Напълно излишен въпрос, тъй като отговорът е повече от ясен. Както се оказа - не е точно така. Не и в България. Намират се хора, които казват, че захласването по “някакъв спортист” е признак за примитивизъм и нисък интелект.

Какъв е пък толкова тоя Гришо? Хайде стига сте ни заливали с него! Има къде-къде по-важни неща. Паднал, бил - все тая. Какво като е трети в света, голям праз! Та той даже не живее в България и не си плаща данъците тук, говори лошо родния си език. Защо да го харесвам?

Нека започна от един от последните “доводи”. Да, не живее в България, а в Монте Карло (като постоянна регистрация, иначе живее от континент в континент, град в град, корт в корт и полет в полет) просто защото Монако е данъчен рай. Неслучайно там пребивават и други тенисисти, пилоти от Формула 1, голф играчи, асове от колективни спортове след края на кариерата си, звезди на шоубизнеса...

Давид Гофен, с когото Григор снощи игра епичен финал, също живее в Монте Карло. Дали белгийците са му обидени по тая причина? Борис Бекер пък от много години не е в Германия. Той има дом в Лондон, където даже успя да банкрутира.

А дали германците имат зъб на Михаел Шумахер, 7-кратният световен шампион във Ф1, заради това че много отдавна, още на върха на славата си, избра идилията на Швейцария?

Примерите са безброй.

И не знам как говори и къде живее, но навсякъде, където играе, той представя България. Името на страната и флага ни стоят веднага след неговото. Може да е имал възможности да играе под чуждо знаме - срещу много пари. Не го e направил. За разлика от други, които се върнаха с подвити опашки от Казахстан, да речем.

Григор Димитров е първият българин, влязъл в световния елит на аристократичен и богаташки спорт като тениса, най-популярният индивидуален спорт. Преди него имаме едно епизодично влизане в топ 100 на Орлин Станойчев. 

Новак Джокович, например, имаше стъпки, по които да върви. Не и Григор, който тръгна от Хасково като най-обикновено момче.

Сега е всеобщ любимец в “белия спорт”, всички го харесват и уважават. Не се забърква в скандали като Ник Кириос, например, друг голям талант.

Не само пее с Роджър Федерер. Мениджърската агенция на Маестрото на тениса се грижи за интересите му. Анди Мъри кани българина на демонстративни мачове, на които се играе с шотландски полички. Новак Джокович помагаше на първата ни ракета със съвети в началото на пътя му.

А Рафа Надал отвори дома и корта си за Григор. За да потренират заедно. Дни наред. Днес Димитров признава колко много му е помогнало това.

ОК, нека остави настрана блясъка и аристокрацията на тениса. Че Дейвид Бекъм плаща кой знае колко пари за ложа, за да могат той и един от синовете му да гледат Григор. Че е трети в света, че вече е много популярен. Че мери ранг с изредените по-горе световни величия.

Григор Димитров е безупречен до момента на корта и извън него и пример за подражание в една страна, която има отчаяна нужда от такива хора. Добри примери. Не казвам герои, не само защото звучи изтъркано. Самият Григор не изглежда да се мисли за такъв, той се държи земно, не се изтъква.

Покрай психозата и Гришоманията тези дни дали се заслушахте в думите му след победите в Лондон? Димитров все говори за това колко много работи, как тренира, как иска да постига целите си стъпка по стъпка, мач по мач… Той говореше как се е “преборил с демоните си”. Как след грешка или загуба вече гледа напред - в следващата точка.  Остава фокусиран, а не се връща постоянно и саморазрушително назад към провала си.

И показа това с ракетата си. От ефектен играч, който редуваше атрактивни успехи с чести поражения (красиви) демонстрира, че вече може да печели и когато не му върви.  Да проявава харектер, да се променя на корта спрямо обстоятелствата. Да измъква нервни мачове с много психологически пикове и спадове.

Не е ли това житейски урок?

На този фон България е на едно от първите места по затлъстяване и затъпяване сред подрастващите. Те не искат да учат, все повече имат трудности да четат и смятат, не искат и да спортуват. 

Онзи ден говорих с един треньор от футболната школа на “Славия”, в която тренират няколкостотин деца. 

Той ми каза следното: 

“Моето наблюдение е, че децата вече са много слабохарактерни. Това е проблем на цялата нация, не само на футбола и спорта. Отказват се от първото нанагорнище. Няма го хъсът. После, целта е много ниска. Те искат да играят футбол в Първа лига. Не в чужбина, а в мъжкия отбор на клуба си. Трябва да имат много голяма амбиция. Аз искам да ги карам да се целят много високо, а къде ще стигнат е друг въпрос. Има много фактори, които оказват влияние. Но когато целта ти е ниска, няма как да стигнеш високото ниво. И не да гледат охолния живот на Кристиано Роналдо, а да си дадат сметка, че за да стигне там, той е платил цена.”

Някои се оглеждат и в охолния живот на Григор Димитров. Но дали си дават сметка и за неговата цена. Че личният му живот е изцяло на заден план, че има няколко седмици почивка в годината. Че останалото са тренировки, полети, кортове, поредния турнир и хотелска стая… Спор няма - той сам си е избрал това и си харесва живота.

Сигурно има родители на млади тенисисти, на които вече се привиждат 2,5 милиона от наградния фонд в Лондон. Не, смисълът не е в това.

Ясно е, че до това ниво стигат малцина. Смисълът е такива като Григор да подтикнат детето ви да тренира нещо, да мечтае и да се цели високо. Утре може да стане какъвто поиска (дай Боже) - лекар, инженер, компютърен специалист, адвокат, нещо в рекламата, туризма или пиара… Спортът ще му даде качества и навици, каквито другаде не може да придобие.

И безценни уроци. Че каквото и да правиш много трябва да бачкаш и учиш, че трябва да се променяш, да се изправяш след паданията и да опиташ да опровергаваш околните и самия себе си понякога. Че всичко е възможно.

Сега славим Григор Димитров. Но не беше толкова отдавна, когато сложихме кръст и на неговата кариера. През 2015 г. той имаше спад и побързахме да отсъдим, че вече е стигнал тавана си. Ще си останем само с големите очаквания и надежди. Ами безумното прозвище “бейби Федерер”? Какво ли е от тийнейджър да бъдеш сравняван с най-великия в тениса?

Ето ви един от “демоните” на Григор Димитров, с който той вече се справя.

2018 г. се очертава като много интересна и важна за Григор. Но сърцето ми е свито отсега. Ами ако не стигне пак поне до полуфинал в Австралия и не спечели турнира в София?

Нека опитаме и ние да преборим един демон и да подкрепяме Григор, независимо дали, колко и какви титли ще спечели още в тениса.