Ad Config - Website header

 

Article_top

Народите по света се намират под въздействието на бързо променяща се световна конюнктура, белязана от възхода на популизма в различните му форми. За това допринасят наднационални предизвикателства от типа на технологичната революция и демографския бум, регионалните сътресения и рязкото намаляване на доходите от петрола, чуждестранната намеса и наследените дефекти от десетилетия тиранично управление и погрешни икономически практики. В арабския свят особено опасна е двойната заплаха от диктаторски режими, от една страна, и религиозен фанатизъм, от друга. Синтезът на тези фактори доведе до най-разрушителния период в историята на Близкия изток от основаването на съвременния арабски регионален ред непосредствено след Първата световна война.

Два бяха основните залози за запазване стабилността на арабските режими през предходните десетилетия в политическо и в икономическо отношение. Първият бе своеобразният социален договор, при който удовлетворяването на основните потребности на гражданите бе поставено в зависимост от тяхната политическа лоялност. С течение на времето обаче въпросният договор бе нарушен в резултат на разрастването на бюрокрацията в държавния сектор, което минира способността на управляващите да се справят с нарастващите потребности на бързо увеличаващия се брой жители на тези държави.

Вторият залог бе постоянният приток на петродоларови постъпления, който доведе до формирането на рентиерски общества, т. е. общества, в които националното богатство се преразпределяше чрез разклонена система от близки до властта кланове. Рязкото падане на цените на „черното злато“ от началото на 2014 г. обаче се превърна в едно от най-сериозните предизвикателства за арабския свят. С изключение на няколко най-богати петродоларови монархии, рентиерските обществени системи се изправиха пред несъстоятелността от по-нататъшното си възпроизвеждане и оцеляването на този паразитен социално-икономически модел.

Засилващите се кризи

С компрометирането на тези две основни опори, стабилността на арабския регионален ред и на неговите национални проекции бе поставена на карта. Но вместо да се справят с надигащите се социално-икономически и политически предизвикателства, арабските лидери прибягнаха до тактиката на моркова и тоягата, предлагайки на сънародниците си определени социални придобивки в съчетание с насилствени методи за налагане на вътрешния порядък. По такъв начин тези режими запазиха своя корумпиран характер, препятствайки необходимите реформи и лишавайки обществата си от средства за преодоляване на засилващата се криза на доверието между управляващи и управлявани.

В резултат на всичко това, онези режими, чието управление залагаше на насилието и разделението на обществото, се ориентираха към разпалването на етно-конфесионални и идейни борби между различните племенно-верски компоненти на своите общества. Други няколко държави преживяват период на политическо напрежение и неопределеност. Най-очевидният пример за негативния тренд в целия регион бе Сирия. Жителите на тази страна бяха поставени между чука и наковалнята: от една страна бе режимът, който бе готов да срине до основи цели градове, а от друга – варварското насилие на „Ислямска държава“. Сирийската криза се развиваше в ситуация, в която бившите центрове на сила от типа на Египет и Ирак преминаваха през период на вътрешни сътресения, което на свой ред даде шанс на други регионални сили да се намесят във вътрешните работи на по-слабите страни.

Пагубни практики

Не е логично да се допусне, че политическите лидери, които и досега не зачитаха своите народи като източник за икономически ръст, да поставят интересите на гражданите сред своите приоритети. Те така и не разбраха, че именно това е изходът от сегашните беди. Поради това, с някои малки изключения арабските режими продължават пагубните си практики, които ги водят към катастрофа. Разликата в сравнение с миналото е, че днес гражданите на арабските държави, от които се иска да затегнат коланите поради финансовите трудности, все по-настойчиво поставят исканията си за справедливост и за участие в публичните политики.

Сегашният хаос в Близкия изток ни изкушава към песимистични очаквания и безалтернативност. Сравнението с други части на света обаче показва, че няма подобен фатализъм в съдбата на народите. Именно субективният фактор позволи на Югоизточна Азия да извърши огромен скок в развитието си след 90-те години на миналия век. Друг пример са редица райони на Африка, които прогресираха след края на голямата война в Конго през последното десетилетие на 20 век и първото на 21 век. Изходът от сегашната ситуация на насилие, диктатура и икономически спад е в провеждането на дълбоки политически и икономически реформи и в арабския свят. На свой ред подобна задача изисква от лидерите в региона да изработят нова визия за развитието на Близкия изток за следвоенния период.

