През миналата седмица гледахме мамчета (палави), тази – бащи (в излишък) и история за рождения ден на мечка вдовица. Изглежда някакава развеселена разпуснатост превзема предколедно салоните след сериозното кино на „Киномания“. Макар че, ако трябва да гледам само един филм тази седмица, той ще е мечешкият (но само защото вече гледах „Да обичаш Винсент“ и видях „добрите момчета“ в „Да живее България“).

Да обичаш Винсент

Сюжетът на „Да обичаш Винсент“ е прост – след смъртта на Ван Гог последното му писмо трябва да бъде доставено до брат му Тео. Познатият от прочутия портрет пощальон Жозеф Ролен възлага задачата на сина си – който по време на издирването постепенно променя мнението си за „откачения художник“. (Ако Ван Гог не ви вълнува особено, филмът може да промени и вашето мнение.)

Технологията на създаването на филма е по-сложна: първоначално сценарият е заснет с актьори за две седмици по местата на действието в студио в Лондон. После заснетите ленти са предадени на екип от 50 художници в Гданск, които прерисуват 65 хиляди кадъра с маслени бои като отделни картини.

Представянето на всеки нов герой започва от позицията, в която го е нарисувал Ван Гог. Това създава една много интересна перспектива – художникът сам, чрез картините си, разказва за смъртта си и събитията след нея.

Освен в цветните кадри картини част от историята е разказана в черно-бели „снимки“ – те са вдъхновени от фотографии от края на XIX век.

Произведението е едновременно елегия за художника, криминално разследване на смъртта му и последните му дни, както и изложба с 65 хиляди картини в стила на Ван Гог, създадени по негови портрети, пейзажи, интериори, натюрморти.

„Да обичаш Винсент“ е красив, оригинален и трогателен филм. Единственият му проблем (ако можем да го наречем така) е, че поне в началото сме така зашеметени от визуалното пиршество, което се лее от екрана, което може да попречи на зрителските ни сетива да следят историята в нейната цялост.

 

 

Падингтън 2

Може да звучи кощунствено, но и главният герой, който се завръща в „Падингтън 2“, също както Ван Гог, заслужава да бъде обичан. В началото на филма обаятелното мече вече живее постоянно със семейство Браун и се радва на почти пълно одобрение в квартала, пръскайки радост и мармалад около себе си.

Докато търси перфектния подарък за 100-тния рожден ден на леля Луси – мечката вдовица в Перу, която го е отгледала, – Падингтън попада на чудна панорамна книжка с изгледи от Лондон (чудесен повод за възхитителна въображаема анимационна разходка из Лондон). За да събере пари, той започва работа като мияч на прозорци и чистач на покриви (чудесен повод за физически гегове и хумор в духа на Бъстър Кийтън). Но малко преди да събере сумата, книжката е открадната, а Падингтън е осъден и попада в затвора за кражбата, която не е извършил.

Оттук нататък приказката придобива леко детективски характер. Докато мечето се бори (предимно с добро) да оцелее в опасната компания на крадци, убийци и други престъпници, семейството му трябва да открие истинския крадец, за да възстанови справедливостта и да върне свободата на Падингтън.

 

 

„Падингтън 2“, разбира се, е детски филм, но от от най-хубавите, които и възрастните могат да гледат с почуда и възхита, стига детето вътре в тях да не си е тръгнало окончателно. Лондон е красив като илюстрация от приказка, което впрочем се отнася и за целия филм, външно и вътрешно, буквално и метафорично, заедно с цялата комедия, драмата, екшъна и съспенса – когато веселата приказка става плашеща, но все така по приказен начин.

Актьорите – предимно звезди на британското кино – играят великолепно (и със самоирония), особено Хю Грант, но също и Джули Уолтърс, Джим Броудбенд, Брендън Глийсън, Сали Хокинс (която чакаме с нетърпения да видим скоро във „Формата на водата“).

Основните оръжия на този перфектен детски филм са красотата, добросърдечният хумор и високият професионализъм на създателите му. Знам, че изсипах доста суперлативи, но докато гледах „Падингтън 2“, се замислих колко отдавна детски филм не е получавал „Оскар“. Като проверих, излезе, че това не се е случвало от почти 50 години, от времето на „Мери Попинс“ и „Оливър“ – още два истории, случващи се в Лондон. Но и този път детски филм няма да получи главната награда. Академията си има твръде много главоболия, за да даде „Оскар“ на детски филм, колкото и да е добър.

Специално за българския зрител, „Падингтън 2“ можеше да стане още по-добър, ако и българският дублаж беше на ниво, но не е. Като оставим настрана въпроса  дали имаме актьори, сравними с изброените по-горе, остава дразнещият проблем с липсата на синхрон между усти и гласове.

Бащи в излишък 2

В „Бащи в излишък 2“ Уил Фарел и Марк Уолбърг се завръщат в ролите си на Дъсти (Марк Уолбърг) и Брад (Уил Феръл) в още по-глупавото продължение на един от и без това не особено умните коледни филми. Този път освен с децата си помежду си те трябва да се борят и със собствените си бащи (Мел Гибсън и Джон Литгоу).

Ако перифразираме известната поговорка за бабите и детето, можем да кажем „Много бащи – хилаво дете“. Хилаво, но все пак смешно. Смехът обаче идва най-вече от чисто актьорските умения на Фарел и Литгоу. Изглежда, че те могат да разсмеят публиката дори и ако съобщават нивото на река Дунав в сантиметри.

 

 

Американските медии са още по-зли с „Бащи в излишък“. Ето няколко цитата от ревютата:

„Бащи в излишък е боклук.“ Точка. Това е отровен, злокачествен филм, създаден за насладата на онези, които все още не са забелязали факта, че този вид светоглед рухва в пламъци, докато говорим. Нека му се наслаждават, докато го има.“ „Вълчър“

„С цялото насилие в света напоследък изглежда извратено да се вкарва толкова много мачовска агресия в уж забавен коледен филм.“ „Холивуд рипортър“

„Филмът представя родителството като смърт за мъжествеността, окончателна капитулация пред кастриращия ефект на семейния живот.“ „Слант“

Да живее България

За нас, живеещите тук, „Да живее България“ е най-важният филм – и то не само тази седмица. Добре е, че тръгва по екраните (макар без големите кина в моловете), защото филмът на Адела Пеева трябва да бъде видян от колкото може повече хора – родители, учители, студенти, общественици, представители на прокуратурата, политици… всякакви хора, на които и бъдещето, и настоящето на страната ни не са им безразлични. И които не само могат, но и са длъжни да направят нещо.

„Да живее България“ има потенциал да отвори очите ни за реалносттта, в която живеем – и тя много бързо може да се окаже по-страшна, отколкото сме подозирали, благодарение на „иначе добрите момчета“ – националистите. Семената на омразата са посети и вече никнат плодове.

 

 

"Площад Славейков"