или нещо такова. И кампанията беше да се запазят тези 14%. Аз много добре знаех, че тези проценти всъщност са 6 и си представих, че целта е поне да ги вдигнем на 8. Но тогава казах на Надежда Михайлова:

„Наде, няма да участвам в тая кампания по една много проста причина. На мен ми е унизително да се боря СДС да има 8%.“

Предлагам да си направим следния извод: да смятаме, че е унизително за нас и особено за нашите партийни представители да си представят, че искат да съберат 80 000 гласа, 120 000 гласа, дори и тези 300 000, които в момента ги няма.

При сегашните обстоятелства, мисля, че половин милион гласа е онова нещо, което не е унизително и недостойно да си представяме.

Какво виждат тези хора, които си променят гласа и общо взето се чудят дали да гласуват за нашите партии? Виждат двама партийни лидери, които се снимат заедно и излъчват посланието „ние вече не се караме“. Което веднага ни връща към начина, по който се правеше Реформаторският блок. Нали помните, в първите месеци на РБ единственото, с което ни занимаваха нашите уважаеми приятели и представители, беше как вече няма да се карат. Колко пъти ще чуваме (този разговор върви повече от 20 години)?

Едно поколение ли трябва да мине, за да чуе уважаемият избирател, че вече не се караме?

Което ми напомня друга история – откриването на кампанията през 2005 година на СДС. Иван Кръстев, като чу речите от трибуната и каза: „Аха, разбрах посланието, гласувайте за нас, иначе ще се обесим.“ Не може посланието „ако не гласувате за нас, ще се обесим“ или „гласувайте за нас, защото вече не се караме“ да е послание.

Вкарайте тук посланието за бъдещето на нацията. Къда са тука политиките? Хората искат да знаят какво става, какво ще правим с образованието, здравеопазването. Какво ще прави баба на село, която е непрекъснато обирана. Там трябва да се предложи някакво бъдеще.

Какви послания чуват, доколко има някакви послания и какви са те? Нашите партии, айде, „Зелените“ по дефиниция винаги ще клонят и ще имат поведението на неправителствена организация, която си цели едно нещо...

Какво чуваме от една от другите партии? От едната от партиите, които се снимат заедно, какво чуваме? Типично послание на НПО, и то от онези, които се карат и са гневни непрекъснато. И това послание е: трябва да подчиним главния прокурор и да махнем Цацаров. Съобщавано в каращ се вид. А каращи се хора не привличат гласоподаватели.

Естествено, че Цацаров е проблем, главният прокурор. Но не може само това да е… Това би могло да бъде проблем на „Правосъдие за всеки“ – НПО, но не на политическа партия, която трябва да дава отговори на всичко.

Какво е посланието от другата партия? Бойко Борисов е много лош и прави Живковски режим. Да, Бойко Борисов е много лош и прави Живковски режим, взема бизнесите на хората – да спрем всякакви такива репресии. Но и това е разговор на ниво НПО. На ниво Хелзинкски комитет, и то пак съобщено с караща се навъсена физиономия.

Какво се очаква от нашите политически представители?

Първо, да ми кажат кои са, какво бъдеще за нацията предлагат, стъпили върху какви принципи и вече в съвременния свят, защото дефиницията на Бърк е от края на XVIII век, какви политики? И пак невралгични политики, сигурност, здравоопазване, такива неща. Къде са политиките? Къде след всяка среща на някакви лидери, които след това ни съобщават, че вече не се карат, къде е - събрахме се и решихме, че не приемаме политиката на правителството по здравеопазването поради тези три причини и предлагаме алтернативна политика, която ще е по-добра поради пет причини. Тогава онзи, който от Търново, Шумен, Бургас, Ямбол или Кърджали гледа и вика „пинг“, тия не се карат, няма да си отвърне погледа, защото ще види, че тия вече не се карат, обаче предлагат политика в здравеопазването.

И много ви моля, тези, които се появявате по телевизорите, моя е работата да плаша хората, карайки се, моя! И на такива като мен.

Аз не търся гласове. Последният път, когато пуснах изследване за себе си, закачих един въпрос на общонационално проучване, 43% от пълнолетното население на България твърди, че знае кой съм и 88% ме мрази. Това е моя роля. Вие, политиците, трябва да приобщавате хората. Вие искате те да гласуват за вас, защото не им се карате. Моя е работата да им се карам.

Сега тези партии са извън парламента - окей. Още нямат общи програми - окей. Нямат политика по здравеопазването - окей. Могат да правят нещо, могат да защитават гражданите от произвола.

Идват на някой да му вземат фирмата? Той трябва да знае, че макар да не са в парламента, ето тук има една партия в Търново, която ще му помогне. Ще му намери медии, ще му намери адвокати. Като си извън парламента, поне бъди закрилник, защитник, а не разговорляч.

Теглим чертата и стигаме до заключението. Знаете ли каква е мечтата на властта в момента? Тя е следната – тези демократично-опозиционни общности и партии до година-две да бъдат сведени до размерите на руската опозиционност. Да има един [Алексей] Навални, хайде трима и 15 фенове покрай тях. И ще казват, като дойдат някакви наши приятели, партньори от Запада: ами имаме си опозиционер, даже не сме го убили още.

Гибелно е да допуснем след две години да имаме трима опозиционни политици, 14 фенове и двама такива като мене, които да продължават да се карат отстрани.

*Изказването на Евгений Дайнов е от втората кръгла маса, организирана от сдружение „Граждански съвет“ и фондация „Конрад Аденауер", на тема „Демократичната общност и властта – между принципите и компромисите“. Публикуваме го с незначителни съкращения. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.

Коментари

Важно е да се води разговор, но са важни и решенията.

Демократичната опозиция е в огромен дълг към обществото ни. Първо, трябва да си признаят грешките - от зората на прехода до момента. И второ, трябва да предложат работещи решения за държавата и народа ни. За момента повечето са общи приказки, като пред всички избори.

За момента виждам конкретика единствено при БСДД - безусловен базов доход за всеки български гражданин на територията на страната ни, директна демокрация по швейцарски образец, енергийно-ефективна икономика, все по-голяма технологична интеграция на ниво държава и бизнес, и още, и още. А какво предлага демократичната опозиция по отношение на острите социално-икономически проблеми?
Ivan Dobrev's picture
Ivan Dobrev
dobrevi66

Имам аз една мечта - В

Имам аз една мечта - В Българския парламент един ден да видя следните партии:

- Дясна партия ,която да изисква - справедлива ,независима ,но не безконтролна съдебна система . Да бъде радетел за постигане на най-благоприятни условия за развитие на Българсктото предприемачество;

- Земеделска партия , следваща принципите на Никола Петков и Александър Стамболийски;

- Лява партия ,която да отстоява правата на наемния работник;

ЕЕЕХ, Имам си една мечта...........

Аз пък искам да видя

Аз пък искам да видя консервативна партия тип Право и справедливост. ВМРО само малко напомнят на тях

"Тия" имат една мечта -

да са малък партньор в коалиция с мутрите.

Защото:

1. Никаква отговорност
2. Кифтета
3. Златен пръст
4. Грантове
5. Могат да се пишат "десни"

Колкото до "визия за България", тя е като на целия политически елит - "парите веднага, децата в чужбина, а след нас и потоп".

Нали можете сами да си

Нали можете сами да си прочетете биографията му в Уикипедия.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Лично за вас успешна ли беше 2017 г.?