По-конкретно арабските монархии са изправени пред необходимостта от предоставяне на по-голямо участие в политическия процес на своите граждани и тяхното интегриране в системата на управление. Това предполага провеждането на парламентарни избори, както и формирането на консултативни съвети както на местно, така и на централно равнище. Северноафриканските държави от типа на Египет и Алжир следва да извършат разделение между различните клонове на властта по модела на туниския парламентаризъм. Целта е да не се допуска отделна институция или група да налага свой монопол върху политическата власт. Що се отнася до бившите централизирани държави като Либия, Сирия и Йемен, които сега преминават през период на гражданска война, за тях е необходимо да се извършат коренни промени, които да предоставят по-голяма свобода и правомощия на отделните региони и местните общности, което да позволи и по-добра защита на малцинствата.

Едно обаче може да се твърди със сигурност: старият регионален порядък в Близкия изток преживява период на хаос и насилие с неясни перспективи. Такава е картината в един регион, който има решаващо значение за световния мир и сигурност.

 

Народите по света се намират под въздействието на бързо променяща се световна конюнктура, белязана от възхода на популизма в различните му форми. За това допринасят наднационални предизвикателства от типа на технологичната революция и демографския бум, регионалните сътресения и рязкото намаляване на доходите от петрола, чуждестранната намеса и наследените дефекти от десетилетия тиранично управление и погрешни икономически практики. В арабския свят особено опасна е двойната заплаха от диктаторски режими, от една страна, и религиозен фанатизъм, от друга. Синтезът на тези фактори доведе до най-разрушителния период в историята на Близкия изток от основаването на съвременния арабски регионален ред непосредствено след Първата световна война.

Два бяха основните залози за запазване стабилността на арабските режими през предходните десетилетия в политическо и в икономическо отношение. Първият бе своеобразният социален договор, при който удовлетворяването на основните потребности на гражданите бе поставено в зависимост от тяхната политическа лоялност. С течение на времето обаче въпросният договор бе нарушен в резултат на разрастването на бюрокрацията в държавния сектор, което минира способността на управляващите да се справят с нарастващите потребности на бързо увеличаващия се брой жители на тези държави.

Вторият залог бе постоянният приток на петродоларови постъпления, който доведе до формирането на рентиерски общества, т. е. общества, в които националното богатство се преразпределяше чрез разклонена система от близки до властта кланове. Рязкото падане на цените на „черното злато“ от началото на 2014 г. обаче се превърна в едно от най-сериозните предизвикателства за арабския свят. С изключение на няколко най-богати петродоларови монархии, рентиерските обществени системи се изправиха пред несъстоятелността от по-нататъшното си възпроизвеждане и оцеляването на този паразитен социално-икономически модел.

Засилващите се кризи

С компрометирането на тези две основни опори, стабилността на арабския регионален ред и на неговите национални проекции бе поставена на карта. Но вместо да се справят с надигащите се социално-икономически и политически предизвикателства, арабските лидери прибягнаха до тактиката на моркова и тоягата, предлагайки на сънародниците си определени социални придобивки в съчетание с насилствени методи за налагане на вътрешния порядък. По такъв начин тези режими запазиха своя корумпиран характер, препятствайки необходимите реформи и лишавайки обществата си от средства за преодоляване на засилващата се криза на доверието между управляващи и управлявани.

В резултат на всичко това, онези режими, чието управление залагаше на насилието и разделението на обществото, се ориентираха към разпалването на етно-конфесионални и идейни борби между различните племенно-верски компоненти на своите общества. Други няколко държави преживяват период на политическо напрежение и неопределеност. Най-очевидният пример за негативния тренд в целия регион бе Сирия. Жителите на тази страна бяха поставени между чука и наковалнята: от една страна бе режимът, който бе готов да срине до основи цели градове, а от друга – варварското насилие на „Ислямска държава“. Сирийската криза се развиваше в ситуация, в която бившите центрове на сила от типа на Египет и Ирак преминаваха през период на вътрешни сътресения, което на свой ред даде шанс на други регионални сили да се намесят във вътрешните работи на по-слабите страни.

