Ако свързвате проф. д-р Даниел Вълчев с министерстването му в образованието и вицепремиерския пост, който заемаше, с работата му като юрист и преподавател, с издадените учебници, научни книги и статии в областта на правото, с политиката въобще - то в четвъртък вечерта има нова изненада - премиерата на нов сборник с разкази. "Осмият ден от седмицата" - така Вълчев е нарекъл първата част на книгата, издадена от "Сиела", чието официално представяне предстои. Във втората част на сборника са събрани вече публикувани разкази от автора.

А преди премиерата - ето и кратък откъс от сборника:

Идиот

Преди идиотията да придобие друг смисъл, да се масовизира и да превземе с щурм градовете, кажи-речи всяко село си имаше селски идиот. Имаше си и селото на дядо ми. Беше висок, изпит мъж на неопределена възраст, с развлачени, отдавна непрани дрехи и с набола рядка брада. Ходеше из селото с трескав поглед и си говореше разни неща. Лицето му беше грубо, но очите му бяха като на дете – понякога възторжено светеха, друг път бяха мътни от неясна болка. Казваше се Стойчо, но всички му викаха Пумпала. Сигурно защото, когато силно се развълнуваше, независимо дали се радва, или му е мъчно за нещо, той разперваше ръце и започваше да се върти на място. Когато емоцията му беше много силна, придружаваше въртенето със силни гърлени звуци.

Като дете виждах Пумпала всяко лято, когато нашите ме оставяха за седмица-две при дядо Георги, бащата на баща ми. Дядо от години живееше сам. Баба ми беше починала, когато съм бил много малък, и единственият спомен за нея беше една жена с тъмни дрехи, която пере на двора черга с маркуч и твърд сапун. Но това може и да съм го сънувал или пък да съм го видял в някой от нароилите се филми, в които бели селски старци контрастират с нашарени от графити сиви градове, и после да съм си го нагодил. Повечето време през ваканциите прекарвах при родителите на майка ми – градски хора, които общуваха леко и се отнасяха с мен като с дете, каквото всъщност бях.

Не обичах много да ходя при дядо Георги. Бях градско момче и търсех развлеченията, които познавах. В селото на дядо нямаше нито кино, нито детски площадки, телевизорът в къщата му беше малък и с лоша картина, а за интернет в селото не бяха и чували. Накратко, беше ми скучно, а за едно малко момче това значи, че усеща и самота. Дядо Георги беше строг човек. Говореше малко, не ме глезеше и не се чувстваше длъжен, когато ми е тъжно, да ме развлича или успокоява. Казваше, че мъжът има нужда да остава сам, за да си припомня кой е и накъде е тръгнал. Сутрин ставаше рано, хранеше кокошките и нещо майстореше по двора, а когато аз се събудех, приготвяше за двама ни закуска – в повечето случаи 2 запържваше едро нарязана сланина и чукваше отгоре няколко яйца (за да сме силни през деня). Пушеше къси цигари без филтър, от които показалецът на дясната му ръка приличаше на намазан с йод.

Почти винаги, след като ме вземат от селото на дядо, майка ми още в колата намираше повод да изпъшка как дядо живее много нездравословно, как със сигурност ще се разболее и ние ще трябва да се грижим за него (при всичките ни други грижи). С годините посещенията ми при дядо Георги се разредиха и после съвсем спряха. Тръгнах по екскурзии, открих четенето и приятелството, светът ми рязко се разшири и стана по-ярък. Наред с това, образователните амбиции на майка ми по отношение на мен нараснаха и тя със страст се зае да ме записва на всевъзможни летни школи, курсове и семинари.

Последният път, когато отидох при дядо, беше месец, преди да навърша 18. Бях станал високо и здраво момче, под мишниците ми имаше косми и нова смущаваща миризма. Имах мнение по всички въпроси, с готовност натрапвах това мнение на околните и бях готов да се спречкам с всеки, за да го отстоявам

Беше средата на юли и дните бяха дълги и тежки. Вечер стояхме до късно на двора, дядо пушеше мълчаливо и си сипваше ракия от едно лимонадено шише, което държеше в камерата на хладилника. Питаше ме разни неща за мен или за нашите, а понякога ми разказваше някаква кратка история и тогава ми наливаше чаша вино, за да я преглътна по-лесно.

В една от тези вечери ми разказа историята на Пумпала. Стойчо бил момче от съседното село. Като завършил училище, станал тракторист. Оженил се за тукашно момиче и останал. Родили им се две деца – момиче и момче. Стойчо бил силен мъж, добър стопанин и най-добрият ловец на селото. Бил весел човек и тънък разказвач. И въпреки че не пиел много, вечер в кръчмата развличал мъжете с интересни истории. Уважавали го, но и малко се страхували от него, защото както бил добър, така и лесно избухвал, когато го обидят.

Една зима, докато бил с ловната дружинка в гората, попаднали на вълк. Успели да го ранят и тръгнали по дирята. Стойчо пръв го видял как е легнал в едни храсти. Прицелил се да го доубие, но вълкът го погледнал. Дали е истина, или не – никой не знае, но после Стойчо разказвал, че пръв той погледнал вълка през мерника на пушката. Вълкът също го погледнал някак особено и Стойчо не можал да стреля. Вместо това отишъл близо до вълка и огледал раната му. Бил 3 лошо ударен в десния хълбок и бил изгубил много кръв. Стойчо се приближил още, а вълкът сякаш се успокоил и се отпуснал. На Стойчо му дожаляло да го убие и го нарамил на гръб, но преди това за всеки случай му завързал муцуната и краката с въже. Така го носил до селото, а там го стоварил на средата на двора си и пратил да извикат ветеринаря. Когато оня дошъл, Стойчо дълго го убеждавал да му помогне и накрая двамата натиснали вълка и успели да извадят куршума от хълбока му. После Стойчо отнесъл вълка в бараката за инструменти, оставил му храна и вода и го заключил. Три месеца всеки ден ходел да му носи храна и вода и да му наглежда раната.

