Ad Config - Website header

 

Article_top

Европейската комисия е във фаза на отричане.

Тя отказва да приеме медицинския факт, че схемите за релокация на мигранти се провалиха.

Повече от два месеца след изтичането на двегодишния им срок от Гърция и Италия в другите страни на ЕС са преместени малко над 32 000 незаконно пристигнали мигранти от първоначално планирани 160 000.

Комисията твърди, че 32-те хиляди били 90 на сто от тези, които отговаряли на критериите за преместване. Бюрократичната стъкмистика обаче няма как да скрие, че тези хора са капка в морето от 1,5 милиона, пристигнали нелегално в Европа, за срока на действие на схемите.

Комисията си затваря очите и за друга реалност – че безпрецедентно три държави членки отказват да се подчинят на решения на ЕС, свързани с релокацията, и са готови да платят глоби, но да не ги изпълнят. Че тя като пазителка на договорите вече две години не е в състояние да наложи тези решения и получава среден пръст от Будапеща, Варшава и Прага.

Комисията отрича и трета очевидност – че правителствата и гражданите масово мразят мигрантските квоти, че Европа е в безпрецедентни раздори заради тях. Че в столиците никой не иска да даде на неизбрани чиновници и политици в Брюксел властта да диктуват за кого държавите членки да отворят границите си.

Намесата на Брюксел в политика, толкова интимно свързана с националния суверенитет, беше главната причина за "Брекзит". Това е четвъртата реалност, за която Комисията предпочита да не говори.

А петата е, че главният архитект и защитник на квотите, комисарят по миграцията Димитрис Аврамопулос, е грък, тоест гражданин и бивш министър на страна, пряко заинтересована от схемите за релокация и от предлагания постоянен квотен механизъм.

Дали съпротивата срещу квотите е “правилна”, е идеологически спор. Политическата реалност обаче е, че тя е масова. И истинската демокрация трябва да отчита тази реалност. Иначе може да падне нейна жертва. Защото страхът от миграцията отглежда недемократични сили.

Колкото повече Брюксел натиска за квоти и “солидарност”, толкова повече расте подкрепата за популисти и еврофоби от всички страни и породи в ЕС. Толкова повече отслабват традиционните проевропейски партии.

Това се опита да забележи председателят на Европейския съвет Доналд Туск във вчерашната си покана за среща на националните лидери.

Той им написа реалността – че квотната система е “разделяща” и “неефективна”.

Комисията и лично Аврамопулос веднага го заклеймиха, тъй както едно време комунистическите политбюра клеймяха всеки плах опит за дисидентство.

“Документът, подготвен от председателя Туск, е неприемлив”, каза Аврамопулос на пресконференция в Страсбург. “Той е антиевропейски и пренебрегва цялата работа, която сме извършили през изминалите години. Този документ подкопава един от главните стълбове на европейския проект, принципа на солидарността.”

Типичен болшевишки стил – идеологически заклинания и нито един аргумент в тяхна подкрепа. Туск е грешник, защото се отклонява от генералната линия, от правата вяра. Следователно трябва да бъде порицан, а може би и отлъчен.

Западните елити, които робуват на политическата коректност, не усещат как се болшевизират в нея, докато не ги плеснат по челото “изненадващите” резултати от някои избори или референдум.

Докато не се събудят за откритието как на обикновените хора им е писнало от тази “правилна” Европа, която не се справя с нито една криза, а само създава нови.

За Централна и Източна Европа сектантското отричане на реалността е déjà vu. Те си спомнят, че разминаването между думи и дела, между идеали и реалности беше това, което срина комунизма и източния блок отвътре – не американските ракети.

Туск, някогашен активист на студентския комитет на “Солидарност”, е съвременник и участник в тази имплозия. Той вижда и назовава симптомите на разпада, които Юнкер, Меркел и Макрон отказват да приемат.

Отказват дори след като германските избиратели наказаха управляващите с най-лошите им резултати от Втората световна война насам, дори след като Националният фронт във Франция удвои абсолютния брой на гласовете си на последните президентски избори.

“Опитът от разпадането на Съветския съюз в много отношения определя начина, по който източноевропейците възприемат събитията днес”, пише Иван Кръстев в последната си книга “След Европа” ("Обсидиан", София, 20-21 стр.). “Наблюдавайки политическата тревога в Европа, ние сме обзети от потискащото усещане, че сме виждали това и преди – с единствената разлика, че тогава ние не възприемахме света, който се разпадаше, като наш свят. А сега е нашият. Тогава се радвахме на промяната, сега тя ни ужасява.”

В бележките си до лидерите Туск не разкритикува никого. Не посочи с пръст, не потърси отговорност. Той просто отбеляза очевиден факт – че релокацията не работи, че кралят е гол. Откликът на констатацията му беше истеричен, агресивен, като срещу несправедливо обвинение.

Комисията сякаш забрави, че колегите на Туск в Европейския съвет са нейните работодатели. Че не те са отговорни пред нея, а обратното – тя е отговорна пред тях. Че след две години ще има европейски избори и ЕС ще има нов председател, нова комисия, нов парламент.

И че ако проблемът с миграцията е още тук и още е такъв, избирателите няма да обвиняват за него тази или онази институция, а Европа.

 

Европейската комисия е във фаза на отричане.

Тя отказва да приеме медицинския факт, че схемите за релокация на мигранти се провалиха.