Пагубни практики

Не е логично да се допусне, че политическите лидери, които и досега не зачитаха своите народи като източник за икономически ръст, да поставят интересите на гражданите сред своите приоритети. Те така и не разбраха, че именно това е изходът от сегашните беди. Поради това, с някои малки изключения арабските режими продължават пагубните си практики, които ги водят към катастрофа. Разликата в сравнение с миналото е, че днес гражданите на арабските държави, от които се иска да затегнат коланите поради финансовите трудности, все по-настойчиво поставят исканията си за справедливост и за участие в публичните политики.

Сегашният хаос в Близкия изток ни изкушава към песимистични очаквания и безалтернативност. Сравнението с други части на света обаче показва, че няма подобен фатализъм в съдбата на народите. Именно субективният фактор позволи на Югоизточна Азия да извърши огромен скок в развитието си след 90-те години на миналия век. Друг пример са редица райони на Африка, които прогресираха след края на голямата война в Конго през последното десетилетие на 20 век и първото на 21 век. Изходът от сегашната ситуация на насилие, диктатура и икономически спад е в провеждането на дълбоки политически и икономически реформи и в арабския свят. На свой ред подобна задача изисква от лидерите в региона да изработят нова визия за развитието на Близкия изток за следвоенния период.

По-конкретно арабските монархии са изправени пред необходимостта от предоставяне на по-голямо участие в политическия процес на своите граждани и тяхното интегриране в системата на управление. Това предполага провеждането на парламентарни избори, както и формирането на консултативни съвети както на местно, така и на централно равнище. Северноафриканските държави от типа на Египет и Алжир следва да извършат разделение между различните клонове на властта по модела на туниския парламентаризъм. Целта е да не се допуска отделна институция или група да налага свой монопол върху политическата власт. Що се отнася до бившите централизирани държави като Либия, Сирия и Йемен, които сега преминават през период на гражданска война, за тях е необходимо да се извършат коренни промени, които да предоставят по-голяма свобода и правомощия на отделните региони и местните общности, което да позволи и по-добра защита на малцинствата.

Едно обаче може да се твърди със сигурност: старият регионален порядък в Близкия изток преживява период на хаос и насилие с неясни перспективи. Такава е картината в един регион, който има решаващо значение за световния мир и сигурност.

Коментари

Да благодарим за "новия арабски ред"

на нашите благодетели от "Козяк", които не само го създадоха, ами и със съучастието на нашите продажници ни вкараха в кюпа на съорганизаторите.

Да напомним:

Превратът срещу демократичен Иран, организиран от САЩ, създаде диктатурата, в която се пръкна сегашният режим.

Джими Картър започна да финансира бъдещите талибани и алкайдисти в Афганистан в началото на 1979-та (почти година преди навлизането на СССР), за да отслаби там "комунистическото влияние".

САЩ насъскваха Иран срещу Ирак и продаваха оръжие и на двете страни в една от най-кръвопролитните и продължителни войни на 20-ти век.

САЩ плащаха на ислямистките главорези в Пакистан и Афганистан за тероризъм срещу двете държави и СССР. От тези ислямски "герои" се пръкнаха шайки като Алкайда.

Посланикът на САЩ даде зелена светлина на Ирак да нападне Кувейт, след което използва повода да разбомби Ирак.

САЩ подкрепи диктатурите в Залива срещу контрол върху добива и пазара на петрол. Ръцете на ислямо-терористични чакали като режима Саудитска Арабия бяха развързани да финансират радикализация по цял свят.

Когато саудитски терористи събориха кулите, САЩ обвини Ирак, използва тая лъжа да нахлуе там, ограбиха каквото можаха и напуснаха, като оставиха вакуум, в който цъфна ИД.

В течение на години, ИД беше оставена да търгува свободно с петрол. Парите им секнаха едва когато Москва започна да бомбардира колоните им от танкери, едва 2011.

САЩ разпалиха т.нар. "Арабска пролет" с цел да сменят неудобните им правителства в Либия и Сирия. В резултат, цяла северна Африка е в пламъци, Либия беше унищожена, Сирия - почти.

"Фанатизмът" и "гражданските войни" са резултат от целенасочена политика за създаване на хаос и предпоставка за ново глобално преразпределение на ресурси.

Нещо, което да премахне многотрилионния дълг на САЩ към света.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Лично за вас успешна ли беше 2017 г.?