Вълкът се пооправил и свикнал със Стойчо и даже взимал храна от ръката му. По някое време Стойчо го изкарал на двора и го вързал до другите две кучета. В началото не се спогаждали, но след време започнали да се разбират. Жената на Стойчо и тя свикнала и взела да пуска децата да си играят с вълка. Децата му измислили и име – Рошко, понеже козината зад ушите му стояла рошава и на фитили. От време на време, най-често по пълнолуние, вълкът не го свъртало на едно място, цяла нощ ходел по двора и виел. Но хората и с това свикнали.

И постепенно всички щели да забравят тази история, ако една нощ в двора на Стойчо не влезли някакви цигани. Били трима, от махалата в края на селото. Дали са искали нещо да откраднат, или пък са били гладни – кой знае. Но кучетата ги залаяли, те се уплашили и в уплахата си убили едното куче с нож, а другото се скрило. Рошко се настървил и се хвърлил отгоре им. Чули се викове, събудило се Стойчовото семейство, събудили се и околните къщи, насъбрал се народ. Запалили лампи и видели, че на единия циганин дясната китка, дето още държала нож, била откъсната и лежала на земята. Другият бил легнал и виел, като се държал за крака. А третият се бил затворил в курника при кокошките и викал за помощ. Дошъл и кметът, извикали полиция, случаят се разчул, даже имало и репортаж по местната кабелна телевизия. В началото сякаш се радвали на вълка, после взели да казват, че ако беше куче, щяло само да обезвреди крадците, ама нали е диво животно... Намесили се и някакви активисти – едните защитавали циганите от вълка (може да са влезли непозволено в чужд имот, ама и те са хора и не може да пуснеш вълк насреща им). Другите защитавали вълка от Стойчо (защото го е отнел от неговата естествена среда и го е дресирал като куче).

Накрая някакъв прокурор повдигнал обвинение на Стойчо. Взели да го влачат по съдилища и един ден, като се върнал от града, където бил на дело, Стойчо заварил вкъщи децата да пищят, а жена му да се вайка. Докато го нямало, дошъл кметът с двама униформени и застреляли Рошко пред децата. Имали заповед. Не стига това, ами след няколко дена, като отишъл в кметството, Стойчо видял на стената в канцеларията на кмета опъната вълча кожа. Познал я по рошавата козина зад ушите, тук-таме на фитили. Стойчо хванал кмета за реверите, а онзи взел хем да го заплашва, хем да се хили под мустак. На Стойчо му причерняло, вдигнал кмета и го изхвърлил през прозореца от втория етаж. Онзи се натрошил целия, ама оживял. Стойчо го арестували, съдили го и му дали пет години. Върнал се след три и половина, посред лято, ама вече друг човек. Къщата му била продадена заради разноските по делата. Жена му пък била взела децата и била заминала нанякъде. Хората, да ги питаш защо, ама странели от него. Кметът още бил кмет и последният път бил спечелил изборите с гласовете на циганите от махалата. И в знак на благодарност направил секретар в кметството един от ония тримата, дето влезли у Стойчо и дето объркали целия му живот.

Стойчо не издържал. Като разбрал всички тия работи, отишъл до кръчмата, изпил една голяма кана със студена вода, а друга една излял върху главата си. После излязъл на площада, разперил ръце и започнал да се върти в кръг. Въртял се и виел като вълк. Първо леко, а след това все по-силно.

Дядо спря да разказва и отиде до хладилника да си сипе ракия. А аз още преживявах чутото. Виждах хората, събрани на площада, как гледат Стойчо със страх. Сигурно и кметът е гледал, скрит зад перденцето на прозореца в кметството. Представях си как някой понечва да отиде при Стойчо и да го спре, да не му стане лошо от горещината, напрежението и въртенето. Но дядо Георги му прави знак да не го закача и бавно пали нова цигара.

След тази случка Пумпала изчезнал от селото. Някои казвали, че са го прибрали роднини, други – че отишъл в града да се лекува в някаква болница. След няколко месеца се върнал и вече не бил Стойчо, а Пумпала.

От вечерта, когато дядо ми разказа историята на Пумпала, минаха години. Дядо ми отдавна го няма, не знам и какво е останало от селото. Не съм го признавал на никого, но напоследък ми се иска да го споделя. Има дни, в които чувствам, че не мога да понеса света около мен. Тогава се прибирам 5 вкъщи, затварям се в спалнята, разпервам ръце и започвам да се въртя. Като идиот. И ми се иска да вия, но се стрaхувам, че жена ми и децата ще ме чуят.

* Представянето е в четвъртък от 19 ч със специалното участие на: 
Иглика Трифонова, която ще вземе отношение по въпроса дали разказите стават за филмиране.
Димитър Стоянович, който ще вземе отношение по въпроса дали разказите стават за четене.
Борис Велчев, който ще вземе отношение по въпроса дали чрез разказите авторът е осъществил някой от съставите на Наказателния кодекс. 
Гости ще бъдат актьорите Христо Гърбов и Николай Ишков и група "Акага".