Парламентарните избори в Чехия откроиха като първа политическа сила партията АНО (“Действие на недоволните граждани“). Нейният лидер Андрей Бабиш, милиардер, медиен магнат и бивш министър на финансите, има характеристиките на класически популист и евроскептик. Неслучайно в повечето заглавия над информациите за последния парламентарен вот в Чехия може да бъде прочетено, че популистите печелят изборите, или че евроскептицизмът заема още по-твърди позиции в страната.

Победата на Бабиш не е изненада  нито от гледна точка на обществените нагласи в Чехия, нито като продължение на една сравнително отдавна заложена европейска политическа тенденция.

Алтернативна визия

В останалите държави от Вишеградската четворка вече управляват партии, чиито идеологии са не просто отрицание на традиционните политически модели на прехода, а и до голяма степен идват като алтернативна визия на сериозно разклатения либералдемократичен фундамент на Европейския съюз.

Такава е ФИДЕС на Виктор Орбан в Унгария, откровено изповядваща антимигрантски настроения. Такава е „Право и справедливост“ в Полша, чиято доминация в политическия живот на страната изхвърли зад борда на голямата политика и традиционната левица, и традиционната десница. Наскоро победата на Австрийската народна партия изкара на сцената като бъдещ най-млад премиер в историята 31-годишния Себастиан Курц, който спечели гласоподавателите с крайно дясна, популистка и антимигрантска реторика. Амбициите на Курц са да доближи Австрия до Вишеградската група, с което – ако стане реалност – ще се разшири геополитическото пространство на националконсервативния, антилиберален и популистки сегмент в ЕС.

Европейската демокрация и като вътрешноприсъщи принципи и ценности, и като процедура на периодично провеждани избори е естествена среда за промени във властта, за идване на една или друга партия в управлението, за влияние на едни или други идеи в обществото. Но като че ли посоката на европейското политическо развитие все по-често ще ни връща към стари въпроси, неполучили своя отговор, или ще поставя още по-неумолими ребуси, които едва ли – когато и да е – ще намерят решения.

Политическата история е поле, наситено със събития и процеси. Но образите и конструкциите, създадени в резултат на политическите събития и процеси, са поле на красноречиви метафори, симетрични и асиметрични сравнения, както и на дръзки и провокативни разсъждения и изводи.

Метафора на историческото време

Победата на Бабиш в Чехия е част от настъплението на националпопулизма и евроскептицизма. На фона на глобалните европейски политически процеси успехът на АНО не носи никаква изненада. Нито е изненада, че социалдемократите бележат най-слабия си изборен резултат след мирното разделяне на Чехословакия през 1993 г. Онова, което изисква съвременен отговор и сериозна политическа реплика, е какво се случи през близо трийсетгодишния период, който освен конкретика в развитието на Чехословакия и Чехия може наистина да бъде определен и като метафора на историческото време в Европа. Какво се случи, че в идеен и ценностен план тръгнахме от символа Вацлав Хавел и стигаме до символd на своеобразното му отрицание в лицето на Андрей Бабиш? В символ на какво ще се превърне Бабиш?

През 1992 г. в България е публикувана биографичната книга на Еда Кризеова „Вацлав Хавел – поет и президент“. В предговора Блага Димитрова дава свое обяснение защо интелектуалците от Източна Европа изоставиха своята творческа дейност и се впуснаха в политиката. Тя казва:

„Името Вацлав Хавел се превърна в символ тъкмо на тази сякаш необяснима метаморфоза. Разгадан е феноменът на органична спойка между нравственост, култура и политика. Новото поколение има историческия шанс да се самоизгражда в съпротива срещу всички канони на монополистичния режим, срещу лъжата, която ражда верижна лъжа. Всяко открито произнасяне на някакво табу се превръща в политика. Всеки свободен, смел, независим жест за спасяване на истината в името на живота се възприема като политика. Чрез творческото си кредо Хавел сам се въвлича все повече в политиката, тласкайки развитието на своя народ към бъдещето.“

Тези размисли на Блага Димитрова за Вацлав Хавел и за естественото преливане между нравственост, култура и политика отразяват не просто духа на времето от първите години след падането на Берлинската стена. Нещо повече – те са част от еуфорията и големите надежди, че при разпада на монополистичния режим, както Блага Димитрова нарича социализма в Източна Европа, интелигенцията ще поеме политически и управленски функции и в условията на прозрачност и гласност ще изтласка комунистическата номенклатура и бюрокрацията към периферията и ще застане в основата на бъдещите демократични общества. Та нима този илюзоpен патос като отглас от съветската перестройка не е провокирал и известната статия на Желю Желев „Великото време на интелигенцията“, публикувана през 1988 г. във вестник „Народна култура“? Оттогава са изминали 29 години.

Лидери без визия

По иронично стечение на обстоятелствата само след месеци – от началото на 2018 г., България поема ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз. И това ще се случи 30 години след програмната статия на д-р Желев. Велика интелигенция във велико време ли управлява, или Европа и България отдавна са се отказали от натиканата по ъглите интелигенция и се управляват от ново поколение средно образовани чиновници? Лидери без визия, хора, за които произнасянето на истини е също толкова еретично, колкото е било във времената на съпротива срещу натрапения социализъм.

Ако Хавел, както пише за него Блага Димитрова, се въвлича в политиката чрез творческото си кредо и така слива двата си образа – на творец и на политик – в сложния образ на демократичен гражданин на Европа, то как се въвлича в политиката един милиардер като Андрей Бабиш? Той не е нито драматург, нито поет, нито писател. Той няма как с творческо кредо да се превърне в олицетворение на избирателни предпочитания.

Бабиш обаче е медиен магнат. Нещо като Берлускони, само че в чешки вариант. Силвио Берлускони стана явление в италианската и европейската политика чрез мощта на своите медии и на умело разгърната политика на популистките образи. Очевидно и Бабиш е такъв. Откровената новина за гражданите на Източна Европа, която им носи актуалното политическо развитие, може да бъде определена като неумолимо, дори брутално изчистване на обществено-политическите понятия.

Подмяна на съдържание и смисъл

Днес под свобода на словото и плурализъм на мненията ни се предлага да разбираме право на богатите собственици на медии да печелят не само финансови средства, а и обществено влияние и власт с помощта на моделиран с техните ресурси медиен пазар. Демокрацията, която преди три десетилетия имаше смисъла да се позволи на различни идеи да се конкурират в обществото, в чиято основа обаче бе залегнал принципът на толерантността и мултикултурализма, днес е с преобърнато в  противоположно вътрешно съдържание.

Днес се опитват да ни внушат, че под демокрация трябва да разбираме правото да се издигат стени по границите, правото носителите на различни малцинствени езици и култури да бъдат притискани в националните периферии и дори прогонвани оттам. Така се стигна до подмяна на съдържания и смисъл, до забрава за мечтаната роля на интелигенцията и просветеността при бъдещото реформиране на някогашните тоталитарни общества. Подмяната и забравата направиха днес така, че някогашните еднопартийни източноевропейски общества заедно с лишените от идеологически дразнител, уморени от материално благополучие западноевропейци са еднакво безпомощни и без въображение в опита си да решават сложни задачи в пространството и от името на ЕС.

Три важни критерия

Има три важни критерия, с чиято помощ може да се проследи еволюцията на политическото безсилие и на отказа на Брюксел да поема категорична политическа отговорност и да изразява консолидирани и стратегически позиции по важни за бъдещето на Съюза проблеми.

Първият критерий е в степента на адекватност между историческа справедливост и геополитически интереси. Той най-релефно личи в темата за отношението на ЕС към процеса на интеграция в него на Република Турция. В исторически план Турция е един от най-старите кандидати за членство в ЕС. Анкара подава официалната си молба за пълноправно членство през 1987, а още през 1959 година е поискано асоциирано членство в тогавашната Европейска икономическа общност. Десетилетията безплодно турско чакане пред вратите на институционална Европа отразяват не само качеството и степента на реформи в турското общество, но и колебливостта и неискреността на ЕС да води диалог със страна, чието население е изразител на различна от традициите на Европа религия и култура.

Днес – особено при отчетливото оформяне на десноконсервативен и националпопулистки образ на ЕС – изборни победи и бъдещи управления на Австрийската народна партия и на АНО в Чехия – диалогът с Турция изглежда ще бъде още по-проблематичен и затруднен. А само през 2005 г. Гюнтер Ферхойген в своята книга „Европа в криза“ предвиждаше до 2015 г. Турция начело с Ердоган да реализира дори пълноправно членство в Съюза. Сега не само темата за пълноправно турско членство, но и изобщо въпросът за продължаване на диалога между ЕС и Турция се поставя под сериозни възражения. Очевидно е, че балансът между историческата справедливост и геополитическите интереси този път е нарушен поради конюнктурата на нов европейски християнски абсолютизъм и взрива от националпопулизъм. Това маркира и първата степен на неустойчивост на ЕС – непоследователност във визията за цивилизационно обогатяване и разширяване.

Вторият критерий за изследване на европейски динамики е толерантността като отношение към индивидуалните носители на различия. Германският философ Юрген Хабермас преди години написа нещо, което днес изглежда като първи предупредителен сигнал за криза в ЕС:

„Дори ако един мигрант по икономически причини, потърсил място в ЕС, бъде върнат, това ще бъде белег, че нещо в Съюза не е наред.“

Хабермас е един от последните  колоси на демократичното визионерство и е част от мечтата за силен чрез пъстротата и многообразието си ЕС. Философът едва ли е допускал, че в това скрито измежду страниците на неговото изследване „Конституцията на Европа“ изречение е заложен не само фундаментален критерий, но и бъдеща тежка присъда за състоянието на Съюза. Тъкмо заради отношението към мигрантите  – част от тях бягащи към Европа от войните в Близкия изток, а други – от мизерията в своите страни, Брюксел се оказа парализиран в невъзможността си да продуцира общо решение и да изгради обща политика на ЕС към бежанския проблем.

Със сигурност нещо в Съюза не е наред, както предупреждава Хабермас. Днес живеем в друг Европейски съюз, построен върху развалините на демократичната мечта за обединение на различията от цветове, цивилизации, езици и култури. Това е Съюзът на победители като Бабиш и като Курц, на разделение между „богати“ и „бедни“ роднини в ЕС, на идеологиите за изграждане на стени и на християнцентризъм. Но това са и днешните реалности, в чиито параметри трябва да се прави политика на формулиране и отстояване на национални интереси. Това е съвременна Европа – с множество популисти във властта, но и с тъжната носталгия, че отдавна липсват личности като Хавел и Желев. Както и вече я няма тяхната Европа.

И ако изобщо има смисъл да се говори за третия критерий за оценяване на способностите на ЕС да се справя с нетрадиционни политически предизвикателства, няма как да бъде подмината задълбочаващата се криза в Испания. В началото си тя сякаш предизвикваше реакции на умора и отегчение сред европейските бюрократи. И без това пред чиновниците от Брюксел стои трудно решимият проблем как да се водят и как да завършат преговорите с Великобритания по нейното бъдещо излизане от ЕС.

Историческа гузност

Всеобщите оценки, че преговорите с Лондон по „Брекзит“ са достигнали задънена улица, вероятно будят основателно безпокойство. Темата за спора между Лондон и Брюксел намира естествено място в центъра на европейската сцена – непосредствено под прожекторите на европейското обществено мнение. Испанската криза се появи сякаш някъде встрани – на по-тъмно, неосветено и натоварено с историческа гузност място в европейското полезрение.

От испанската криза по нов начин се формулира темата за съотношението между конституция и права. Днес никой аргументирано и справедливо не може да каже дали конституционните норми или правото на самоопределение имат по-висока политическа и демократична стойност при избора на чия страна да се наклонят симпатиите на Европа.

2017-1936?

На един от митингите в Барселона през последните дни на протести една от световните телевизии показа лозунг. Той не беше с изписан текст, а само с цифри, но бе много по-зловещ от каквото и да е текстово съдържание. 2017-1936? Не е трудно това цифрово послание да бъде разтълкувано. То обозначава тревожния въпрос ще стане ли 2017 г. начало на нова гражданска война, каквато в Испания е започнала през 1936 г.? Преди 81 години последен бастион на Републиката е бил централният град на Каталуния – Барселона. Брюксел надменно избяга, защото подцени кризата или просто от страх да поеме каквато и да е посредническа роля в спора между Мадрид и Барселона. А спорът е повече от съдържателен. Той все по-малко прилича на каталунски каприз, а все повече опира до необходимостта от осъвременяване на европейските понятия и правила. Испанската конституция е приета през 1978 г., за да положи основата на демократични обществени и междунационални отношения в Испания след края на франкистката диктатура. Конституционализмът е една от традиционните опори на ЕС. Но Съюзът се намира в многостепенна криза, на чийто фон елементаризираното тълкуване, че каталунският референдум е нарушил испанската конституция и Мадрид е в правото си да отнеме автономията на областта, се превръща в аналог на тълкуваните като нарушения на конституцията на СФРЮ провъзгласени независимости на Словения и Хърватия.

Ценност срещу ценност

Историята ни се подиграва с припомнянето, че в ранната политическа фаза на разпадането на голяма Югославия и тогавашния СССР и САЩ, и Европейската общност категорично се обявяваха за съхраняване на териториалната цялост на федерацията. След началото на войните обаче безсилният да съхрани СФРЮ свят започна да признава отделните републики една по една като независими държави. Като че ли още тогава бе нанесен тежък удар върху опитите да се прави интелектуална политика, каквито усилия в стремежа си да съхрани Югославия полагаше последният федерален премиер Анте Маркович. Днес в Испания в очите на Мадрид кризата изглежда като опит за откъсване на територия и като Барселонски антиконституционен бунт. В говоренето на каталунския премиер Карлес Пучдемон обаче решението на правителството в Мадрид да стартира процедура по отнемане на автономията е определено като най-тежкия удар от времето на франкизма насам и като тежко посегателство върху демократичните права на гражданите. В крайна сметка – ценност срещу ценност. Този спор има нужда не просто от диалог, а от качествени посредници. А качествени посредници в такъв диалог могат да бъдат единствено ярки интелектуалци с огромна гражданска и политическа култура. Днес по върховете на Европа като че ли такива няма. Те са изместени от европейска бюрокрация, от изпразнени от творческо съдържание механични правила, които не допускат дори бегъл спомен за „онова поколение на Хавел и Желев, което имаше историческия шанс да се самоизгражда в съпротива срещу всички канони на монополистичния режим, срещу лъжата, която ражда верижна лъжа“, както бе написала Блага Димитрова в предговора към книгата за Хавел. 

Днес на сцената на Европа танцуват популистите. Политиката се прави с много пари и подвластни на хибридните послания медии. Времето на някогашните идеи за демокрация и за свободата на словото като творческа енергия сякаш са необратимо минало. Дори спомените за онова време изглеждат като гротеска. Тя много прилича на повестта на Венедикт Ерофеев „Москва – Петушки“. В нея има много абсурден смях, толкова много смях, че чак се забравя колко е абсурден. Колко ли ще се смее Европа, ако разбере, че пътят от Хавел до Бабиш преминава през Барселона? Смешно ли ще бъде, абсурдно ли или просто това ще е логичният край на една деинтелектуализирана и бюрократична европейска система.
----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през ноември 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.