Повече от два месеца след изтичането на двегодишния им срок от Гърция и Италия в другите страни на ЕС са преместени малко над 32 000 незаконно пристигнали мигранти от първоначално планирани 160 000.

Комисията твърди, че 32-те хиляди били 90 на сто от тези, които отговаряли на критериите за преместване. Бюрократичната стъкмистика обаче няма как да скрие, че тези хора са капка в морето от 1,5 милиона, пристигнали нелегално в Европа, за срока на действие на схемите.

Комисията си затваря очите и за друга реалност – че безпрецедентно три държави членки отказват да се подчинят на решения на ЕС, свързани с релокацията, и са готови да платят глоби, но да не ги изпълнят. Че тя като пазителка на договорите вече две години не е в състояние да наложи тези решения и получава среден пръст от Будапеща, Варшава и Прага.

Комисията отрича и трета очевидност – че правителствата и гражданите масово мразят мигрантските квоти, че Европа е в безпрецедентни раздори заради тях. Че в столиците никой не иска да даде на неизбрани чиновници и политици в Брюксел властта да диктуват за кого държавите членки да отворят границите си.

Намесата на Брюксел в политика, толкова интимно свързана с националния суверенитет, беше главната причина за "Брекзит". Това е четвъртата реалност, за която Комисията предпочита да не говори.

А петата е, че главният архитект и защитник на квотите, комисарят по миграцията Димитрис Аврамопулос, е грък, тоест гражданин и бивш министър на страна, пряко заинтересована от схемите за релокация и от предлагания постоянен квотен механизъм.

Дали съпротивата срещу квотите е “правилна”, е идеологически спор. Политическата реалност обаче е, че тя е масова. И истинската демокрация трябва да отчита тази реалност. Иначе може да падне нейна жертва. Защото страхът от миграцията отглежда недемократични сили.

Колкото повече Брюксел натиска за квоти и “солидарност”, толкова повече расте подкрепата за популисти и еврофоби от всички страни и породи в ЕС. Толкова повече отслабват традиционните проевропейски партии.

Това се опита да забележи председателят на Европейския съвет Доналд Туск във вчерашната си покана за среща на националните лидери.

Той им написа реалността – че квотната система е “разделяща” и “неефективна”.

Комисията и лично Аврамопулос веднага го заклеймиха, тъй както едно време комунистическите политбюра клеймяха всеки плах опит за дисидентство.

“Документът, подготвен от председателя Туск, е неприемлив”, каза Аврамопулос на пресконференция в Страсбург. “Той е антиевропейски и пренебрегва цялата работа, която сме извършили през изминалите години. Този документ подкопава един от главните стълбове на европейския проект, принципа на солидарността.”

Типичен болшевишки стил – идеологически заклинания и нито един аргумент в тяхна подкрепа. Туск е грешник, защото се отклонява от генералната линия, от правата вяра. Следователно трябва да бъде порицан, а може би и отлъчен.

Западните елити, които робуват на политическата коректност, не усещат как се болшевизират в нея, докато не ги плеснат по челото “изненадващите” резултати от някои избори или референдум.

Докато не се събудят за откритието как на обикновените хора им е писнало от тази “правилна” Европа, която не се справя с нито една криза, а само създава нови.

За Централна и Източна Европа сектантското отричане на реалността е déjà vu. Те си спомнят, че разминаването между думи и дела, между идеали и реалности беше това, което срина комунизма и източния блок отвътре – не американските ракети.

Туск, някогашен активист на студентския комитет на “Солидарност”, е съвременник и участник в тази имплозия. Той вижда и назовава симптомите на разпада, които Юнкер, Меркел и Макрон отказват да приемат.

Отказват дори след като германските избиратели наказаха управляващите с най-лошите им резултати от Втората световна война насам, дори след като Националният фронт във Франция удвои абсолютния брой на гласовете си на последните президентски избори.

“Опитът от разпадането на Съветския съюз в много отношения определя начина, по който източноевропейците възприемат събитията днес”, пише Иван Кръстев в последната си книга “След Европа” ("Обсидиан", София, 20-21 стр.). “Наблюдавайки политическата тревога в Европа, ние сме обзети от потискащото усещане, че сме виждали това и преди – с единствената разлика, че тогава ние не възприемахме света, който се разпадаше, като наш свят. А сега е нашият. Тогава се радвахме на промяната, сега тя ни ужасява.”

В бележките си до лидерите Туск не разкритикува никого. Не посочи с пръст, не потърси отговорност. Той просто отбеляза очевиден факт – че релокацията не работи, че кралят е гол. Откликът на констатацията му беше истеричен, агресивен, като срещу несправедливо обвинение.

Комисията сякаш забрави, че колегите на Туск в Европейския съвет са нейните работодатели. Че не те са отговорни пред нея, а обратното – тя е отговорна пред тях. Че след две години ще има европейски избори и ЕС ще има нов председател, нова комисия, нов парламент.

И че ако проблемът с миграцията е още тук и още е такъв, избирателите няма да обвиняват за него тази или онази институция, а Европа.

Коментари

Усетихте се, лайномети.

Усетихте се, лайномети.
Белята за вас е непоправима.

ВЕЧЕ е непоправимо. Колко ще

ВЕЧЕ е непоправимо. Колко ще издържат фалшификациите в Германия също не е ясно. Но от мене да го знаете - Полша е твърде близо до Германия, а немците не са толкова безмозъчни колкото ви се струват

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията